Милан Обренович: Разлика между версии
Vodnokon4e (беседа | приноси) {{без източници|~~~~~}}; форматиране: 3x тире-числа (ползвайки Advisor) |
+източник |
||
Ред 1: | Ред 1: | ||
{{без източници|00:46, 2 октомври 2017 (UTC)}} |
|||
{{Биография инфо| |
{{Биография инфо| |
||
име=Крал Милан Обренович |
име=Крал Милан Обренович |
||
Ред 13: | Ред 12: | ||
През [[1876]] г. в съюз с [[Черна гора]] води [[Сръбско-турска война|война]] срещу [[Турция]]. Главнокомандващ на Сръбската армия, която се включва в [[Руско-турска война (1877-1878)|Руско-турската война (1877 – 1878)]]. По силата на [[Берлински договор|Берлинския договор]], Събия получава статут на независима държава. |
През [[1876]] г. в съюз с [[Черна гора]] води [[Сръбско-турска война|война]] срещу [[Турция]]. Главнокомандващ на Сръбската армия, която се включва в [[Руско-турска война (1877-1878)|Руско-турската война (1877 – 1878)]]. По силата на [[Берлински договор|Берлинския договор]], Събия получава статут на независима държава. |
||
След Берлинския договор княз Милан повежда политика на сбижение с [[Австро-Унгария]]. През 1880 година между двете страни е договорено построяване на жп линия от [[Будапеща]] през [[Белград]] до [[Ниш]] и разклонения до българската и османската граница. Година по-късно е сключена и [[Австро-сръбска конвенция|тайна политическа конвенция]], с която Милан подчинява външната си политика на австро-унгарската дипломация, в замяна на подкрепата на Виена за династията на [[Обреновичи]]те. По същото време е подписан и търговски договор, с който сръбското княжество е обвързано икономически с [[Двойна монархия|Двойната монархия]].<ref name="manchev123">{{cite book | last = Манчев | first = Кръстьо | coauthor = Страшимир Димитров | title = История на балканските народи. Том 2 | location = София | publisher = Парадигма | year = 1999 | isbn = 954-9536-19-X | pages = 123-124}}</ref> |
|||
През [[1881]] г. сключва таен съюзнически договор с [[Австро-Унгария]], в резултат от което е засилено австрийското влияние в [[Сърбия]]. Според договора Австро-Унгария трябва да помага на сърбите да завоюват [[Македония (област)|Македония]]. |
|||
Проавстрийският курс на Милан го вкарва в конфликт с премиера [[Йован Ристич]].<ref name="manchev123"/> След оставката на последния през 1880 година, князът се опира консерваторите (напредняци) начело с [[Милан Пирочанац]]. С тяхна помощ той постига договореностите с Австро-Унгария и се опитва да прокара вътрешнополитически мерки за укрепване на властта си, но среща силен отпор от нововъзникналата [[Радикална партия (Сърбия)|Радикална партия]], която настоява за демократизация и засилване на парламента и местното самоуправление.{{hrf|Манчев|1999|124-125}} Отношенията на княза с църквата също се изострят, поради русофилството на митрополит Михаил и съпротивата му срещу данъчното облагане на духовенството. През октомври 1881 година Михаил е свален от поста си, последван от подкрепилите го сръбски епископи.{{hrf|Манчев|1999|127}} |
|||
На 22 февруари 1882 година Сърбия е обявена за кралство, а Милан получава международно признание на кралската си титла благодарение на австроунгарската подкрепа.{{hrf|Манчев|1999|124}} |
|||
Също в началото на 1882 година разногласията между краля и радикалите прерастват в бойкот на парламента от последните.{{hrf|Манчев|1999|126}} След като на два пъти организира допълнителни избори Милан успява да си осигури послушен парламент и да прокара закон за създаване на постоянна армия на мястото на съществувалата дотогава милиционна система. Радикалите подемат агитация срещу реформата, виждайки в новата армия инструмент на краля и допълнителна данъчна тежест за избирателите си от селското съсловие. На изборите през септември 1883 година те постигат пълна победа, което принуждава министър-председателя Пирочанац да подаде оставка. На негово място Милан назначава друг консерватор – Никола Христич, който разпорежда разоръжаване на селяните. Това предизвиква голямо въстание в Източна Сърбия – [[Тимошка буна|Тимошката буна]]. След потушаването му Милан разтуря Радикалната партия като затваря част от водачите ѝ, а други (сред които и [[Никола Пашич]]) са принудени да емигрират в България.{{hrf|Манчев|1999|128-129}} |
|||
Подтикван от австрийците и собствените си експанзионистични стремежи, Милан се обявява против [[Съединение на България|Съединението]] на [[Княжество България]] и [[Източна Румелия]] през [[1885]] г. и нахлува в [[България|българската]] територия, предизвиквайки [[Сръбско-българска война|Сръбско-българската война]], която завършва с неуспех за Сърбия. |
