Милан Обренович: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
{{без източници|~~~~~}}; форматиране: 3x тире-числа (ползвайки Advisor)
+източник
Ред 1: Ред 1:
{{без източници|00:46, 2 октомври 2017 (UTC)}}
{{Биография инфо|
{{Биография инфо|
име=Крал Милан Обренович
име=Крал Милан Обренович
Ред 13: Ред 12:
През [[1876]] г. в съюз с [[Черна гора]] води [[Сръбско-турска война|война]] срещу [[Турция]]. Главнокомандващ на Сръбската армия, която се включва в [[Руско-турска война (1877-1878)|Руско-турската война (1877 – 1878)]]. По силата на [[Берлински договор|Берлинския договор]], Събия получава статут на независима държава.
През [[1876]] г. в съюз с [[Черна гора]] води [[Сръбско-турска война|война]] срещу [[Турция]]. Главнокомандващ на Сръбската армия, която се включва в [[Руско-турска война (1877-1878)|Руско-турската война (1877 – 1878)]]. По силата на [[Берлински договор|Берлинския договор]], Събия получава статут на независима държава.


След Берлинския договор княз Милан повежда политика на сбижение с [[Австро-Унгария]]. През 1880 година между двете страни е договорено построяване на жп линия от [[Будапеща]] през [[Белград]] до [[Ниш]] и разклонения до българската и османската граница. Година по-късно е сключена и [[Австро-сръбска конвенция|тайна политическа конвенция]], с която Милан подчинява външната си политика на австро-унгарската дипломация, в замяна на подкрепата на Виена за династията на [[Обреновичи]]те. По същото време е подписан и търговски договор, с който сръбското княжество е обвързано икономически с [[Двойна монархия|Двойната монархия]].<ref name="manchev123">{{cite book | last = Манчев | first = Кръстьо | coauthor = Страшимир Димитров | title = История на балканските народи. Том 2 | location = София | publisher = Парадигма | year = 1999 | isbn = 954-9536-19-X | pages = 123-124}}</ref>
През [[1881]] г. сключва таен съюзнически договор с [[Австро-Унгария]], в резултат от което е засилено австрийското влияние в [[Сърбия]]. Според договора Австро-Унгария трябва да помага на сърбите да завоюват [[Македония (област)|Македония]].

Проавстрийският курс на Милан го вкарва в конфликт с премиера [[Йован Ристич]].<ref name="manchev123"/> След оставката на последния през 1880 година, князът се опира консерваторите (напредняци) начело с [[Милан Пирочанац]]. С тяхна помощ той постига договореностите с Австро-Унгария и се опитва да прокара вътрешнополитически мерки за укрепване на властта си, но среща силен отпор от нововъзникналата [[Радикална партия (Сърбия)|Радикална партия]], която настоява за демократизация и засилване на парламента и местното самоуправление.{{hrf|Манчев|1999|124-125}} Отношенията на княза с църквата също се изострят, поради русофилството на митрополит Михаил и съпротивата му срещу данъчното облагане на духовенството. През октомври 1881 година Михаил е свален от поста си, последван от подкрепилите го сръбски епископи.{{hrf|Манчев|1999|127}}

На 22 февруари 1882 година Сърбия е обявена за кралство, а Милан получава международно признание на кралската си титла благодарение на австроунгарската подкрепа.{{hrf|Манчев|1999|124}}

Също в началото на 1882 година разногласията между краля и радикалите прерастват в бойкот на парламента от последните.{{hrf|Манчев|1999|126}} След като на два пъти организира допълнителни избори Милан успява да си осигури послушен парламент и да прокара закон за създаване на постоянна армия на мястото на съществувалата дотогава милиционна система. Радикалите подемат агитация срещу реформата, виждайки в новата армия инструмент на краля и допълнителна данъчна тежест за избирателите си от селското съсловие. На изборите през септември 1883 година те постигат пълна победа, което принуждава министър-председателя Пирочанац да подаде оставка. На негово място Милан назначава друг консерватор – Никола Христич, който разпорежда разоръжаване на селяните. Това предизвиква голямо въстание в Източна Сърбия – [[Тимошка буна|Тимошката буна]]. След потушаването му Милан разтуря Радикалната партия като затваря част от водачите ѝ, а други (сред които и [[Никола Пашич]]) са принудени да емигрират в България.{{hrf|Манчев|1999|128-129}}


Подтикван от австрийците и собствените си експанзионистични стремежи, Милан се обявява против [[Съединение на България|Съединението]] на [[Княжество България]] и [[Източна Румелия]] през [[1885]] г. и нахлува в [[България|българската]] територия, предизвиквайки [[Сръбско-българска война|Сръбско-българската война]], която завършва с неуспех за Сърбия.
Подтикван от австрийците и собствените си експанзионистични стремежи, Милан се обявява против [[Съединение на България|Съединението]] на [[Княжество България]] и [[Източна Румелия]] през [[1885]] г. и нахлува в [[България|българската]] територия, предизвиквайки [[Сръбско-българска война|Сръбско-българската война]], която завършва с неуспех за Сърбия.


