Ят: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание

Линейно

Версия от 16:06, 3 февруари 2017

Тази статия е за кирилската буква. За полумекия звук в килдин-саамския език вижте Ҍ.

Кирилска буква Ѣ

Уникод (hex)
Главна: U+0462
Mалка: U+0463

Ѣ, ѣ или Ят, двойно Е или Е-двойно (на старобългарски: ѣть, на руски и украински: ять, на сръбски: јат или jat) е името на тридесет и втората буква от старата кирилица ѣ или на тридесет и третата буква от глаголицата , както и на звука, който те предават. Традиционно, нейната звукова стойност в МФА се отъждествява с /æ/ (ненапрегнато-отворена предна незакръглена гласна). Днес кирилската ят вече не се използва в официалния правопис на нито един славянски език, но продължава да се употребява в църковнославянските текстове. Понякога днес вместо ят погрешно се използва приличащата графично на нея Ъ или пък буквата от сръбската кирилица Ђ.

Ят в праславянския и старобългарския

В индоевропейския праезик гласните фонеми се различават по квантитет. В резултат от съчетанието на кратката гласна е и ларингал Н₁ се получава дълга гласна ē. В праславянския език вокалната фонетична система претърпява качествени промени и дългото е се превръща в широк по своя характер звук ê. Прекият старобългарски наследник на тази гласна е монофтонгичният „ят“ ѣ₁, наричан така по своя произход. Към вокалната система на индоевропейския език са се причислявали и низходящи тавтосилабични дифтонги, които в късния праславянски се монофтонгизират под влияние на появилата се тенденция към възходяща звучност (Закон за възходящата звучност – ЗВЗ; Закон за отваряне на сричката – ЗОС). Така от индоевропейските дифтонги аі, āi, oi пред съгласни > праславянските аі, āi > ê. Наследникът на тази гласна в старобългарски език е дифтонгичният по своя произход „ят“ ѣ₂. Произходът на „ят“ не се отразява на неговото звучене както в старобългарския език, така и в днешните му производни. Разликата между ѣ₁ и ѣ₂ се осъществява само при резултатите от палатализация на заднонебните съгласни. Широкият характер на ѣ се доказва от обстоятелството, че в глаголицата съществува само една графема за ятова гласна и йотирано а, както и от архаичната славянска топонимия, запазена в чужда езикова среда, например в гръцкия.

Ят в новобългарския

Архаизиран съвременен надпис в Созопол, България с погрешна употреба на ят вместо голям юс поради графичната прилика с ъ. (Погрешна е и употребата на малък юс вместо а, както и изписването на „лекар“ с е, вместо с ѣ)

В новобългарския език различните рефлекси на „ят“ оформят така наречената „Ятова граница“. В повечето от случаите рефлексът на ят е чисто е, но в някои позиции в Източна България (територията на изток от ятовата граница) е запазено старото произношение като а или широко е с мекост на предходната съгласна. При първата кодификация на книжовния български език след Освобождението през 1878 г., проведена от проф. Марин Дринов, ѣ е запазена като буква, но на етимологичното ѝ място, тоест не само на тези места, които се различават като произношение в източните и западните диалекти, но и на местата, в които се произнася единствено като е в по-голямата част от българското езиково землище. Като произношение се препоръчва североизточното (редуващо а с предходна мека съгласна и е), но с толерантност към западното произношение като постоянно е.

Някои български езиковеди, стремящи се към „демократизация“, т.е. опростяване на правописа, искат премахването на буквата от азбуката и замяната ѝ с я или е, според правоговорните правила. Още през 1892 г. правописната комисия, назначена от Георги Живков, просветен министър в правителството на Стефан Стамболов, в която влизат Любомир Милетич, Александър Теодоров-Балан, Беньо Цонев, Иван Шишманов и др., предлага изписване на ѣ единствено там, където в Източна България гласната е широка (а или широко е) – или да се пише вѣра, но верен, верски, вероизповедание и така нататък. Този проект е възприет от кръга около списание „Български преглед“, но среща критика и като силно радикален, и като прекалено половинчат.

