Разлика между версии на „Директория“

Направо към навигацията Направо към търсенето
разш
(разш)
'''Директорията''' ({{lang-fr|Directoire exécutif}}) есе нарича [[държавнаизпълнителна институциявласт|изпълнителната власт]] във [[Франция]], упражнявалав [[изпълнителна власт|изпълнителната власт]]периода между [[2 ноември]] [[1795]] и [[10 ноември]] [[1799]] в хода на [[Френска революция|Френската революция]]. Тя се състои от петима директори, като за времето на съществуването ѝ нейни членове са общо 13 души.
 
== Предистория ==
След [[Термидориански преврат|Термидорианския преврат]] Конвентът оцелява още около година, но от него са отстранени някои от най-екстремистките якобинци: Бийо-Варен и Коло д’Арбоа са заточени във Френска Гвиана, а Кариер, Дюма и Фукие-Тренвил (съответно председател и прокурор на Революционния трибунал) са пратени на гилотината. Самият Революционен трибунал е ликвидиран, а много жирондинци са амнистирани<ref name="Grigorov">{{cite book |title= История на новото време |last= Борислав|first=Гаврилов |year= 2011|publisher= Университетско издателство „Св. Климент Охридски“|location=София |isbn=978-95407-3081-3 |pages=172 }}</ref>
 
Републиканската строгост на нравите отстъпва на ново обществено поведение, като се връщат разкошът и удоволствията, а богатите граждани се отдават на развлечения и изпълват улиците. Нравите и моралът на якобинците отиват в миналото, както и модата на скромно облекло и на прикриването на личното богатство. Става забранено непознати граждани да си говорят на „ти“{{hrf|Пантев|2010|332}}. За противодействие на бунтовете в Париж и големите градове са сформирани въоръжени групи от богати младежи – мюскадини, които се прочуват с преследването на якобинците. Те нахлуват в театрите и разрушават якобинските кафенета. В крайна сметка Якобинският клуб е закрит в края на ноември 1794 г.
През 1795 е приета нова конституция (Конституция от година III), според която законодателният орган има две камари. Първата камара е ''Съветът на петстотинте'' ({{lang-fr|Conseil des Cinq-Cents}}), който предлага законите и в него се избират само лица, навършили 30 години и с определен имуществен ценз. Втората камара е ''Съвет на старейшините'' ({{lang-fr|Conseil des Anciens}}), съставен от лица над 40 години с висок имуществен ценз и тя приема законите. Изборите и за двете камари са ежегодни, което се оказва неудачно с оглед на стабилността на законодателната власт.
 
Термидорианците не принадлежат към определено политическо направление и нямат цялостна социална програма. Републиканският строй се запазва, защото състоянието на новите управници е създадено в резултат на спекула, незаконна продажба и дори заграбване на земи от църквата и аристокрацията. Те са подкрепени от всички собственици и привърженици на свободната инициатива, недоволни от регулирането на цените и реквизициите. Термидорианците преустановяват терора и ликвидират всички звена за борба със спекулата, с роялистите и подозрителните. Декретът за максимума на цените е премахнат, което води до бързо поскъпване и увеличение на спекулата, което прави стоките от първа необходимост практически недостъпни за по-бедните. Зимните месеци на 1795 са необичайно студени, а предишната реколта е слаба. Това предизвиква силно недоволство и по улиците на Париж се появяват листовки и афиши с призиви за въстание. През март 1795 г. вълненията стават всекидневия и през април и май прерастват в две въстания, известни съответно като ''Жерминал'' и ''Прериал'' на имената на месеците според [[Революционен календар|революционния календар]]. Въстаниците завладяват сградата на Конвента, но са разпръснати от армията и въоръжени граждани от богатите прослойки. След тези въстания от санкюлотите са иззети над 100 000 пушки и секционните клубове са закрити{{hrf|Пантев|2010|331}}.
Според конституцията изпълнителната власт е в ръцете на петчленна Директория, избирана от Съвета на старейшините<ref name="Grigorov"/>.
 
