Иван Александър

Иван Александър ІѠАНЪ АЛЄѮАНДРЪ
цар на българи и власи
Портрет на Иван Александър в Лондонското евангелие
Управление	1331 г.–17 февруари 1371 г.
Наследил	Иван Стефан
Наследник	Иван Шишман Иван Срацимир
Лични данни
Роден	неизв.
Починал	17 февруари 1371 г.
Семейство
Династия	Шишмановци
Баща	деспот Срацимир
Майка	Кераца Петрица
Бракове	Теодора Басараб Сара-Теодора
Иван Александър ІѠАНЪ АЛЄѮАНДРЪ в Общомедия

Иван Александър (на старобългарски:ІѠАНЪ АЛЄѮАНДРЪ), е български цар, управлявал от 1331 до 1371 година. Иван Александър произхожда от рода Шишман, син на Срацимир, деспот на Крън, и Кераца Петрица. Царуването му продължава цели 40 години, което е само с 2 години по-малко от това на цар Петър I.

Редом със Стефан Душан и Йоан Кантакузин, Иван Александър е една от най-влиятелните личности в историята на Балканския полуостров през 14 век, което се дължи на гъвкавата му династична политика. Владее отлично гръцки (на преговорите с императора Андроник III през 1332 г. и превод на гръцко възвание от 1351). Смята се, че може би нямало по-образован български цар от времето на Симеон Велики.

Дългото му управление започва с някои успехи, но липсата на достатъчно военна сила осуетява неговите по-късни политически начинания. В последните му години Българското царство е разделено и отслабено, което при неговите наследници довежда до падане под османско-турска власт.

Иван Александър влиза в остър династичен сблъсък с Шишман II, който е в Константинопол, където регентството начело с Анна Савойска и Йоан Кантакузин, признава титлата „цар на България“ на Шишман II, заради по-знатния произход.

В крайна сметка след война, дипломатически преговори и мирен договор, отношенията с Византия са уредени.

Царуване

С идването си на престола Иван Александър установява мирни отношения с новия сръбски крал (цар от 1346 г.) Стефан Душан (1331 – 1355), българин по майчина линия (син на кралица Теодора Смилец), който се жени през 1333 г. за една от сестрите на цар Иван Александър – известната царица Елена Българска. Освен царица Елена в двора на Стефан Душан е имало и немалко други български роднини на Иван Александър, например друга негова сестра.[1]

Първият период (1331 – 1364) от царуването на Иван Александър е успешен: воюва с Византия, подпомогнат от монголски наемници, и заличава последиците от пагубната битка със сърбите при Велбъжд (28 юли 1330), възвръща земите между река Тунджа и Черно море (след битката при Русокастро, 18 юли 1332), използва византийските междуособни борби (1341 – 1347), за да получи (1344) Пловдив и 8 крепости в Родопите.

През лятото на 1341 г. в Цариград като претендент за българския престол се появява Шишман II, третият син на цар Михаил III Шишман Асен от брака му с Анна Неда. Иван Александър настоява претендентът да му бъде предаден, но турският емир на Смирна заплашва да изпрати Шишман с кораби до Бдин, където можел да разчита на значителна подкрепа „поради старото приятелство и близостта на рода“. По-късната съдба на този Шишман не е известна, но Иван Александър вдига войските си при Сливен. Най-вероятно среща турско-византийската армия при Одрин. Накрая е сключен мирен договор.

При избухването на поредната гражданска война във Византия, Иван Александър взима страната на Алексий Апокавк, обръщайки гръб на Йоан Кантакузин и османските му съюзници. През 1341 напада Византия, а войската му станува по поречието на река Марица.Войниците му се впускат в плячкосване, но тази тактика се оказва пагубна за българите. Част от търновските войници са разбити и пленени от хората на Кантакузин, а други от турските отряди на Умур бег. Иван Александър се оттегля в Търново и с посредничество през 1342 сключва договор с Кантакузин.