През 1895 г. нова комисия, назначена от новия министър на просветата Константин Величков, предлага нов проект, напълно изхвърлящ ѣ от азбуката. И този проект е подет единствено от списание „Български преглед“, а в масова употреба остава Дриновият правопис с ѣ на етимологичното му място. Изписването на ѣ на етимологичното място е утвърдено и с правописното упътване на министър Тодор Иванчов от 1899 г. Против този Дриновско-Иванчевски правопис се обявява кръгът „Мисъл“ – след 1910 г. съчиненията на Пенчо Славейков се печатат без ѣ.

От началото на 20 век отношението към въпроса с ѣ започва силно да добива политически измерения. Левите политици – комунисти и земеделци започват да разглеждат буквата като символ на отчуждението на интелигенцията от масите и да настояват за пълното ѝ изхвърляне от азбуката. През 1921 година това е направено с правописната реформа на Стоян Омарчевски, министър на просвещението в Правителството на БЗНС. Тази реформа среща значителна критика, защото премахването на двойното е от българската азбука се разглежда от много българи от Западна България и особено от македонските българи от Пиринска Македония и диаспората като „предаване на западните диалекти“ и като отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти. За привържениците на тази гледна точка двойното е добива статус на символ на българщината. Българската академия на науките отказва да приеме реформата и след преврата от 9 юни 1923 г. тя е отменена и е върнат старият Дринов правопис, но със запазване на ят само в корените, в които редуването е – я си личи в различни словоформи.

През 20-те и 30-те години много езиковеди като професор Стефан Младенов се обявяват за ограничаване на употребата на ят и запазването му единствено във формите, които се различават като произношение. В „Граматика на българския език“ професор Младенов пише:

„

И тъкмо затова, че може с двоякия си изговор да обединява българите от най-източните краища на земята ни край Черно море и от най-западните ни покрайнини при Охрид, Шар, Скопие, Ниш и Зайчар тая старобългарска буква трябва безусловно да се запази и да се пише само в ония думи и облици (не корени!), в които по североизточно български и в литературния език се изговаря още старински като „я“ (а с предходна съгласкова мекост), а ония по-многобройни думи и облици, гдето и в повече източни го̀вори старобългарското ѣ се произнася като е, ние можем... смело да пишем с е...^[1]

“

Левите политически сили обаче продължават да разглеждат запазването на ѣ като проява на езиков елитизъм и великобългарски шовинизъм. През 1945 г. дошлото на власт след преврата от 9 септември 1944 г. отечественофронтовско правителство прави нова правописна реформа, с която ѣ се изхвърля от българската азбука и се въвежда писане на я или е по така нареченото ятово правило.

След 1989 г. много десни политически и културни организации като ВМРО-БНД се опитват да инициират дебат за правописна реформа и връщане на двойното е. В българската култура се наблюдава естетско връщане към старото – ѣ и крайните ерове често се появяват в търговски марки, имена на вестници и други. Често съвременната употреба на ят е неправилна – буквата е схващана като стар вариант на изписване на ъ.

Изхвърлянето на ят от азбуката и налагането като единствено правилно на произношението, редуващо меко а и е, води до явлението, наречено свръхякане, разпространено предимно сред носителите на западните говори. Свръхякането се изразява в чиста замяна на естествения наследник на ят в западните говори – е, с палатализирано а във всички позиции – т.е. произношение бял – бяли. Дължи се на факта, че редуващото произношение е нелогично за западния българин. Произношение единствено с палатализирана широка гласна а е типично и за рупските диалекти (Тракия и Родопите).

Ят в руския

Надпис върху монета от 2 копейки от 1839 година

При реформата на кирилицата от Петър I в 1708 година и създаването на така наречената Гражданска кирилица буквата ѣ е съхранена без обсъждане, което говори, че руският изговор на е и ѣ все още е бил различен. Но още във втората половина на 18 век Михаил Ломоносов отбелязва, че „буквите е и ѣ в обикновения език имат едва забележима разлика“. След един век Яков Грот заявява в „Руски правопис“, че 1885: „в тяхното произношение няма ни най-малка разлика“. В някои руски диалекти обаче и до днес се е запазило специфично произношение на звука е под ударение на етимологичното място на стария ят.

