Чипровско въстание: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Ред 66: Ред 66:
Въстанието и потушаването му предизвиква масивна вълна от преселение от цяла Северозападна България, предимно на запад и на север, към области доминирани от християни. Два са били основните маршрути на бежанците съпровождани от четите, по които успели да се спасят от османските потери без повече жертви. Първият, през Стара планина на запад до Славония, изминали 600-те от дружината на Георги Пеячевич с още по-голям брой жени и деца. Може да се предположи, че са били общо около 1200-1800 човека. Вторият, на север, през река Дунав във Влашко начело с архиепископ [[Стефан Кнежевич]] и копиловчаните братя Никола и Гюра Качамага изминали по отчета на архиепископ Кнежевич 3000 човека. Днес българско малцинство има в областта [[Банат]], като освен на чипровчани, те са наследници и на никополски и свищовски павликяни, преселили се там в края на [[17 век]]. <ref name ="Cholakov" />
Въстанието и потушаването му предизвиква масивна вълна от преселение от цяла Северозападна България, предимно на запад и на север, към области доминирани от християни. Два са били основните маршрути на бежанците съпровождани от четите, по които успели да се спасят от османските потери без повече жертви. Първият, през Стара планина на запад до Славония, изминали 600-те от дружината на Георги Пеячевич с още по-голям брой жени и деца. Може да се предположи, че са били общо около 1200-1800 човека. Вторият, на север, през река Дунав във Влашко начело с архиепископ [[Стефан Кнежевич]] и копиловчаните братя Никола и Гюра Качамага изминали по отчета на архиепископ Кнежевич 3000 човека. Днес българско малцинство има в областта [[Банат]], като освен на чипровчани, те са наследници и на никополски и свищовски павликяни, преселили се там в края на [[17 век]]. <ref name ="Cholakov" />


Стотици други на по-малки групи се спасили в Златарица, където ги приютили познати от времето на плавене на злато, в Еленско и Котленско, основали днешният квартал [[Миромир]] на град Хисаря, в Пиротско, в Трънско, където и до днес наричан разходката „шпацир”, в Кюстендилско, в Годечките села Голямо и Мало Малово и Раяновци, в Ломско, където дали на новите си поселища недвусмислени имена напомнящи им за родния Чипровски край, в Берковско.<ref name="Lovrov" /> Според местни предания католическата църква откупва от турците неголяма група жени и деца, която заселва в село Секирово, днешен град Раковски.<ref name ="Cholakov" />
Стотици други на по-малки групи се спасили в Златарица, където ги приютили познати от времето на плавене на злато, в Еленско и Котленско, основали днешният квартал [[Миромир]] на град Хисаря, в Пиротско, в Трънско, където и до днес наричан разходката „шпацир”, в Кюстендилско, в Годечките села Голямо и Мало Малово и Раяновци, в Ломско, в Берковско.<ref name="Lovrov" /> Според местни предания католическата църква откупва от турците неголяма група жени и деца, която заселва в село [[Раковски (град)|Секирово]], днешен град Раковски.<ref name ="Cholakov" />

Голяма компактна група православни Чипровски бежанци след въстанието се заселила през 1690 г. в отделен свой квартал на град [[Сентендре|Сент Ендре]], северно от [[Будапеща]]. Там издигнали своя църква с патрон „Свети Никола“, известна като „Кипровачката“. Градчето в днешно време е архитектурен резерват заради бароковите сгради и някогашният крайбрежен български квартал е един от най-благоустроените.<ref name="Lovrov">[http://falmis.org/statii/banatsi-balgari/393-chiprovskoto-vastanie-1688g Александър Ловров, Чипровското въстание 1688 г.]</ref>


