Направо към съдържанието

Морфин: Разлика между версии

13 774 байта добавени ,  преди 4 години
м
замяна на неециклопедично съдържание, линкове и цитати от един жив класик
(премахване на {{Медицинско предупреждение}})
м (замяна на неециклопедично съдържание, линкове и цитати от един жив класик)
| Morphini hydrochloridum
|}
'''Морфинът''' е създаден[[алкалоид]] презот изохинолиновата група. Съдържа се в растения като [[19мак]]. векДобива се чрез плитко нарязване на зелените макови глави. Изтичащото бяло "мляко" се сгъстява на въздуха и се нарича [[опиум]] като в него се съдържат и наркотин [https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%BD] , [[кодеин]] , тебаин [https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%D0%B1%D0%B0%D0%B8%D0%BD] . През 1803 г. немският аптекар Фридрих Вилхелм Сертюрнер успял да изолира от опиума в чист вид алкалоида морфин - той му дал това име в чест на древногръцкия бог на съня Морфей. Морфинът притежава голяма част от свойствата на суровия опиум и постепенно започнал да го измества като средство за успокояване на болката. като болкоуспокояващо. Приятните изживявания, които поражда, и зависимостта, в която човек изпада при редовното му приемане, го поставят в групата на [[наркотично вещество|наркотичните вещества]].
 
== Приложение ==
== Фармацевтична характеристика ==
 
Основен представител на групата на наркотичнитеопиодните [https://en.wikipedia.org/wiki/Opioid] обезболяващи средства. Има силно [[аналгетик|аналгетично]] действие, заради свързването със специфични [[рецептор]]и на [[централна нервна система|централната нервна система]].
 
== Странични ефекти ==
== Дозировка ==
Подкожно 5-10 мг. 10 мг на 70 кг телесно тегло е първоначалната оптимална доза на морфина и има задоволителен аналгетичен ефект при всеки седем от десет пациента. Максимално-допустимата доза е 50 мг на денонощие. При деца се дозира 0.1 мг/кг.
 
== История ==
Опиумът - личното лекарство на Господ - е познат на човечеството от незапомнени времена. Макови главички са намерени в погребенията на неандерталците на много места в Европа и Азия. Предполага се, че родината на опиумния мак е някъде в Предна Азия. В шумерски идеограми от преди 5000 г. макът е обозначен като цвете на радостта. Още преди повече от 3000 г. макът се разпространил в Египет и Гърция; за него се споменава в папируса на Еберт - древноегипетски медицински трактат от 16 в. пр. Хр. Някои учени смятат, че описаното от Омир питие, дадено на Елена, за да забрави мъката, е съдържало опиум. Има даже спекулации относно "оцета смесен с жлъчка", който дали на разпнатия Исус (Матей, 27:34), тъй като староеврейската дума за жлъч (rosh) означава и опиум, а оцетът е идеално средство за екстракция на морфина от опиума.
 
В античния свят опиумният мак е бил символ на вечния сън и често се е изобразявал в надгробните паметници. Гръцката богиня на земеделието Деметра се изобразявала с житни класове и узрели макови глави. Има неясни сведения, че спартанските войници преди битка ядяли макови глави, които ги правели нечувствителни към болката; това е доста вероятно, тъй като войниците на много времена и народи са използували мака за тази цел. Великите лекари на древността Хипократ, Диоскорид и Гален добре са познавали болкоуспокояващите му свойства. Римляните го използували не само като лекарство и за удоволствие, но и като отрова; Агрипина, третата жена на император Клавдий, с помощта на опиум отровила заварения си син Британик, за да осигури властта за своя собствен син Нерон.
 
Употребата на опиум се разпространила силно с експанзията на исляма. Около 9 в. арабски търговци го пренесли в Индия, откъдето той достигнал до Далечния Изток. В Индия опиумът от векове се е използувал в традиционната медицина за лекуване нa такива различни болести като астма и ухапвания от скорпион. Индийските лекари към края на лечението незабелязано за болния постепенно намалявали дозата, така че той да не почувствува абстинентния синдром. Опиумът се употребявал и просто като средство за удоволствие. Върху саркофага на Шах Джахан в мавзолея Тадж Махал са изобразени макови глави, които напомнят на покойния шах за опиума, който обичал да добавят във виното му. В Индия малки топчици опиум, наричани голи, се поставят под езика, докато се пие чай; в наши дни любители на голи са шофьорите на дълги разстояния, които смятат, че без това средство няма да издържат тежките преходи.
 