Още в 18 век Василий Тредиаковски иска премахването на ѣ от руската азбука. По-късно цар Николай I обмисля дали да не издаде подобен указ, но се отказва, тъй като съветниците му го убеждават, че ѣ служи, за да се различават грамотните от неграмотните. В 1904 година комисия под председателството на Алексей Шахматов предлага премахването на буквата ѣ. Проектът за реформа на правописа от 1911 година, изработен от Императорската академия на науките е замразен със заповед на цар Николай II и така буквата ят си остава кошмарът на руския ученик. Вследствие на трудното научаване на дългия списък от думи, в които етимологически стои ят в руския език се появяват изразите выучить на ять и знать на ять, означаващи „да научиш“, „да знаеш наизуст“.

През лятото на 1917 година с декрет Временното правителство прави правописна реформа, която изхвърля буквата ѣ от руската азбука, но за утвърждаването ѝ са необходими още два декрета на съветската власт от декември 1917 и отново от 15 октомври 1918 година. Както и в България правописът влиза в сферата на политическите борби, като буквата ѣ става символ на бялата интелигенция. Реформата не е приета на териториите, контролирани от белите, а по-късно отново подобно на българския случай емигрантските издания също продължават да се печатат по стария правопис дори и след Втората световна война. „Убийство на символа, убийство на същността! Вместо езика на Пушкин, ще се чува дивият говор на футуристите“, пише списание „Аполон“.

През 50-те години Иван Илин прави яростна политико-философска и лингвистична защита на стария правопис и ѣ в печата, посочвайки, че изхвърлянето на ѣ от руската азбука води до появата на многобройни омоними от различни корени в руския език.

В Съветска Русия от печатниците масово са изземвани буквата ѣ и другите изхвърлени от правописа букви, но Руската академия на науките публикува литература със стария правопис чак до 1929 година.

След краха на Съветския съюз през 1991 година в руската култура също се наблюдава естетическо връщане към стария правопис – ятове и ерове се появяват по фирмите на компании, в имена на вестници и така нататък. В Русия също се появяват призиви за връщане на дореволюционния правопис. Привържениците на това връщане наричат ѣ „най-руската буква“ и „белия лебед на руската азбука“. Често съвременната употреба на ят е неправилна – буквата е схващана като вариант на изписване на ъ в края на думата.

Ят в украинския

^{Този раздел е празен или е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като го разширите.}

Ят в сърбохърватския

Основна статия: Развой на ят в хърватски

В сърбохърватските диалекти ят има три рефлекса – и, ие/йе и е, които както и в български се използват като един от основните диалектоопределящи белези.^[2]

Компютърна поддръжка

Стандартът Уникод предвижда следните кодове за буквата ят:

	Буква	Позиция	Десетичен код	Шестандесетичен код	Двоичен код
Главна	Ѣ	U+0462	1122	0462	0000010001100010
Малка	ѣ	U+0463	1123	0463	0000010001100011

В HTML главната буква се предствя чрез Ѣ или Ѣ, а малката ѣ или ѣ.

Тъй като „ят“ не се използва често в ежедневието, много от компютърните шрифтове не поддържат тези символи и в някои програми те не се виждат правилно.

Друг начин да се използва буквата е като я копирате отнякъде и я вместите в текста, който пишете, използвайки шрифта „Palatino Linotype“, или пък „Microsoft Sans Serif“.

Вижте още

Открийте още информация за Ят в нашите сродни проекти:

Уикиизточник

Бележки

↑ Младенов, Стефан. Граматика на български език. София, 1939. с. 26.
↑ Славяни, том 13, бр. 2 – 6. Славянски комитет в България, 1957. с. 11.

[1] Младенов, Стефан. Граматика на български език. София, 1939. с. 26.

