Разлика между версии на „Чипровско въстание“

Направо към навигацията Направо към търсенето
добавки
(разместване)
(добавки)
== Католиците в Северозападна България ==
[[File:Chiprovtsi stara katedrala.JPG|thumb|250px|right|Останки от старата католическа катедрала „Свети Дева Мария“ в Чипровци]]
 
Първите прояви на [[католицизъм]] в района се асоциират със заселването на саксонските рудари през [[13 век|13]]—[[15 век]]. Трудно е да се каже какво религиозно влияние са имали те върху местното население, но не е изключено поради привилегиите, които католиците като търговци са имали в Българското царство, част от местния елит да е приел католицизма. Други вероятни фактори са католическата пропаганда, близостта и честите нахлувания на унгарците. Католицизмът в Чипровско обаче никога не се превръща в трайна институция и не успява да създаде собствена идентичност на изповядващите го. По начин на живот католиците не се отличавали от православните, свещениците се женели, не спазвали католическите обреди и си спечелили доста упреци от папските представители.<ref name ="Cholakov" />
 
 
== Последствия ==
{{основна|Банатски българи}}
Въстанието и потушаването му предизвиква масивна вълна от преселение от цяла [[Северозападна България]], предимно на запад и на север, към области доминирани от християни. Два са били основните маршрути на бежанците съпровождани от четите, по които успели да се спасят от османските потери без повече жертви. Първият, през [[Стара планина]] на запад до [[Славония]], изминали 600-те от дружината на [[Георги Пеячевич]] с още по-голям брой жени и деца. Може да се предположи, че са били общо около 1200 – 1800 човека. Вторият, на север, през река [[Дунав]] във [[Влашко]] начело с архиепископ [[Стефан Княжевич|Стефан Кнежевич]] и копиловчаните братя Никола и Гюра Качамага изминали по отчета на архиепископ Кнежевич 3000 човека. Днес българско малцинство има в областта [[Банат]], като освен на чипровчани, те са наследници и на никополски и свищовски павликяни, преселили се там в края на [[17 век]]. <ref name ="Cholakov" />
 
Въстанието и потушаването му предизвиква масивна вълна от преселение от цяла [[Северозападна България]], предимно на запад и на север, към области доминирани от християни. Два са били основните маршрути на бежанците съпровождани от четите, по които успели да се спасят от османските потери без повече жертви. Първият, през [[Стара планина]] на запад до [[Славония]], изминали 600-те от дружината на [[Георги Пеячевич]] с още по-голям брой жени и деца. Може да се предположи, че са били общо около 1200 – 1800 човека. Вторият, на север, през река [[Дунав]] във [[Влашко]] начело с архиепископ [[Стефан Княжевич|Стефан Кнежевич]] и копиловчаните братя Никола и Гюра Качамага изминали по отчета на архиепископ Кнежевич 3000 човека. Днес българско малцинство има в областта [[Банат]], като освен на чипровчани, те са наследници и на никополски и свищовски павликяни, преселили се там в края на [[17XVII век]]. <ref name ="Cholakov" />
Стотици други на по-малки групи се спасили в [[Златарица]], където ги приютили познати от времето на плавене на злато, в [[Елена|Еленско]] и [[Котел|Котленско]], в Пловдивско – основали днешният квартал [[Миромир]] на град Хисаря, в [[Пирот]]ско, в [[Трън]]ско, където и до днес наричан разходката „шпацир“, в [[Кюстендил]]ско, в [[Годеч]]ките села [[Големо Малово|Голямо]] и [[Мало Малово]] и [[Раяновци (Софийска област)|Раяновци]], в [[Лом]]ско, в [[Берковица|Берковско]].<ref name="Lovrov" />
 
Много от преминалите във Влашко бежанци се придвижват заедно с военизираните чети към южна Унгария и се установяват около [[Нови Сад]], [[Петроварадин]] и [[Осиек]], където дълго време живеят представители на видните фамилии Пеячевичи, Черкини и Парчевичи. Други български части са включени в гарнизоните в района на [[Карансебеш]]. След края на войната през 1699 година този град остава на османска територия и българите се преселват оттатък [[Муреш]], в няколко села източно от [[Арад]], но се връщат в Карансебеш след завладяването му от Хабсбургите през 1718 година.{{hrf|Чолов|2008|136 – 138}}
Голяма компактна група православни Чипровски бежанци след въстанието се заселила през 1690 г. в отделен свой квартал на град [[Сентендре|Сент Ендре]], северно от [[Будапеща]]. Там издигнали своя църква с патрон „Свети Никола“, известна като „Кипровачката“. Градчето в днешно време е архитектурен резерват заради бароковите сгради и някогашният крайбрежен български квартал е един от най-благоустроените.<ref name="Lovrov">[http://falmis.org/statii/banatsi-balgari/393-chiprovskoto-vastanie-1688g Александър Ловров, Чипровското въстание 1688 г.]</ref>
 
Голяма компактнаДруга група православнибежанци Чипровскизаминават бежанцина следсевер, въстаниетозаедно сес заселилавълната презсърби 1690от г.[[Голямо всръбско отделенпреселение|Голямото свойсръбско кварталпреселение]], наи градстигат до района на [[Сентендре|СентБуда Ендре(град)|Буда]],.{{hrf|Чолов|2008|138}} северноТук отте създават отделен свой квартал на град [[БудапещаСентендре]]. Тами издигналииздигат своя църква с патрон „Свети Никола“, известна като „Кипровачката“. Градчето в днешно време е архитектурен резерват заради бароковите сгради и някогашният крайбрежен български квартал е един от най-благоустроените.<ref name="Lovrov">[http://falmis.org/statii/banatsi-balgari/393-chiprovskoto-vastanie-1688g Александър Ловров, Чипровското въстание 1688 г.]</ref>
 
Останалите във Влашко бежанци се заселват в различни градове на [[Олтения]], където още в предходните десетилетия има чипровски колонии, като най-устойчиви общности създават в [[Крайова]], [[Ръмнику Вълча|Римник]] и [[Брадичени]]. Несигурното положение във Влашко, подлагано на набези от [[Кримски татари|татарски]] банди, кара част от бежанците да търсят убежище в [[Трансилвания]], но там се сблъскват с неодобрението на местните протестанти.{{hrf|Чолов|2008|138 – 142}}
 
Стотици други на по-малки групи се спасили в [[Златарица]], където ги приютили познати от времето на плавене на злато, в [[Елена|Еленско]] и [[Котел|Котленско]], в Пловдивско – основали днешният квартал [[Миромир]] на град Хисаря, в [[Пирот]]ско, в [[Трън]]ско, където и до днес наричан разходката „шпацир“, в [[Кюстендил]]ско, в [[Годеч]]ките села [[Големо Малово|Голямо]] и [[Мало Малово]] и [[Раяновци (Софийска област)|Раяновци]], в [[Лом]]ско, в [[Берковица|Берковско]].<ref name="Lovrov" />
 
Село Клисура никога не било възстановено и останало да блуждае из преданията като дух на жертва за българската свобода. Според предания неговите жители са останали в местността, където са се крили след въстанието и днешните жители на село [[Равна (област Монтана)|Равна]] би трябвало да са потомци на онези от легендарното вече село Клисура.<ref name="Lovrov" /> Единадесет години след събитията в останалите селища няма „нито един човек“.

Навигация