Голяма компактна група православни Чипровски бежанци след въстанието се заселила през 1690 г. в отделен свой квартал на град [[Сент Ендре]], северно от [[Будапеща]]. Там издигнали своя църква с патрон „Свети Никола“, известна като „Кипровачката“. Градчето в днешно време е архитектурен резерват заради бароковите сгради и някогашният крайбрежен български квартал е един от най-благоустроените.<ref name="Lovrov">[http://falmis.org/statii/banatsi-balgari/393-chiprovskoto-vastanie-1688g Александър Ловров, Чипровското въстание 1688 г.]</ref>
== Последствия ==
== Последствия ==
Далече по-тежка съдба имали около 1000 момчета от 10 до 16 години, момичета и млади жени отвлечени в робство. Повечето от тях били откупени от роднините си и от пловдивски католици, през чиито села минавали робските кервани, и все пак стотици никога повече не видели семействата си и родната земя. От фамилията на войводите Станиславови били отведени в робство 8 човека и само трима успели да откупят. В следващите месеци съпротивата продължава, като постепенно остатъците от въстаническата армия се превръщат в хайдушки чети. В това време австрийски части зад Балкана бездействат, а австрийците превземат [[Видин]] чак през есента на [[1689]] г.<ref name ="Cholakov" />
Далече по-тежка съдба имали около 1000 момчета от 10 до 16 години, момичета и млади жени отвлечени в робство. Повечето от тях били откупени от роднините си и от пловдивски католици, през чиито села минавали робските кервани, и все пак стотици никога повече не видели семействата си и родната земя. От фамилията на войводите Станиславови били отведени в робство 8 човека и само трима успели да откупят. В следващите месеци съпротивата продължава, като постепенно остатъците от въстаническата армия се превръщат в хайдушки чети. В това време австрийски части зад Балкана бездействат, а австрийците превземат [[Видин]] чак през есента на [[1689]] г.<ref name ="Cholakov" />

Версия от 16:34, 15 януари 2017

Чипровското въстание
Информация
Периодмарт 1688 г. – октомври 1688 г.
МястоСеверозападна България
Резултатпотушаване на въстанието, изселване на католическото население, преместване на седалището на Софийската католическа епархия в София.
Страни в конфликта
Българските католици от Северозападна България, подкрепяни от православното населениеОсманска империя, Унгарски протестанти
Командири и лидери
Георги Пеячевич
Богдан Маринов
Владислав Чаки
Йеген Осман паша
граф Имре Тьокьоли
Жертви и загуби
1 200 убити[1]
унищожени четири селища с население от 6 560 човека[1]

Чипровското въстание е въстание в днешна Северозападна България от 1688 г. за освобождаване на българските земи. Организирано е от български католици, но в редиците на българските въстаници влизат много православни християни. Чипровското въстание избухва след превземането на Белград от Австрия на 6 септември 1688 г. То има неуспешен край и след него центърът на въстаническите действия село Чипровци е унищожено.

Чипровци под османска власт

При завладяването на България турците оставят редица области и населени места извън османската административна система. Обикновено това са стратегически важни области, които от практически съображение са оставени под управлението на старата, наследена от Втората българска държава администрация. Като пример може да се споменат т.нар. войнишки селища, охраняващи планинските проходи, както и важни металодобивни райони, като този около Чипровските мини. Въпреки не съвсем изяснените въпроси около статута на населените след османското нашествие, се смята, че християнската аристокрация запазва до голяма степен властта си в Чипровци. От дубровнишки източници е известно името на рода Соймировичи, чиито представители живеели там. Според тези източници до края на 14 век родът е пълновластен владетел в Чипровско. След османското нашествие родът или поне част от него се преместват в Дубровник, където се вливат в местната аристокрация (и вероятно приемат католицизма), без да забравят старите си родови имения. Известни са също родовете Пеячевичи, Парчевичи, Черкичи, Марканичи и Кнежевичи. В следващия век Чипровци става хас (постоянно владение) на султанското семейство, а по-късно собственост на валиде ханъм (султанската майка). Правата на християнското самоуправление, вероятно базирано на родовата аристокрация от времето на Втората българска държава и адаптирани към османската военно-феодална система, се свиват през 16 ти и 17 век.[2]

Католиците в Северозападна България

Останки от старата католическа катедрала „Свети Дева Мария“ в Чипровци

Първите прояви на католицизъм в района се асоциират със заселването на саксонските рудари през 1315 век. Трудно е да се каже какво религиозно влияние са имали те върху местното население, но не е изключено поради привилегиите, които католиците като търговци са имали в Българското царство, част от местния елит да е приел католицизма. Други вероятни фактори са католическата пропаганда, близостта и честите нахлувания на унгарците. Католицизмът в Чипровско обаче никога не се превръща в трайна институция и не успява да създаде собствена идентичност на изповядващите го. По начин на живот католиците не се отличавали от православните, свещениците се женели, не спазвали католическите обреди и си спечелили доста упреци от папските представители.[2]