[2] Славяни, том 13, бр. 2 – 6. Славянски комитет в България, 1957. с. 11.

[1]

[2]

@@ Ред 10: / Ред 10: @@
 == Ят в праславянския и старобългарския ==
 [[Картинка:Glagolitic Letter Square Yati.svg|мини|left|Ъглестата (хърватска) глаголическа буква ''ят'']]
+[[Картинка:Yat letter russian.JPG|мини| Кирилската буква ''ят'' в различни шрифтове]]
 В [[индоевропейски праезик|индоевропейския праезик]] гласните фонеми се различават по [[квантитет]]. В резултат от съчетанието на кратката гласна '''е''' и [[ларингал]] '''Н<sub>1</sub>''' се получава [[дълга гласна]] '''ē'''. В [[праславянски език|праславянския език]] вокалната фонетична система претърпява качествени промени и дългото '''е''' се превръща в широк по своя характер звук '''ê'''. Прекият старобългарски наследник на тази гласна е [[монофтонг]]ичният „ят“ '''{{Уникод|&#x463;}}<sub>1</sub>''', наричан така по своя произход. Към вокалната система на индоевропейския език са се причислявали и [[низходящи тавтосилабични дифтонги]], които в късния праславянски се монофтонгизират под влияние на появилата се тенденция към възходяща звучност ([[Закон за възходящата звучност]] – ЗВЗ; [[Закон за отваряне на сричката]] – ЗОС). Така от индоевропейските дифтонги '''аі''', '''āi''', '''oi''' пред съгласни > праславянските '''аі''', '''āi''' > '''ê'''. Наследникът на тази гласна в [[старобългарски език]] е дифтонгичният по своя произход „ят“ '''{{Уникод|&#x463;}}<sub>2</sub>'''. Произходът на „ят“ не се отразява на неговото звучене както в старобългарския език, така и в днешните му производни. Разликата между '''{{Уникод|&#x463;}}<sub>1</sub>''' и '''{{Уникод|&#x463;}}<sub>2</sub>''' се осъществява само при резултатите от [[Палатализация в славянските езици|палатализация]] на [[заднонебна съгласна|заднонебните съгласни]]. Широкият характер на '''{{Уникод|&#x463;}}''' се доказва от обстоятелството, че в [[глаголица]]та съществува само една графема {{гл|я}} за ятова гласна и [[йотация|йотирано]] '''а''', както и от архаичната славянска топонимия, запазена в чужда езикова среда, например в гръцкия.
 == Ят в новобългарския ==
+[[File:E-dvoyno-sozopol.jpg|мини|250п|Архаизиран съвременен надпис в Созопол, България с погрешна употреба на ят вместо [[голям юс]] поради графичната прилика с [[ъ]]. (Погрешна е и употребата на [[малък юс]] вместо [[а]], както и изписването на „лекар“ с е, вместо с ѣ)]]
-[[Картинка:Yat letter russian.JPG|мини| Кирилската буква ''ят'' в различни шрифтове]]
+[[Картинка:Bgmap yat.png|thumb|350px|left|Граница между българските диалекти с изговор ''дедо'', ''бел'' – на запад, и диалектите с изговор ''дядо'', ''бял'' – на изток]]
+В [[български език|новобългарския език]] различните [[рефлекси]] на „ят“ оформят така наречената „[[Ятова граница]]“. В повечето от случаите рефлексът на ят е чисто ''е'', но в някои позиции в Източна България (територията на изток от ятовата граница) е запазено старото произношение като ''а'' или широко ''е'' с мекост на предходната съгласна. При първата кодификация на книжовния български език след [[Освобождение на България|Освобождението]] през 1878 г., проведена от проф. [[Марин Дринов]], {{Уникод|&#x463;}} е запазена като буква, но на етимологичното и&#768; място, тоест не само на тези места, които се различават като произношение в източните и западните диалекти, но и на местата, в които се произнася единствено като ''е'' в по-голямата част от българското езиково землище. Като произношение се препоръчва североизточното (редуващо ''а'' с предходна мека съгласна и ''е''), но с толерантност към западното произношение като постоянно ''е''.
+[[File:BG-road-sign-mistake.jpg|мини|250п|Свръхякащ пътен знак в София]]
