Момчил войвода: Разлика между версии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
Это "Битка при Българофигон", а не Момчил
Ред 133: Ред 133:
[[Категория:Момчилград]]
[[Категория:Момчилград]]
[[Категория:История на Ксанти]]
[[Категория:История на Ксанти]]
[[Категория:Личности (Ксанти)]]
[[Категория:Ксантийци]]

Версия от 23:45, 5 декември 2017

Момчил
Деспот на Меропа
Лични данни
Преданост Йоан Кантакузин
Неманичи
СедалищеПеритор край днешното село Арбаджикьой, Гърция
Управление1343 – 1345
КариераБитка при Перитор
Роден
ок. 1305
Починал
7 юли 1345 г. (на 40 г.)
НаследникРайко
Семейство
Народностбългарин
МайкаРада (Видосава)
Бракбългарка от Търновското царство
Момчил в Общомедия
Владенията на Момчил към 1340 г. и столицата им Царево (дн. Ксанти)
Балканите и Анатолия през 1340 г.
Момчилов град – средновековната крепост на Пирот
Крепостта Перитеор при Арбаджикьой, до ез. Порто Лагос в Беломорска Тракия, полесражение на последната битка на Момчил където загива в 1345

Севастократор Момчил или Момчил войвода, Момчил юнак (Шаблон:Lang-la; Шаблон:Lang-el; в гръцките източници се среща и като Мимитил.[1]), е български феодален владетел в Родопите и в Беломорска Тракия, живял през 14 век. Воин с внушителна физика, който е водил самостоятелна политика в сложната ситуация на Балканите по това време и е загинал геройски на бойното поле срещу турските нашественици.

Биография

Момчил е българин[2] роден около 1305 г. Поразявал с физическите си качества. Не е известно да има знатен произход. Бил толкова висок и снажен, че бил „колкото двама души“, „всички се дивели на величествения му вид“, а турският поет Енвери пише: „...приличаше на минаре!“[3] Първоначално бил „хонсар“ (разбойник) сформира чета в граничната област на България с Византия и/или Сърбия, за което е преследван от българската власт.

Стратиот във Византия

Около 30-годишен, по някое време преди 1341 г., той преминава във Византия и постъпва да служи при Андроник III Палеолог (имп. 1325 – 1341) като стратиот – прониар т.е. земевладелец, който срещу дадения му поземлен имот се задължава да служи във войската. Така Момчил преминава в съсловието на дребната служебна поземлена аристокрация, поел задължението да охранява някакъв периметър от византийската граница с България, но започва на своя глава да нахлува в българската държавна територия. Византийските власти настояват да прекрати разбойничеството, защото застрашава мирния договор с българското царство, обаче Момчил упорства. Вероятно България се домогва византийците да предадат размирника, това слага край на прониярството и той бяга в Сърбия.

В двора на сръбския крал

Отивайки на служба при крал Стефан Душан, сформира дружина от 2.000 българи и сърби привлечени от личността му. По думите на Енвери бил прочут „в сръбската страна“. Отрядът му се ръководел от принципа „малцина заради мнозината и мнозина заради едного“, а хората му били фанатично предани, готови „по-скоро да сложат костите си в бой, отколкото да го предадат на погибел“. Възможно е в двора да са се запознали с Кантакузин, който също идвал там. Управлява, според местната легенда, като васал Пирот и околната българска област. Средновековният Пиротски замък, много близък като архитектура до Видинския замък Баба Вида и днес е обозначен на картите като исторически паметник „Момчилов град“.

В Родопа

Момчил през 1343 г. заедно с дружината си е привлечен от великия доместик, провъзгласил се за император Йоан VI Кантакузин за съюзник в Гражданската война във Византия 1341 – 1347. Кантакузин пише, че когато напредвал с войските си към Солун, неочаквано в лагера дошъл Момчил, начело на малка армия и се поставил в негова услуга. Съвсем „случайно“ по същото време пристигнали и пратеници от Родопите, които щели да му се покорят, но само ако Момчил бъде техен управител. Така според хрониката Момчил получава от императора като негов васал областта „Меропа“ – западните и Средните Родопи и части от Беломорието между р. Места и Гюмюрджина и в Родопите по течението на р. Арда до Чепеларска река с крепостите Света Ирина и Подвис (при дн. Смолян), последната става първата му столица. Войводата разполага със сериозни за времето си въоръжени сили. Първоначално има 5000 пехотинци и 300 конници, набирани най-вероятно само от Меропа (Родопа).