През 1396 г. императорът на свещената римска империя Сигизмунд Люксембургски предприема кръстоносен поход срещу османските турци. Стремежът му е към възстановяване на Българското царство в пълните му граници, в църковно отношение — уния с Рим и евентуално преминаване българските земи към католицизъм. Походът не успява, но северозападната българска аристокрация остава със силни прозападни настроения, за разлика от аристокрацията в почти всички останали български земи, силно повлияна от пропагандата на цариградската патриаршия и настроена крайно отрицателно към католическия Запад.

Около средата на 17 век сред старата Чипровска аристокрация постепенно се оформя идеята католическата вяра да бъде използвана като среда, чрез която българската национална идея да бъде легализирана както на българска територия, така и пред католическия запад и да бъде превърната в национална институция, на която да бъде базирана възстановената българска държава. Така освен на Чипровското въстание, техните идеи представляват и началото на българското национално Възраждане. [2]

Подготовка

Границите в Югоизточна Европа преди Австро-турската война през 1683 г. и Чипровското въстание

Към тези фактори в средата на 17 век се добавят и други исторически събития. Процъфтяващата османска империя получава съкрушителни удари (поражението при Виена през 1683 г.). Огромните разходи около неуспешните военни кампании карат османските султани да прибягнат към налагане на непосилни данъци и отнемане на част от привилегиите на някои категории християни. Австрия и влашките княжества също имат аспирации към северозападните османски територии. [2]

През 16301645 г. епископ Петър Парчевич, високообразован български католически духовник и дипломат, провежда широка дипломатическа кампания сред християнските владетели в централна Европа. Заедно с епископ Петър Богдан и Франческо Соймирович те посещават австрийския монарх Фердинанд II (16371657) и полско-литовския крал Сигизмунд III (Зигмунт III Ваза, 15871632) и наследника му Владислав IV (16321648), както и влашкият войвода Матей Басараб (16321654).

Около 1647 г. османците се изтеглят почти напълно от северозападна България във връзка с войната с Генуа за о-в Крит, а Матей Басараб изпраща пратеници и обещава 20 000 войска в подкрепа на въстанието. В решителния момент обаче Сигизмунд III умира (20 май 1648) и въстанието е отменено.

След неуспеха на кампанията, епископ Петър Парчевич заминава за Венеция заедно с чипровския управител Франческо Марканич, а след това при новия полски крал Ян Казимир (16481668), както и в австрийския кралски двор, но и на трите места получава отказ. Епископ Парчевич се среща и с папа Инокентий Х, а след 1651 посещава Германия, Унгария, Трансилвания и Влашко. Неуспехът на тези мисии и нежеланието на Австрия и Полша да оглавят антиосманската коалиция обаче осуетили избухването му и в този момент.

През 1671 избухва полско-турската война, което активизира дейността на епископ Парчевич и епископ Петър Богдан. Коалиция срещу турците обаче отново не се образува. Епископ Петър Парчевич умира в Рим на 23 юли 1674. През септември същата година умира и епископ Петър Богдан.

На 12 септември 1683 г. полският крал Ян Собиески (16741696) нанася край Виена съкрушителен удар на османците, които никога повече не се завръщат в централна Европа. През пролетта на 1684 г. Австрия и Полша сключват съюз срещу османците, в който се включва и Венеция. През 1686 в него се включва и Русия, а коалицията този път сама търси помощта на българските католици. В Чипровци решават, че подходящият момент е настъпил, когато австрийската армия превзема Белград на 6 септември 1688 г.

Военни действия

Чипровското, Второто Търновско и Карпошово въстания през XVII в.