+Някои български езиковеди, стремящи се към „демократизация“, т.е. опростяване на правописа, искат премахването на буквата от азбуката и замяната и&#768; с ''я'' или ''е'', според правоговорните правила. Още през 1892 г. правописната комисия, назначена от [[Георги Живков]], просветен министър в правителството на [[Стефан Стамболов]], в която влизат [[Любомир Милетич]], [[Александър Теодоров-Балан]], [[Беньо Цонев]], [[Иван Шишманов]] и др., предлага изписване на {{Уникод|&#x463;}} единствено там, където в Източна България гласната е широка (''а'' или широко ''е'') – или да се пише ''в'''{{Уникод|&#x463;}}'''ра'', но ''в'''е'''рен'', ''в'''е'''рски'', ''в'''е'''роизповедание'' и така нататък. Този проект е възприет от кръга около списание „[[Български преглед]]“, но среща критика и като силно радикален, и като прекалено половинчат.
+През [[1895]] г. нова комисия, назначена от новия министър на просветата [[Константин Величков]], предлага нов проект, напълно изхвърлящ {{Уникод|&#x463;}} от азбуката. И този проект е подет единствено от списание „Български преглед“, а в масова употреба остава Дриновият правопис с {{Уникод|&#x463;}} на етимологичното му място. Изписването на {{Уникод|&#x463;}} на етимологичното място е утвърдено и с [[s:Правила за ят в Правописното упътване на Тодор Иванчев|правописното упътване]] на министър [[Тодор Иванчов]] от [[1899]] г. Против този Дриновско-Иванчевски правопис се обявява кръгът [[Мисъл (литературен кръг)|„Мисъл“]] – след [[1910]] г. съчиненията на [[Пенчо Славейков]] се печатат без {{Уникод|&#x463;}}.
-В [[български език|новобългарския език]] различните [[рефлекси]] на „ят“ оформят така наречената „[[Ятова граница]]“. В повечето от случаите рефлексът на ят е чисто ''е'', но в някои позиции в Източна България (територията на изток от ятовата граница) е запазено старото произношение като ''а'' или широко ''е'' с мекост на предходната съгласна. При първата кодификация на книжовния български език след [[Освобождение на България|Освобождението]] през [[1878]] г., проведена от проф. [[Марин Дринов]], {{Уникод|&#x463;}} е запазена като буква, но на етимологичното и&#768; място, тоест не само на тези места, които се различават като произношение в източните и западните диалекти, но и на местата, в които се произнася единствено като ''е'' в по-голямата част от българското езиково землище. Като произношение се препоръчва североизточното (редуващо ''а'' с предходна мека съгласна и ''е''), но с толерантност към западното произношение като постоянно ''е''.
-[[Картинка:Bgmap yat.png|thumb|350px|left|Граница между българските диалекти с изговор ''дедо'', ''бел'' – на запад, и диалектите с изговор ''дядо'', ''бял'' – на изток]]
-Някои български езиковеди, стремящи се към „демократизация“, т.е. опростяване на правописа, искат премахването на буквата от азбуката и замяната и&#768; с ''я'' или ''е'', според правоговорните правила. Още през [[1892]] г. правописната комисия, назначена от [[Георги Живков]], просветен министър в правителството на [[Стефан Стамболов]], в която влизат [[Любомир Милетич]], [[Александър Теодоров-Балан]], [[Беньо Цонев]], [[Иван Шишманов]] и др., предлага изписване на {{Уникод|&#x463;}} единствено там, където в Източна България гласната е широка (''а'' или широко ''е'') – или да се пише ''в'''{{Уникод|&#x463;}}'''ра'', но ''в'''е'''рен'', ''в'''е'''рски'', ''в'''е'''роизповедание'' и така нататък. Този проект е възприет от кръга около списание „[[Български преглед]]“, но среща критика и като силно радикален, и като прекалено половинчат.