В Беломорието и Родопа

Скоро след като получава крепостите в централните Родопи (Меропа) Момчил слиза и заема Ксанти, установява там своя дворец, „дом“ според летописите, прави го истинска своя столица и разширява територията си до Бяло море с дн. Порто Лагос и крайбрежието, включвайки силната крепост Перитор (Буруград) на северния бряг на беломорското езеро. През 1345 г. има 4000 конница и поне още 5000 меча пехота! С тези значителни за епохата военни сили Момчил участва в походите на Кантакузин и турския му съюзник Умур паша, от които понякога страда и българската държавна територия.

В май 1344 г. великият дукс Алексий Апокавк от името на императрицата Анна Савойска търси съюз с Момчил. Момчил бил много ценен и за Кантакузин, който за да надмогне съперницата си го провъзгласил за „севастократор“ най-високата титла след тази на царя според правилата давана на неговия брат. Съперничеството с Йоан Асен, управител на „Мора“ – източните Родопи по р. Арда, част от дн. Кърджалийска област c крепостта Перперек, син на Андроник Асен и шурей на Йоан Кантакузин, както и c подвизаващия се около Момчиловите владения Матей Кантакузин, син на императора, но най-вече поради назряващото противоборство с най-близките съюзници на Кантакузин – турците на Умур бег, чиито нашественически орди нападат българите и безчинстват в момчиловите земи, кара Момчил да скъса съюза си с Кантакузин, който „заплащал“ за услугите на турците по най-лесния начин, с плячка, като ги оставял да грабят в Тракия и Беломорието т.е. в „Момчиловите български земи“. Там те се отдавали на разюздан грабеж и отвличали в робски плен огромен брой хора и добитък. Момчил се чувствал длъжен да защити от турските вилежи своите хора, пък и гърците които били негови поданици, и се нагърбва с непосилната задача да спре наплива на турското нашествие през морето. Владетелят освен това не се покорява и на Цариград и приема севастократорската титла от Кантакузин, но и него не признава за сюзерен. Фактически от васален става напълно самостоятелен български владетел в Беломорието и Родопа, противопоставящ се и срещу двете византийски страни[4], и срещу турците. Момчил вече е бил сила, с която балканските владетели трябвало да се съобразяват. Известните Влахо-български грамоти го величаят като „непобедимият и изкусен във войната„ Момчил, човек, „...когото храбростта не напускала никога“. Така едновременно откъснал се както от Кантакузин, така и от Анна Савойска, воювал непрекъснато срещу единия и другия, „превземал градове и села, изглеждал всемогъщ и непобедим“. Присъединява нови части от Беломорието, нещо особено важно за прехранващите се със скотовъдство българи от планината, създава своя феодална държава с център град Ксанти, една от многобройните наследнички на разпокъсаната българска империя по времето на цар Иван Александър, и води самостоятелна политика. Във войската му се служило без заплащане, да е под неговото знаме било за всекиго въпрос на чест и защита на родните земи. Впечатлението и споменът за нея е толкова силен, че столетия след 2 – 3-годишното съществуване на държавата, столичният ѝ град е наричан от местните българи не Ксанти, а Царево, дори когато вече част от тях са потурчени.