== Конституция от година III ==
Във вътрешната си политика Директорите се опитват да обединят всички републиканци, но се увличат в борба ту с роялистите, ту с бившите [[якобинци]]. Този факт определя нестабилността на тяхната политика, която един от влиятелните директори – [[Пол Барас]] – нарича „политика на люлката“ заради непрекъснатите и&#768; колебания. И ако Директорията успява да се справи с роялистките вълнения и бунтовете на гладните парижани, финансовата криза я изправя пред стопанска катастрофа, заплашваща стабилността на установения режим.
През лятото на 1795 са взети мерки по укрепване на централната власт и е приетагласувана нова конституцияКонституция (Конституция от година III), според която законодателният орган има две камари. Първата камара е ''Съветът на петстотинте'' ({{lang-fr|Conseil des Cinq-Cents}}), който предлага законите и в него се избират само лица, навършили 30 години и с определен имуществен ценз. Втората камара е ''Съвет на старейшините'' ({{lang-fr|Conseil des Anciens}}), съставен от лица над 40 години с висок имуществен ценз и тя приема законите. Изборите и за двете камари са ежегодни, което се оказва неудачно с оглед на стабилността на законодателната власт. Изпълнителната власт е в ръцете на петима Директори, избирани от Съвета на старейшините, в резултат на което установеният политически режим става известен като Директория. Всяка година един от директорите подлежи на смяна, като с това строго разделение на властите и периодично обновяване на законодателните и изпълнителните органи авторите на Конституцията се стремят да избегнат еднолично управление{{hrf|Пантев|2010|333}}.
 
== Вътрешна политика ==
Във външната си политика Директорите проявяват интерес към европейските пазари, не само с оглед засилването на френското влияние, но и за преодоляване на финансовата криза. Те се надяват да установят мир в рамките на т.нар. „естествени граници“ - Рейн, Алпите, Пиренеите. В същото време според тях Франция има право на компенсация заради териториалните придобивки на Прусия и Австрия след [[Подялби на Полша|третата подялба на Полша]] (1795). По идея на един от директорите – [[Лазар Карно]], през пролетта на 1796 г. френски войски, командвани от [[Наполеон Бонапарт|генерал Бонапарт]], започват военни действия срещу австрийците и Сардиния в Северна Италия. Френската република официално обявява, че води освободителна война, но всъщност Директорията одобрява грабителството в завладените територии. Генералите в армията стават важен и постепенно незаменим източник на финансиране на режима на Директорията. Те натрупват състояния и започват самостоятелно да водят дипломатически и политически преговори<ref name="Grigorov"/>. Със серия от успешни ходове Бонапарт принуждава Австрия да иска мир, който е подписан през следващата година в [[договор от Кампо Формио|Кампо Формио]]. С това [[Война на Първата коалиция|войната на първата коалиция]] на европейските държави срещу революционна Франция завършва с успех за Франция.
Във вътрешната си политика Директорите се опитват да обединят всички републиканци, но се увличат в борба ту с роялистите, ту с бившите [[якобинци]]. Този факт определя нестабилността на тяхната политика, която един от влиятелните директори – [[Пол Барас]] – нарича „политика на люлката“ заради непрекъснатите и&#768; колебания. И ако Директорията успява да се справи с роялистките вълнения и бунтовете на гладните парижани, финансовата криза я изправя пред стопанска катастрофа, заплашваща стабилността на установения режим{{hrf|Пантев|2010|334}}.
 
Хиляди французи са принудени да продават имущество, за да си купят храна и топливо. В работническите квартали на Париж се настаняват гладът и мизерията. Армията изпитва трудности със снабдяването с продоволствие и изплащането на войнишките заплати е нередовно. Започват отново да се издигат искания за установяване на максимум на цените и за борба със спекулата.
През 1798 г. генерал Бонапарт [[Египетска кампания|прониква в Египет]] с цел да прекъсне сухоземния път на англичаните към Индия. Трудните климатични условия провалят експедицията, а след разгрома на френската флота при [[Абу Кир]] Наполеон е принуден да се завърне във Франция.
 