-През [[1895]] г. нова комисия, назначена от новия министър на просветата [[Константин Величков]], предлага нов проект, напълно изхвърлящ {{Уникод|&#x463;}} от азбуката. И този проект е подет единствено от списание „Български преглед“, а в масова употреба остава Дриновият правопис с {{Уникод|&#x463;}} на етимологичното му място. Изписването на {{Уникод|&#x463;}} на етимологичното място е утвърдено и с [[s:Правила за ят в Правописното упътване на Тодор Иванчев|правописното упътване]] на министър [[Тодор Иванчов]] от [[1899]] г. Против този Дриновско-Иванчевски правопис се обявява кръгът [[Мисъл (литературен кръг)|„Мисъл“]] – след [[1910]] г. съчиненията на [[Пенчо Славейков]] се печатат без {{Уникод|&#x463;}}.
-[[File:E-dvoyno-sozopol.jpg|мини|Архаизиран съвременен надпис в Созопол, България с погрешна употреба на ят вместо [[голям юс]] поради графичната прилика с [[ъ]]. (Погрешна е и употребата на [[малък юс]] вместо [[а]], както и изписването на „лекар“ с е, вместо с ѣ)]]
-[[File:BG-road-sign-mistake.jpg|мини|Свръхякащ пътен знак|160px]]
 От началото на [[20 век]] отношението към въпроса с {{Уникод|&#x463;}} започва силно да добива политически измерения. Левите политици – [[Българска комунистическа партия|комунисти]] и [[Български земеделски народен съюз|земеделци]] започват да разглеждат буквата като символ на отчуждението на интелигенцията от масите и да настояват за пълното ѝ изхвърляне от азбуката. През [[1921]] година това е направено с [[Омарчевски правопис|правописната реформа]] на [[Стоян Омарчевски]], министър на просвещението в Правителството на [[БЗНС]]. Тази реформа среща значителна критика, защото премахването на двойното е от българската азбука се разглежда от много българи от Западна България и особено от [[македонци|македонските българи]] от [[Пиринска Македония]] и диаспората като „предаване на западните диалекти“ и като отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти. За привържениците на тази гледна точка двойното е добива статус на символ на [[българщина]]та. [[Българска академия на науките|Българската академия на науките]] отказва да приеме реформата и след преврата от [[9 юни]] [[1923]] г. тя е отменена и е върнат старият Дринов правопис, но със запазване на ят само в корените, в които редуването е – я си личи в различни словоформи.
 През 20-те и 30-те години много езиковеди като професор [[Стефан Младенов]] се обявяват за ограничаване на употребата на ят и запазването му единствено във формите, които се различават като произношение. В „Граматика на българския език“ професор [[Стефан Младенов|Младенов]] пише:
-{{цитат|''И тъкмо затова, че може с двоякия си изговор да обединява българите от най-източните краища на земята ни край [[Черно море]] и от най-западните ни покрайнини при [[Охрид]], [[Шар]], [[Скопие]], [[Ниш]] и [[Зайчар (град)|Зайчар]] тая старобългарска буква трябва безусловно да се запази и да се пише само в ония думи и облици (не корени!), в които по североизточно български и в литературния език се изговаря още старински като „я“ (''а'' с предходна съгласкова мекост), а ония по-многобройни думи и облици, гдето и в повече източни го&#768;вори старобългарското {{Уникод|&#x463;}} се произнася като ''е'', ние можем... смело да пишем с ''е''...''<ref>{{cite book
+{{цитат|И тъкмо затова, че може с двоякия си изговор да обединява българите от най-източните краища на земята ни край [[Черно море]] и от най-западните ни покрайнини при [[Охрид]], [[Шар]], [[Скопие]], [[Ниш]] и [[Зайчар (град)|Зайчар]] тая старобългарска буква трябва безусловно да се запази и да се пише само в ония думи и облици (не корени!), в които по североизточно български и в литературния език се изговаря още старински като „я“ (''а'' с предходна съгласкова мекост), а ония по-многобройни думи и облици, гдето и в повече източни го&#768;вори старобългарското {{Уникод|&#x463;}} се произнася като ''е'', ние можем... смело да пишем с ''е''...<ref>{{cite book