Войната с турци и византийци в 1344

През юни 1344 г., защитавайки владенията си от турските набези, Момчил напада и побеждава турците в Битката при Бистонското езеро (Порто Лагос) като запалва турския флот – изгаря 15-те турски кораба, като през нощта изпраща кораби, които запалват закотвените плавателни съдове на врага, разбива охраняващия ги турски отряд позволил си да се дебаркира на неговия беломорски бряг и избива 250 турци. Така започва войната с Умур бег и византийският му съюзник императорът Кантакузин. Те с големи сили веднага нахлуват в беломорската държава на Момчил, но той не не се стряска, а маневрирайки с дружината си успява да изненада в началото на юли 1344 императора отделно от турските му съюзници, докато е на лагер при Гюмюрджина до развалините на Месина (Миноспол) и да му нанесе силно поражение [5]. Византийците са разбити, Кантакузин е ударен с меч по главата, конят му е убит и той по чудо се спасява от плен. Поражението кара византийците да се изтеглят от Момчиловите владения. Българите разбили турците при Порто Лагос-Абдера и византийците при Гюмюрджина печелят войната през 1344 г.

Както допуска Пл. Павлов, вероятно същата година или в началото на следващата се Момчил жени за знатна българка от Търновското царство, което го прави съюзник на цар Иван Александър (1331 – 1371). Фолклорът я нарича Рада и Видосава, но исторически сведения как се е казвала не са открити. Според Пламен Павлов между Момчил и българския цар съществува определена координация на действията. [6]

Войната с турци и византийци в 1345

 Основна статия: Битка при Перитор

Подготовка

През май 1345 г. предводителят на селджукските турци емира на Айдън – Умур бег[7] пристига от Мала Азия на Балканския полуостров повикан от Йоан VI Кантакузин и след голяма подготовка войските им се отправят срещу Момчиловото царство. Този път силите им са още по-многобройни само турците са 20 000 меча, срещу тях Момчил може да противопостави свиканите свои 5000 български конници.[8] Той разчита на яката крепост Боруград (Перитор) недалеч от Бяло море и от столицата му Царево (Ксанти), но гърците в нея извършват предателство и отказват да го пуснат, приемат само съпругата му ескортирана от братовчед му Райко с 50 български войника. Момчил подведен от дързостта си и храбростта на своите родопски войни допуска стратегическа грешка, отказва се от донеслата му успех в предходната война тактика на маневриране и изненадващи нападения срещу разединени сили на противника и решава да приеме боя срещу многократно превъзхождащи го сили. Няма обяснението за това негово решение. Ако би се отказал от сражение в равнината където обединените сили на турците и византийците могат свободно да се развърнат и стоварят своята съкрушителна сила върху малката му елитна войска, и би направил нужното да ги привлече в преследване към теснините на неговите родопски планини, изходът за нашественика при една засада и сражения там щеше най-вероятно да е катастрофален, но неизвестно на какво надявайки се, той избира друго, плащайки вероятно дан на неразумната си храброст. Развръща отряда си пред стените на крепостта, защитавайки се от обход и удар в гръб с нея и очаква нападението на противника.

Ход на битката

На 7 юли 1345 строеният пред стените на Буруград отряд на Момчил е атакуван е от многочислени турски предни сили, които отхвърлят българите, разрушават стената и убедени, че са победили, се пръскат да мародерстват в околността. Когато пристигат главните сили водени от императора и Омур бег те изненадани виждат пред себе си строена в пълен боен ред уж разбитата българска войска и са принудени също да се строят за бой. В центъра са елитните турски и ромейски части, командвани лично от императора, дясното крило от леко въоръжени турци командва Умур бег, а на лявото са лековъоръжените византийци. Противно на очакванията атаката започва не огромната турско-ромейска армия, а войните на Момчил. Те удрят с голяма енергия центъра и се врязват в противниковата войска, но подавляващото числено превъзходство си казва думата и дълбоко ешалонираните редове на противника макар да се огъват, не са пробити и устояват на удара. Те на свой ред се опитват да настъпят, но сега българите твърдо и дълго устояват на техния многочислен натиск. Сражението е продължително и много ожесточено, дълго не е ясно кой ще надделее, постепенно обаче българите са изтласкани в към стените на Буруград където не могат да водят бой в конен строй. Момчил пръв слиза от коня и както винаги лично повежда поредната атака като се хвърля пеша извадил меча си срещу приближаващия противник, изумлението и възхищението на турци и ромеи от храбростта и силата му остава записано в стиховете „Деянията на Умур паша“ на Енвери и хрониката на Кантакузин. Боят е ожесточен и никой от българите не мисли да отстъпва пред пълчищата турци и византийци, но Момчил пада в боя и това окончателно решава изхода му. Войните му са сломени. Дори врагът му императора споделя в писанията си, че плакал над посеченото му тяло оплаквайки непоколебимия му дух и изключителната му личност. Тай заповядва жената на Момчил ескортирана от Райко и българите да бъде пропусната свободно със всичките си скъпоценности до границата с Търновското царство, откъдето явно тя е родом.