Милан Обренович абдикира на [[9 януари]] [[1889]] г. заради предизвиканото недоволство срещу него поради изгубената война и политическото разклащане на Сърбия след нея.
Милан Обренович абдикира на [[9 януари]] [[1889]] г. заради предизвиканото недоволство срещу него поради изгубената война и политическото разклащане на Сърбия след нея.

== Източници ==
<references />


{{пост начало}}
{{пост начало}}

Версия от 09:47, 8 ноември 2017

Крал Милан Обренович
Милан Обреновић
Сръбски крал

Роден
Починал
ПогребанКрушедолски манастир, Сърбия

РелигияСръбска православна църква
православие
НаградиСвети Сава
Семейство
РодОбреновичи
МайкаМария Обренович
ДецаАлександър Обренович
Георги Обренович
Александър Обренович
Подпис
Крал Милан Обренович в Общомедия

Милан I Обренович (Шаблон:Lang-sr) е сръбски княз (1868 – 1882) и по-късно крал (1882 – 1889).

През 1876 г. в съюз с Черна гора води война срещу Турция. Главнокомандващ на Сръбската армия, която се включва в Руско-турската война (1877 – 1878). По силата на Берлинския договор, Събия получава статут на независима държава.

След Берлинския договор княз Милан повежда политика на сбижение с Австро-Унгария. През 1880 година между двете страни е договорено построяване на жп линия от Будапеща през Белград до Ниш и разклонения до българската и османската граница. Година по-късно е сключена и тайна политическа конвенция, с която Милан подчинява външната си политика на австро-унгарската дипломация, в замяна на подкрепата на Виена за династията на Обреновичите. По същото време е подписан и търговски договор, с който сръбското княжество е обвързано икономически с Двойната монархия.[1]

Проавстрийският курс на Милан го вкарва в конфликт с премиера Йован Ристич.[1] След оставката на последния през 1880 година, князът се опира консерваторите (напредняци) начело с Милан Пирочанац. С тяхна помощ той постига договореностите с Австро-Унгария и се опитва да прокара вътрешнополитически мерки за укрепване на властта си, но среща силен отпор от нововъзникналата Радикална партия, която настоява за демократизация и засилване на парламента и местното самоуправление.[2] Отношенията на княза с църквата също се изострят, поради русофилството на митрополит Михаил и съпротивата му срещу данъчното облагане на духовенството. През октомври 1881 година Михаил е свален от поста си, последван от подкрепилите го сръбски епископи.[3]

На 22 февруари 1882 година Сърбия е обявена за кралство, а Милан получава международно признание на кралската си титла благодарение на австроунгарската подкрепа.[4]

Също в началото на 1882 година разногласията между краля и радикалите прерастват в бойкот на парламента от последните.[5] След като на два пъти организира допълнителни избори Милан успява да си осигури послушен парламент и да прокара закон за създаване на постоянна армия на мястото на съществувалата дотогава милиционна система. Радикалите подемат агитация срещу реформата, виждайки в новата армия инструмент на краля и допълнителна данъчна тежест за избирателите си от селското съсловие. На изборите през септември 1883 година те постигат пълна победа, което принуждава министър-председателя Пирочанац да подаде оставка. На негово място Милан назначава друг консерватор – Никола Христич, който разпорежда разоръжаване на селяните. Това предизвиква голямо въстание в Източна Сърбия – Тимошката буна. След потушаването му Милан разтуря Радикалната партия като затваря част от водачите ѝ, а други (сред които и Никола Пашич) са принудени да емигрират в България.[6]

Подтикван от австрийците и собствените си експанзионистични стремежи, Милан се обявява против Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. и нахлува в българската територия, предизвиквайки Сръбско-българската война, която завършва с неуспех за Сърбия.

Милан Обренович абдикира на 9 януари 1889 г. заради предизвиканото недоволство срещу него поради изгубената война и политическото разклащане на Сърбия след нея.

Източници

  1. а б Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Том 2. София, Парадигма, 1999. ISBN 954-9536-19-X. с. 123-124.
  2. Манчев 1999, с. 124 – 125.
  3. Манчев 1999, с. 127.
  4. Манчев 1999, с. 124.
  5. Манчев 1999, с. 126.
  6. Манчев 1999, с. 128 – 129.
Михаил Обренович княз на Сърбия (1868 – 1882)
крал на Сърбия (1882 – 1889) Александър I

Шаблон:Сърбия-мъниче