Още през пролетта на 1688 въстанически части под ръководството на Георги Пеячевич напускат Чипровци и се присъединяват към австрийската армия. Войските на Пеячевич участват в превземането на крепостта Оршова и областта Банат. След битката при Белград въстанието избухва в цяла северозападна България. Настъпващите 6 австрийски полка не успяват да координират българските части, които бездействат и дават възможност на османците да се прегрупират.[3]

Вестта за превземането на Белград на 6 септември 1688 г. и започналото австрийско настъпление към българските земи достигнала до Чипровци и братята Иван и Михаил Станиславови, Матея Пеячевич и други първенци от града и околните селища обявили всеобщо въстание. По предварителния план от католическите села около Чипровци се събрали 8 чети със състав около 800 бойци, което е дори свръх силите на население от 6560 човека. Необходимостта от разширяване на въстанието е изисквала от там да се настъпва на изток и север, за да се вдигнат на бунт колкото може повече и по-отдалечени населени места, а по проходите на Стара планина да се организира отбрана срещу изпратени от София турски части. Решаващо за успеха на въстанието е било с настъпление на Запад да се съединят с въстаниците от Поморавието и австрийците. Започнало изграждане на укрепления за защита на въстаналите селища и складиране на храни и фураж за войската и населението.[1]

Голям кураж придобили въстаниците когато пристигнал многобройният отряд на Георги Пеячевич. С него четите станали 10-12, а бойците 1100-1200. Пеячевич приел за изпълнение настъпателна стратегия и незабавно повел войската си към близката Кутловица (днес град Монтана). Щурмът бил кратък, яростен и безпощаден. Всичките унижения, мъки и обиди, които натрупали въстаниците от робията, излели в първата си битка. В релация от 22 октомври до Конгрегацията за разпространение на вярата, писана дни след разгрома, архиепископ Стефан Кнежевич - свидетел на събитията - е написал, че при превземането на голямото предимно турско село Кутловица, турците там са били изтребени. Повторил се е случаят с избиването на пленения турски гарнизон на Оршова, където също е командвал Геогри Пеячевич. Жестоката разправа в Кутловица е имала и чисто военната цел, да предотврати появата на башибозуци непосредствено в тила на въстаниците изтеглили се след победата при Кутловица на 15 км. на северозапад, по пътя за Видин, където направили лагер в местността Жеравица. Там останали в очакване на вести и разпореждания от австрийския щаб. [1]

Във Видин въстание на българите не било вдигнато. Гарнизонът от турци и унгарски протестанти под командването на граф Текели е бил твърде силен и такъв опит би бил предварително обречен на неуспех. Непримиримите с игото българи от Видин потайно сформирали свой отряд под командването на капитан Хорват. Този отряд се е срещнал и съединил с отряда воден от Пеячевич и го е осведомил, че австрийците са се отказали от плана си да превземат Видин.

Половината въстаниците от Чипровско са останали на лагер в местността Жеравица. Неголям отряд бил отделен за заслон над Чипровци. След бързата победа в Кутловица и липсата на непосредствена заплаха, в лагера царяло затишие, на което не било съдено да продължи дълго. Турските власти вече били взели сериозни мерки за потушаване на бунта. Софийският бейлербей изпратил към Чипровци елитна част от 3000 специално обучени войници. [1]

Докато отрядът на Парчевич с изтощително висок темп на движението се завръщал от прекратения видински рейд, таборите от София достигнали на 18 октомври до местността Жеравица и нападнали въстаниците. Слабата укрепеност и намалената бдителност в лагера им дали предимство. Въстаниците трябвало да отстъпят. Заели за отбрана в намиращото се на север село (сега несъществуващо) и с това намалили предимствата на численото превъзходство и високата боеспособност на противника. Така успели да спрат първоначално атаката. След още няколко отблъснати пристъпа редовете им започнали сериозно да оредяват и заради дадените жертви и заради разбягалите се попълнения от полските села. Въстаническите войски са разбити от османски войски и маджарските им съюзници, предвождани от граф Имре Тьокьоли.[2]

Турският командир оставил достатъчно войници да довършат съпротивляващите се и с останалите по преки пътища тръгнал към Чипровци. В долината на село Челюстница турската колона срещнала челната чета на кавалерията на Пеячевич спускаща се по долината на Огоста. Сблъсъкът бил страшен. Нямало време за построяване в бойни редове, нито за повече от един изстрел с мускетите. Нямало много място и за маневриране по бойното поле. Въстаниците изтласкали обратно през планината турските части и навреме стигнали до своите братя край Жеравица, които със сетни сили бранели позициите си. [1]