Последици

Севастократор Момчил пада в сражението срещу турците като обикновен воин, подвигът му е повторен след това от последният ромейски император, когато турците превземат и Константинопол. Храбростта на Момчил е отразена в летописите и епоса на балканските народи. Йоан Кантакузин освобождава Райко и съпругата на Момчил, но отнема владението им и включва областта Меропа в своите земи.[9], дали обаче извън тясната ивица по крайбрежието е имал реална власт във вътрешността на Родопите при Подвис, където според преданието се установява с част от оцелелите воини войводата на севастократор Момчил и негов братовчед Райко и с тях и рода си прави селото Райково (дн. част от Смолян) е трудно да се каже.

Турците победили опасен противник като българския владетел и защитник на Беломорието здраво се вкопчват в европейските земи. Гражданската война между ромеите продължава, а балканските владетели все още не приемат азиатската заплаха достатъчно сериозно, което допълнително улеснява техните нападения и завоевания.

Потомци на Момчил

Съществуват легенди за потомци на севастократор Момчил.[10][11] За потомци се сочат: българските революционери Стефан Караджа[12][13][14][15][16], легендарния последен владетел на Добруджа – Вълко Добруджански[17][18][19] и Бинбеловия род[20][21], от който е близкият на Карл ХІІ Шведски Маринчо Страшния[22][23][24].

Гледни точки за личността на Момчил

Преобладаващата оценка е, че Момчил е български герой, първа жертва в борбата на балканските владетели срещу турското нашествие и неговата безспорна храброст е пример как трябва да се защитава народ и държава.

Има и мнения, които го определят като авантюрист и разбойник, лавиращ в политическата обстановка и следващ собствените си интереси.

Момчил като фолклорен герой

Заради внушителния си вид, борбения си нрав и самонадеяната политика Момчил скоро се превръща във фолклорен герой, закрилник на Родопите, който язди крилат кон и има вълшебна сабя.

Една от най-популярните песни с негово участие е "Женитбата на крал Вълкашин". В нея се разправя как Момчиловата жена Видосава, го е предала в ръцете на Вълкашин, който го е убил пред собствената му крепост. Когато Вълкашин искал да нарами доспехите на Момчил и установил, че са прекалено големи за него, се обърнал към Видосава с думите: „Ти предаде такъв юнак, мен ли няма да предадеш...“, след което я убил и взел за жена сестрата на Момчил – Евросима. От техния брак се родил Крали Марко, един от най-големите фолклорни герои на българи и сърби.

Нито за Видосава, нито за Евросима обаче има някакви исторически сведения. Като жена на Вълкашин и майка на Марко в историческите източници, както и в някои версии на песента се посочва името Елена.

Почти документално реалистичен разказ от народния епос е публикуван в изданието „Българската историческа народна песен“ Български Писател, София 1961, където Хр. Васкаралски пише:
„Особено богато е представена драматичната борба на българите с турците при нахлуването им в пределите на българските земи. В този случай е твърде характерна песента за Момчил юнак, известна в Родопския край не в обичайния стил на юнашките песни, както са всички други мотиви за този знаменит български войвода на Родопско през XIV в. Християните биват пленявани от турците. Те бягат, искат да се скрият в „Буруград“ – крепостта на Момчил на брега на Бяло море (при днешния залив Буругьол),, Когато той пристига с коня си и поисква от жена си Рада да отключи крепостта, тя в духа на известното и в другите песни вероломство не му отваря. Съкрушен от постъпката на жена си, той се хвърля в морето.“