След като се освобождава от напиращия от север български цар, Йоан Кантакузин потегля с войските си към мощната крепост Солун – вторият град в империята след Константинопол.Опитът за превземане се оказва неуспешен и димотишкия император търси помощта на Стефан Душан в Сърбия. Но докато той е в Сърбия Алексий Апокавк обсажда крепостта Димотика (1342 – 1343). Императрица Ирина моли Иван Александър за помощ при обсадата. Царят се отзовава на молбата и през 1342 достига вратите на крепостта. Той обаче не участва във военните действия, а изисква ромейте да предадат крепостта в негови ръце, и в същото време изисква от Стефан Душан да задържи Йоан Кантакузин. Изгубила надежда, Ирина вика на помощ Умур бег, който дебаркира с 380 кораба, превозващи 29 000 войника на Дарданелите. Научавайки за това, царят се оттегля в Търново.

През 1344 г. императрица Анна Савойска му отстъпва голяма част от Тракия, както и девет крепости в Родопите, за да може Иван Александър да ѝ помогне срещу Йоан Кантакузин. Цар Иван Александър се съгласява на това, и потегля отново на поход, но заявява, че ще помогне на Анна само ако Умур бег се изтегли зад Босфора.

България при Иван Александър

Около това време в Родопите в съюз с българския цар действа войводата Момчил, водач на опълченски отряди от полунезависими планинци. По време на военен поход през 1343 г. те завоюват твърдината Перперикон (край Кърджали) и там е поставен български архонт, но скоро византийците си възвръщат крепостта. (В ново време там е открит златният печат на царя, който по-късно е откраднат от Пловдив и сега вероятно се намира в чуждестранна частна колекция.)

„	Никой от нашите първи царе не изглежда толкова велик като цар Иван Александър – неговата военна мощ наподобява втори Александър Велики, по вяра и набожност той е втори Свети Константин; така той залови всичките си врагове, подчини ги и установи мир във Вселената.	“
Възхвала на Иван Александър от неизвестен съвременник на царя

Иван Александър сам подчертава своите победи в Мрачката грамота (1347 г.)

Българските опити за разширение в Тракия принуждават Източно-римските (византийските) императори да потърсят помощта на османските емири, техни доскорошни врагове, отнели им по-голямата част от Мала Азия. На 7 юли 1345 г. при крепостта Буруград (Перитор) турци и византийци разбиват войската на Момчил, който по това време е успял да отдели Родопите като свои независими владения, които след това са загубени за Второто Българско царство. Иван Александър опитва да води борба с феодалната разпокъсаност на царството и побеждава болярина Белаур, отцепил се в северозападна България през 30-те години на века. По-късно обаче сепаратизмът на болярите води до отделянето на Добруджанското деспотство към средата на 14 век под властта на Добротица, вероятен потомък на Тертеровци. Войводата на Влашко също отстоява повече самостоятелност спрямо Търновското царство и се обособява, като напълно независим владетел на север от Дунава, въпреки че повечето от стратегическите митнически пунктове остават под властта на Търново.

Военни действия на Амадей VI в България (1366 – 67)

Във войни с нахлуващите от юг турци загиват престолонаследниците Иван (1349 г.) и Михаил (1355 г.). След смъртта на първите му синове Иван Александър присъжда областта Видин, като наследствено владение на третия си син Иван-Срацимир. Царят се развежда със съпругата си Теодора Бесараб, дъщеря на войводата на Влашко, и се жени за еврейката Сара, покръстена като Теодора ІІ. Нейният син Иван Шишман като „багрянороден“, т. е. роден, когато Иван Александър е цар, е определен за наследник на царството в Търново, пренебрегвайки правата на родения преди него трети син Иван-Срацимир. Така Иван Александър в стремежа си да задоволи щенията на еврейката Сара-Теодора ІІ сам осъществява териториалната раздробеност на България, създава условия за династични сблъсъци и за последвалия от това, по-късен упадък на неговата държава. Този период е прекрасно описан от патриарха на българската литература Иван Вазов – драмата „Пропаст“ и стихотворението „Жидов гроб“.