В обикновеното съзнание пушенето на опиум се свързва с Китай. До едно време опиумът бил приоритет само на китайските висши класи; тогава той още не се пушел. В началото на 17 в. холандските търговци започнали да внасят в Китай тютюн, който китайците бързо харесали. Императорското правителство забранило вносния тютюн, който влошавал търговския баланс на страната, и започнало да пропагандира родния опиум; появила се и специалната лула за пушенето му, която е позната на всички от филмите. Резултатите на тази политика не закъсняли; в 1838 г. един китайски чиновник докладвал: "Започвайки с чиновническото съсловие на правителствените учреждения и стигайки до собствениците на работилнички и сергии, актьорите и слугите, а също така жените, будистките и даоистките монаси - всички посред бял ден пушат опиум..." Постепенно Китай се превърнал в огромен пазар от потребители на опиум, който местното производство не можело да задоволи. Англичаните започнали да го внасят в страната от Индия, а американците от Турция. Разцветът на производството на опиум в Македония през миналия век е свързано именно с тази търговия - спомнете си афиона в Железния светилник на Д. Талев. Китайското правителство се уплашило от непрекъснато разширяващата се употреба на опиум и се опитало да забрани вноса му по същата причина, поради която 2 века по-рано забранило тютюна. Резултатът били двете Опиумни войни (1840-1842 и 1856-1860 г.), които Англия водила с Китай за отмяната на тази забрана: в тях постепенно се включили САЩ и други европейски държави. Китайската армия се оказала безсилна пред техническото и организационно превъзходство на Запада и забраната била отменена. Към 1913 г. в Китай около 1/4 от населението не можело да си представи живота без опиум. От своя страна китайските емигранти разпространили този навик в Европа и САЩ, където в края на 19 в. в големите пристанищни градове като гъби никнели пушални за опиум. Европейците много бързо забравили, че именно те са положили такива големи усилия, за да внедрят този навик в Китай; на пушенето на опиум започнали да гледат като на проникване на жълтата зараза, а започналата антиопиумна пропаганда носела силен антикитайски и расистки оттенък.
 
Точно по същото време опиумът, но под една друга форма, е бил много използуван в Европа и САЩ. Смята се, че лекарството, наречено лауданум - винена или слаба спиртна настойка от опиум, е въведено от Парацелз около 1530 г. Парацелз бил известен лекар и химик; при своите многобройни пътувания из Европа той винаги носел със себе си опиум и го рекламирал като камък на безсмъртието. През 19 в. лауданумът ставал все по-известен и се предписвал от лекарите срещу какви ли не болести. Едно изследване на това, какво са продавали аптеките в Бостън през 1888 г., показва, че близо 15% от рецептите съдържат опиати, а сред тези, които са изпълнявани над три пъти, опиати съдържат 78%. Според разпространеното мнение на тогавашните лекари, "без съществуването на опиума просто би изчезнало лечебното изкуство". Опиум се препоръчвал даже за лекуването на алкохолизъм, като лесно е да се досетим какъв е бил резултатът от това. Едно от известните тогава лекарства, съставено от опиум, меласа и сасафрасово масло (съдържащият се в него сафрол се предполага, че предизвиква рак), се предписвало против зъбобол, простуда, диария, дизентерия, невралгии и ревматизъм. Агресивната реклама препоръчвала много подобни на него успокояващи сиропи за приспиване и укротяване на децата; употребата на тези средства сред най-бедните класи е отбелязана от Карл Маркс в Капиталът. У нас положението не е било много по-различно; известно е, че в някои райони на страната много жени успокоявали децата си с маджун. Към началото на нашия век около 2 милиона души само в Европа и САЩ имали някаква форма на опиатна зависимост. Типичният наркоман от това време обикновено представлявал добропорядъчна жена от средната класа, която взема опиати за нервите и съвсем не схваща себе си като човек с лекарствена зависимост.
 
Лауданумът станал популярен сред много интелектуалци, които започнали да го вземат заради необичайните усещания, които дава - лорд Байрон, Пърси Б. Шели, Уолтър Скот и много други. Най-известен сред тях е английският писател Томас де Куинси, автор на думата транквилизатор, който през 1821 г. издал книгата си “Изповедите на един английски ядяч на опиум” - всъщност лауданумът се пиел. Както много други, де Куиси започнал да взема лауданума против зъбобол, но скоро се пристрастил към него.
 
== Външни препратки ==
 
* [* [http://lekarstva-bg.eu/lekarstva/m/morphine-teva-tabl-prolong-60-mg-x-10-x-14-x-20-x-28-x-30-x-50-x-56-x-60-x-100] Морфин Листовка / Упътване за употреба]
 
[[Категория:Опиати]]
[[Категория:Психоактивни вещества]]