В съвременното изкуство

„Ден последен, ден господен“ е роман на Стоян Загорчинов за Момчил войвода.
„Момчил“ е опера на Любомир Пипков, за живота на Момчил войвода. Либретото е написано от Христо Радевски по романа „Ден последен, ден господен“ на Стоян Загорчинов. За първи път е изпълнена в София на 24 септември 1948 г.
Видният живописец Йоан Левиев рисува монументалното платно „Момчил юнак“ .

Памет

Връх Момчил, намиращ се на остров Гринуич, Антарктида.
На връх връх Момчил (наричан и връх Свобода) в Родопите е издигната плоча в памет на Момчил войвода.
На Момчил е кръстен Момчилград.
На Момчил е кръстено село Момчиловци.
Хижа Момчил юнак до с. Славейно и много различни други обекти също са кръстени на Момчил войвода.

Вижте също

Източници

  1. ↑ Хайтов, Николай. Юнакът // Родопски властелини. София, Издателство на Отечествения фронт, 1976. с. 37.
  2. ↑ Йоан Кантакузин категорично твърди: Момчил "...беше по потекло от мизите [българите]"
  3. ↑ Павлов, Пламен. Родопският юнак Момчил и цар Иван Александър // Бунтари и авантюристи в средновековна България. Varna, LiterNet, 2005.
  4. ↑ Fine (1994), p. 304
  5. ↑ Йоан Кантакузин, p.427
  6. ↑ Павлов (2005)
  7. ↑ Андреев (1999), p. 283
  8. ↑ Андреев (1999), pp. 285 – 286
  9. ↑ Soulis (1984), p. 149
  10. ↑ Балчо Нейков – „Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци“, С., 1985, Български писател.
  11. ↑ Ферманджиев, Н., Родът на Стефан Караджа, „Родови хроники“, С., 1975 стр.130 – 169
  12. ↑ Александър Тодоров Балан, Исторически матеряли, периодическо списавие, 1891,кн. 37 – 38 стр. 120 – 142
  13. ↑ Ив. Велков Родът на Стефан Караджа, Българска историческа библиотека, г.V (1932 – 33) т. ІІ, стр. 77 – 90
  14. ↑ Ферманджиев, Н., Родът на Стефан Караджа, „Родови хроники“, С., 1975 стр. 143
  15. ↑ А. Петков Родът на Стефан Караджа и Момчил войвода с шест вековна история, Труд, бр. 237 8.Х.1972 г.
  16. ↑ Ив. КОжухаров, Родословието на Стефан Караджа, Народен другар, бр. 47, Ямбол 10.06.1959
  17. ↑ Ферманджиев, Н. Родът на Стефан Караджа, „Родови хроники“, С., 1975 стр. 142
  18. ↑ Петко Росен, Балчо нейков и неговите записки, Просвета 1943, кн. 6, стр.334 – 336
  19. ↑ Балчо Нейков – „Факийско предание, Сбирки от народния живот, За праотците на войводата Стефан Караджа, Стефан Караджа и неговите предци“, С., 1985, Български писател.
  20. ↑ Ферманджиев, Н. Родът на Стефан Караджа, „Родови хроники“, С., 1975 стр. 143 – 144
  21. ↑ Л. Петков, Житие на Бинбеловския род, Литературен фронт, бр. 10, 29.02.1968
  22. ↑ Ив. Дуйчев, За пътуването на Карл ХІІ шведси в България, Родина, 1939 кн. 1, стр. 170 – 171
  23. ↑ Ферманджиев, Н. Родът на Стефан Караджа, „Родови хроники“, С., 1975 стр. 144 – 145
  24. ↑ Ст. Парашкевов, Историческо очерк за с. Факия, Бургас, 1943, стр. 58,96

Литература

Външни препратки

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Момчил_войвода&oldid=8284604“.