  | last = Младенов
  | first = Стефан
@@ Ред 41: / Ред 38: @@
 Левите политически сили обаче продължават да разглеждат запазването на {{Уникод|&#x463;}} като проява на езиков [[елитизъм]] и великобългарски шовинизъм. През [[1945]] г. дошлото на власт след [[Деветосептемврийски преврат (1944)|преврата]] от [[9 септември]] [[1944]] г. [[Отечествен фронт|отечественофронтовско]] [[Правителство на България (62)|правителство]] прави нова правописна реформа, с която {{Уникод|&#x463;}} се изхвърля от българската азбука и се въвежда писане на ''я'' или ''е'' по така нареченото [[ятово правило]].
-След [[1989]] г. много десни политически и културни организации като [[ВМРО - Българско национално движение|ВМРО-БНД]] се опитват да инициират дебат за правописна реформа и връщане на двойното е. В българската култура се наблюдава естетско връщане към старото – {{Уникод|&#x463;}} и крайните ерове често се появяват в търговски марки, имена на вестници и други. Често съвременната употреба на ят е неправилна – буквата е схващана като стар вариант на изписване на [[ъ]].
+След 1989 г. много десни политически и културни организации като [[ВМРО - Българско национално движение|ВМРО-БНД]] се опитват да инициират дебат за правописна реформа и връщане на двойното е. В българската култура се наблюдава естетско връщане към старото – {{Уникод|&#x463;}} и крайните ерове често се появяват в търговски марки, имена на вестници и други. Често съвременната употреба на ят е неправилна – буквата е схващана като стар вариант на изписване на [[ъ]].
 Изхвърлянето на ят от азбуката и налагането като единствено правилно на произношението, редуващо меко а и е, води до явлението, наречено [[свръхякане]], разпространено предимно сред носителите на западните говори. Свръхякането се изразява в чиста замяна на естествения наследник на ят в западните говори – е, с палатализирано а във всички позиции – т.е. произношение ''бял'' – ''бяли''. Дължи се на факта, че редуващото произношение е нелогично за западния българин. Произношение единствено с палатализирана широка гласна а е типично и за [[рупски диалект|рупските диалекти]] ([[Тракия]] и [[Родопите]]).
 == Ят в руския ==
-[[File:Semishnik.gif|мини|Надпис върху монета от 2 копейки от 1839 година.|100px]]
+[[File:Semishnik.gif|мини|ляво|150п|Надпис върху монета от 2 копейки от 1839 година]]
-[[File:Wrong older russian syntax 1.jpg|мини|Пример за неграмотно използване на ят в руската дума „антиквариат“ -- „антиквариатѣ“ вместо правилното старо „антикваріатъ“]]
+[[File:Wrong older russian syntax 1.jpg|мини|250п|Пример за неграмотно използване на ят в руската дума „антиквариат“ -- „Антиквариатѣ“ вместо правилното старо „Антикваріатъ“]]
 При реформата на [[кирилица]]та от [[Петър I (Русия)|Петър I]] в [[1708]] година и създаването на така наречената Гражданска кирилица буквата {{Уникод|&#x463;}} е съхранена без обсъждане, което говори, че руският изговор на ''е'' и {{Уникод|&#x463;}} все още е бил различен. Но още във втората половина на [[18 век]] [[Михаил Ломоносов]] отбелязва, че „буквите е и {{Уникод|&#x463;}} в обикновения език имат едва забележима разлика“. След един век [[Яков Грот]] заявява в „Руски правопис“, че [[1885]]: „в тяхното произношение няма ни най-малка разлика“. В някои руски диалекти обаче и до днес се е запазило специфично произношение на звука ''е'' под ударение на етимологичното място на стария ят.