Докато авторитетът на царската власт запада, през страната преминава епидемия от чума (ок. 1348 г. и по-късно), а сред населението се появяват разпуснатост и ереси. Много области в Тракия страдат от набезите на османските турци.

В последния период (1365 – 1371 г.) от управлението на Иван Александър България търпи поражения, когато се бори против унгарското нахлуване във Видинското царство (1365 – 1369 г.) и срещу граф Амадей VI Савойски при похода му към Българското Черноморие (1366 – 1367 г.). Отношенията с византийския император продължават да са враждебни. Съвсем в края на царуването на Иван Александър османското нашествие в Тракия засяга и България със загубата на няколко крепости, сред които най-вероятно са Пловдив и Стара Загора. Накрая той окончателно разделя царството между синовете си Иван Шишман (владетел на Търновското царство) и Иван Срацимир (Видинското царство). Настъпва упадък в държавата и наследниците на Иван Александър стават последните самостоятелни български владетели.

Сребърна монета на Иван Александър и сина му Михаил Асен

Както и Йоан Кантакузин, царят има предпочитания към исихастите – Теодосий Търновски и неговия сподвижник Ромил Видински. Св. Теодосий Търновски, който може би е свързан с царското семейство по коляното на видинските ѝ роднини, става пръв помощник на основателя на исихазма св. Григорий Синаит. Той два пъти се среща с Иван Александър от негово име. В „царстващия град на българите Търново, втори след Константинопол, словом и делом“ той води борба с ересите като главен изобличител на адамити, богомили, учението на Варлаам и Акиндин и на юдействащите. Два събора (1350 и 1360 г.) против тях са свикани от царя. С негова подкрепа Теодосий съгражда манастира „Света Троица“.

Според нови изследвания на архимандрит Павел Стефанов от Шуменския университет първият събор не е проведен срещу богомили, каквито няма в Търново през XIV век, а срещу хора, скъсали с църквата и морала по време на епидемията от бубонна чума. Предполагаема цел на втория събор е да нанесе удар върху евреите, като ги обвини в разпространение на чумата и освободи царя от изплащане на дълговете си към тях.

Иван Александър е нерешителен политик, който се опитва да се възползва, с променлив успех, от обстановката на Балканите. Неговите военни поражения костват на България много, но той укрепва българската държава, разширява я и укрепва отношенията между Българското царство и засилващата се Сърбия.

Просветна, културна и религиозна дейност

Ктиторски потрет на цар Иван Александър от Бачковсия манастир

Търговските отношения с Венеция, Дубровник и Генуа, както и просветният живот по времето на Иван Александър са в подем. Книжовната и художествената школа в Търново продължават старите български традиции. От личната библиотека на царя са запазени: Лаврентиевият сборник на Иван Александър от 1348 г., Кукленският псалтир, наречен „Песнивец“ от 1337 г., Лондонското четвероевангелие от 1355 – 56 г., Апостол с тълкувания, два преписа на Троянската притча и др. Иван Александър е възхваляван неколкократно от византийския патриарх Калист в Житието на св. Теодосий Търновски и в Песнивеца. Царят е голям меценат, покровител на книжнината и изкуствата, и прави много дарения на църкви и манастири, основава нови. Неговото управление бележи връхна точка в развитието на Търновската архитектурна и живописна школа.

Драгалевският манастир „Св. Богородица Витошка“ в предградията на София и Кремиковският манастир „Св. Георги Победоносец“ са основани от царя, който е ктитор и на Зографския манастир на Атон, Синаитския манастир в Парория и Оряховския манастир. Преображенският манастир „Св. Преображение Господне“, недалече от Велико Търново, е основан с подкрепата на царя и на втората му жена – царица Теодора-Сара, и синът им Иван Шишман, за което остава известен и като Сарин или Шишманов манастир. След 1344 г., когато царят утвърждава властта на Българската държава в Родопите, Бачковският манастир става важно духовно и книжовно средище на българите. Иван Александър щедро дарява и уголемява този манастир, като след 1344 г. построява няколко нови сгради към него.