Чипровци е превзет след героична отбрана и напълно разрушен, заедно с околните села Копиловци, Железна и Клисура. До 1200 чипровчани загубили живота си в битките и в превзетите от турците селища, които не успели да напуснат навреме. Георги Пеячевич, Богдан Маринов и другите легендарни осем войводи знаели добре, че без външна помощ българите, не могат да победят поробителите си. Изоставени от австрийците те имали единствен разумен възможен ход, да задържат турското настъпление към Чипровско колкото може по-дълго и през това време семействата им да напуснат селищата по планинските пътища и да потърсят спасение някъде далече.

Преселение

Въстанието и потушаването му предизвиква масивна вълна от преселение от цяла Северозападна България, предимно на запад и на север, към области доминирани от християни. Два са били основните маршрути на бежанците съпровождани от четите, по които успели да се спасят от османските потери без повече жертви. Първият, през Стара планина на запад до Славония, изминали 600-те от дружината на Георги Пеячевич с още по-голям брой жени и деца. Може да се предположи, че са били общо около 1200-1800 човека. Вторият, на север, през река Дунав във Влашко начело с архиепископ Стефан Кнежевич и копиловчаните братя Никола и Гюра Качамага изминали по отчета на архиепископ Кнежевич 3000 човека. Днес българско малцинство има в областта Банат, като освен на чипровчани, те са наследници и на никополски и свищовски павликяни, преселили се там в края на 17 век. [2]

Стотици други на по-малки групи се спасили в Златарица, където ги приютили познати от времето на плавене на злато, в Еленско и Котленско, основали днешният квартал Миромир на град Хисаря, в Пиротско, в Трънско, където и до днес наричан разходката „шпацир”, в Кюстендилско, в Годечките села Голямо и Мало Малово и Раяновци, в Ломско, в Берковско.[1] Според местни предания католическата църква откупва от турците неголяма група жени и деца, която заселва в село Секирово, днешен град Раковски.[2]

Голяма компактна група православни Чипровски бежанци след въстанието се заселила през 1690 г. в отделен свой квартал на град Сент Ендре, северно от Будапеща. Там издигнали своя църква с патрон „Свети Никола“, известна като „Кипровачката“. Градчето в днешно време е архитектурен резерват заради бароковите сгради и някогашният крайбрежен български квартал е един от най-благоустроените.[1]

Последствия

Далече по-тежка съдба имали около 1000 момчета от 10 до 16 години, момичета и млади жени отвлечени в робство. Повечето от тях били откупени от роднините си и от пловдивски католици, през чиито села минавали робските кервани, и все пак стотици никога повече не видели семействата си и родната земя. От фамилията на войводите Станиславови били отведени в робство 8 човека и само трима успели да откупят. В следващите месеци съпротивата продължава, като постепенно остатъците от въстаническата армия се превръщат в хайдушки чети. В това време австрийски части зад Балкана бездействат, а австрийците превземат Видин чак през есента на 1689 г.[2]

Село Клисура никога не било възстановено и останало да блуждае из преданията като дух на жертва за българската свобода. Според предания неговите жители са останали в местността, където са се крили след въстанието и днешните жители на село Равна би трябвало да са потомци на онези от легендарното вече село Клисура.[1] Единадесет години след събитията в останалите селища няма „нито един човек”.

Чипровското въстание е феномен в българската история. То е ненадминато по продължителната и много грижлива подготовка (повече от 60 години), по много високото образователно и интелектуално ниво на народните водачи и военните командири, по изключително високото ниво на политическа и военна ангажираност на могъщи европейски сили с българската кауза, по старателно планираната много висока сигурност в постигането на краен успех, по продължителност на действията на въстаническите бойни части повече от година само на българска земя и над 12 години непосредствено до западните й покрайнини.

Чипровското въстание слага край на статута на Северозападна България като буферна зона между османската империя и хабсбургските територии. Ликвидирани са привилегиите на българската аристокрация и властта, която тя упражнява в района. Сложен е край на католическото влияние в района. Седалището на Софийската католическа епархия е преместено от Чипровци в София. Значението на Чипровци като културно и икономическо средище силно намалява.

Вижте още

Външни връзки

Източници