Подтикван от австрийците и собствените си експанзионистични стремежи, Милан се обявява против [[Съединение на България|Съединението]] на [[Княжество България]] и [[Източна Румелия]] през [[1885]] г. и нахлува в [[България|българската]] територия, предизвиквайки [[Сръбско-българска война|Сръбско-българската война]], която завършва с неуспех за Сърбия. |
||
Милан Обренович абдикира на [[9 януари]] [[1889]] г. заради предизвиканото недоволство срещу него поради изгубената война и политическото разклащане на Сърбия след нея. |
Милан Обренович абдикира на [[9 януари]] [[1889]] г. заради предизвиканото недоволство срещу него поради изгубената война и политическото разклащане на Сърбия след нея. |
||
== Източници == |
|||
<references /> |
|||
{{пост начало}} |
{{пост начало}} |
Версия от 09:47, 8 ноември 2017
Крал Милан Обренович Милан Обреновић | |
Сръбски крал | |
Роден | |
---|---|
Починал | |
Погребан | Крушедолски манастир, Сърбия |
Религия | Сръбска православна църква православие |
Награди | Свети Сава |
Семейство | |
Род | Обреновичи |
Майка | Мария Обренович |
Деца | Александър Обренович Георги Обренович Александър Обренович |
Подпис | |
Крал Милан Обренович в Общомедия |
Милан I Обренович (Шаблон:Lang-sr) е сръбски княз (1868 – 1882) и по-късно крал (1882 – 1889).
През 1876 г. в съюз с Черна гора води война срещу Турция. Главнокомандващ на Сръбската армия, която се включва в Руско-турската война (1877 – 1878). По силата на Берлинския договор, Събия получава статут на независима държава.
След Берлинския договор княз Милан повежда политика на сбижение с Австро-Унгария. През 1880 година между двете страни е договорено построяване на жп линия от Будапеща през Белград до Ниш и разклонения до българската и османската граница. Година по-късно е сключена и тайна политическа конвенция, с която Милан подчинява външната си политика на австро-унгарската дипломация, в замяна на подкрепата на Виена за династията на Обреновичите. По същото време е подписан и търговски договор, с който сръбското княжество е обвързано икономически с Двойната монархия.[1]
Проавстрийският курс на Милан го вкарва в конфликт с премиера Йован Ристич.[1] След оставката на последния през 1880 година, князът се опира консерваторите (напредняци) начело с Милан Пирочанац. С тяхна помощ той постига договореностите с Австро-Унгария и се опитва да прокара вътрешнополитически мерки за укрепване на властта си, но среща силен отпор от нововъзникналата Радикална партия, която настоява за демократизация и засилване на парламента и местното самоуправление.[2] Отношенията на княза с църквата също се изострят, поради русофилството на митрополит Михаил и съпротивата му срещу данъчното облагане на духовенството. През октомври 1881 година Михаил е свален от поста си, последван от подкрепилите го сръбски епископи.[3]
На 22 февруари 1882 година Сърбия е обявена за кралство, а Милан получава международно признание на кралската си титла благодарение на австроунгарската подкрепа.[4]
Също в началото на 1882 година разногласията между краля и радикалите прерастват в бойкот на парламента от последните.[5] След като на два пъти организира допълнителни избори Милан успява да си осигури послушен парламент и да прокара закон за създаване на постоянна армия на мястото на съществувалата дотогава милиционна система. Радикалите подемат агитация срещу реформата, виждайки в новата армия инструмент на краля и допълнителна данъчна тежест за избирателите си от селското съсловие. На изборите през септември 1883 година те постигат пълна победа, което принуждава министър-председателя Пирочанац да подаде оставка. На негово място Милан назначава друг консерватор – Никола Христич, който разпорежда разоръжаване на селяните. Това предизвиква голямо въстание в Източна Сърбия – Тимошката буна. След потушаването му Милан разтуря Радикалната партия като затваря част от водачите ѝ, а други (сред които и Никола Пашич) са принудени да емигрират в България.[6]
Подтикван от австрийците и собствените си експанзионистични стремежи, Милан се обявява против Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. и нахлува в българската територия, предизвиквайки Сръбско-българската война, която завършва с неуспех за Сърбия.
Милан Обренович абдикира на 9 януари 1889 г. заради предизвиканото недоволство срещу него поради изгубената война и политическото разклащане на Сърбия след нея.
Източници
- ↑ а б Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Том 2. София, Парадигма, 1999. ISBN 954-9536-19-X. с. 123-124.
- ↑ Манчев 1999, с. 124 – 125.
- ↑ Манчев 1999, с. 127.
- ↑ Манчев 1999, с. 124.
- ↑ Манчев 1999, с. 126.
- ↑ Манчев 1999, с. 128 – 129.
Михаил Обренович | → | княз на Сърбия (1868 – 1882) | → | … |
… | → | крал на Сърбия (1882 – 1889) | → | Александър I |