Иван Александър е изографисан в костницата на Бачковския манастир, в църквата край с. Иваново, Русенско, (в главната църква на манастира „Св. Богородица“ има негов ктиторски портрет; там той държи в ръце модела на църквата), в Манасиевата летопис и в прочутото Лондонско четвероевангелие (портрети на Иван Александър, Сара, Иван Асен). Известни са множество медни и сребърни монети с изображенията на цар Иван Александър (сребърните заедно с Михаил Асен).

Оригинална златовезана дреха на Иван Александър се пази в Народния музей в Белград. [2]

Семейство

Деспот Константин с царските дъщери: Кера-Тамара, Кераца и Десислава. Миниатюра от Лондонското четвероевангелие.

Ктиторски потрет на цар Иван Александър от Иваново

Като деспот на Ловеч е женен за Теодора Басараб, дъщеря на влашкия войвода Иванко Басараб. От този брак има трима сина и една дъщеря:

• Михаил Асен, женен за Ирина, дъщеря на византийския император Андроник III Палеолог
• Иван Срацимир, женен за Анна, дъщеря на влашкия войвода Николе Александру
• Иван Асен, женен за влашка принцеса
• Василиса

Първородният му син Михаил Асен е обявен от баща си за „съцар“ и трябвало да го наследи на престола, но загива в битка с турците около Средец /дн. София/ през 1355 г., преди да го онаследи.

Иван Александър изпраща първата си жена Теодора Басараб в манастир (с името Теофана) и се жени 1345 г. за еврейката Сара, дъщеря на венециански банкер, която преди сватбата се покръства и приема името Теодора. Тя е майката на:

• Иван Шишман (1371 – 1396), женен за българката Кира Мария, а по-късно за Драгана (дъщеря на сръбския княз Лазар)
• Иван Асен V
• Кера Тамара, омъжена за деспот Константин, а след неговата смърт дадена на османския султан Мурад I
• Кераца, омъжена за Андроник IV Палеолог (византийски император)
• Десислава, изобразена е заедно със сестрите си и с мъжа на Кера Тамара деспот Константин в мимиатюра на известното Лондонско евангелие.

Други

Името на Иван Александър носи морският нос Цар Иван Александър на остров Нелсън, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.

Източници

• Андреев, Й. България през втората четвърт на XIV в. С., 1993.
• Андреев, Й., Лазаров, Ив. и Павлов, Пл. Кой кой е в средновековна България. 2 изд. С., 1999.
• Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186 – 1460). С., 1985.
• Fine Jr., J. V. A. The Late Medieval Balkans. Ann Arbor, 1987.
• Аладжов, Ж. Цар Иван Александър. С., 2003.
• Стефанов, П., архим. Danse macabre: Нов поглед към църковните събори в Търново през XIV в. – В: Теодосиеви четения. 640 години от успението на преп. Теодосий Търновски. 27 ноември 2003 г. Килифаревски манастир „Рождество Богородично“. Отг. ред. Д. Кенанов. Велико Търново, 2005, 75 – 88; също в: http://www.bg-history.info/?p=statia&statiaid=651.
• Борилов синодик в Сборник „Държава и Църква през XIII в.“, 1999 г., съст. Славика Радомир, Емил Димитров.
• Людмила Живкова, Четвероевангелието на цар Иван Александър. С., 1980.
• Богдан Филов, Миниатюрите на Лондонското евангелие на цар Иван Александра. Les miniatures de l’évangelie du roi Jean Alexandre à Londres. С. 1934 (Monumenta Artis Bulgariae, III).

Външни препратки

• В Общомедия има медийни файлове относно Иван Александър