Междувременно в страната недоволствотоНедоволството от цялостната политика на Директорията приема все по-застрашителни размери. Отново се активизират [[монархист]]ите, появяват се нови демократични клубове и издания, които пропагандират девиза на революцията „Свобода, равенство, братство“, сред които се откроява „Заговорът на равните“, предвождан от [[Гракх Бабьоф]], който има за цел да ликвидира имущественото неравенство. Заговорът е разкрит, а Бабьоф екзекутиран през 1797 г. Съществуват и открити разногласия между двата Съвета и Директорията, която е лишена от солидна обществена опора.<ref name="Grigorov"/>
 
В тези условия [[Гракх Бабьоф|Франсоа-Ноел Бабьоф]], по-известен като Гракх Бабьоф, създава тайна организация: „Общество на равните“, която си поставя за цел свалянето на Директорията и установяване на обществена собственост върху земята. Той е привърженик на насилствена борба срещу богатството и пропагандира идеите си в два вестника – „Народен трибун“ и „Привърженик на равенството“. Плановете на заговорниците обаче са предадени и той заедно със съмишленици е екзекутиран през май 1797.
 
Съществуват и открити разногласия между двата Съвета и Директорията, която е лишена от солидна обществена опора.<ref name="Grigorov"/>
 
== Външна политика ==
Във външната си политика Директорите проявяват интерес към европейските пазари, не само с оглед засилването на френското влияние, но и за преодоляване на финансовата криза. Те се надяват да установят мир в рамките на т.нар. „естествени граници“ - – Рейн, Алпите, Пиренеите. В същото време според тях Франция има право на компенсация заради териториалните придобивки на Прусия и Австрия след [[Подялби на Полша|третата подялба на Полша]] (1795). По идея на един от директорите – [[Лазар Карно]], през пролетта на 1796 г. френски войски, командвани от [[Наполеон Бонапарт|генерал Бонапарт]], започват военни действия срещу австрийците и Сардиния в Северна Италия. Френската република официално обявява, че води освободителна война, но всъщност Директорията одобрява грабителството в завладените територии. Генералите в армията стават важен и постепенно незаменим източник на финансиране на режима на Директорията. Те натрупват състояния и започват самостоятелно да водят дипломатически и политически преговори<ref name="Grigorov"/>. Със серия от успешни ходове Бонапарт принуждава Австрия да иска мир, който е подписан през следващата година в [[договор от Кампо Формио|Кампо Формио]]. С това [[Война на Първата коалиция|войната на първата коалиция]] на европейските държави срещу революционна Франция завършва с успех за Франция.
 
През 1798 г. генерал Бонапарт [[Египетска кампания|прониква в Египет]] с цел да прекъсне сухоземния път на англичаните към Индия. Трудните климатични условия провалят експедицията, а след разгрома на френската флота при [[Абу Кир]] Наполеон е принуден да се завърне във Франция.
 
За четири години Директорията постига повече успехи на международната арена, отколкото във вътрешната политика<ref name="Grigorov"/>.
 
== Преврат от 18 брюмер ==
{{раздел-мъниче}}
На 18 брюмер (9 ноември) 1799 г. Директорията е свалена и властта преминава в ръцете на трима консули – Бонапарт, Роже Дюко и [[абат Сийес]], като първият консул поема всички важни функции. Французите приемат преврата с надеждата, че генерал Бонапарт ще се окаже желаният от всички миротворец.
 
== Източници ==
<references />
* {{cite book | last = Пантев, А., Глушков Х., Мишев Р | year = 2010 | title = История на модерния свят | publisher = Абагар |page = 331 – 6 | isbn = 978-954-427-901-1 | ref = Пантев}}
 
[[Категория:Френска революция]]

Навигация