Разлика между версии на „Мартин Скорсезе“

Направо към навигацията Направо към търсенето
редакция без резюме
м (замяна с n-тире)
 
=== Ранни години ===
Скорсезе учи режисура в Нюйоркския университет, където създава късометражните филми   "What„What's a Nice Girl Like You Doing in a Place Like This?" (1963) и "It’s„It’s not just you, Murray!" (1964).
 
Най-известният му късометражен филм от този период е черната комедия "The„The Big shave" shave“ (1967),  с участието на Питър Бернут. Филмът е обвинителен акт за участието на Америка във войната във  Виетнам, което е подчертано и в  алтернативното заглавие Viet '67.  
 
През 1967 г. Скорсезе прави първия си пълнометражен черно -бял филм I Call First, който по-късно е преименуван на "Who’s„Who’s that knocking at my door"door“.  В него взимат участие неговите състуденти – актьорът [[Харви Кайтел]] и монтажистката Телма Шунмейкър, с които той ще продължава да работи през годините.
 
=== 70-те ===
През 70-те Скорсезе става приятел с влиятелни филмови дейци: Франсис Форд Копола, Джордж Лукас, Стивън Спилбърг и Брайън де Палма. Именно де Палма го запознава с [[Робърт Де Ниро]].  През този период Скорсезе работи като асистент- режисьор и един от монтажистите на документалния филм  "Уудсток"„Уудсток“ (1970) и се среща с актьора- режисьор [[Джон Касаветис]], който  ще се превърне в негов близък приятел и ментор.
 
През 1972 година Скорсезе заснема филма Boxcar Bertha за продуцента на нискобюджетни филми Джон Корман (помагал на режисьори като Копола и Джеймс Камерън в началото на кариерите им), който ще го научи как да снима развлекателни филми с много малко пари и в кратък срок. Това ще му е от полза в предстоящите предизвикателства.  Касаветис насърчава Скорсезе да прави филмите, които наистина иска, а не да работи по проектите на някой друг.
 
Така идва мигът на Mean Streets/ [[Коварни улици]]-  истинският пробив за Скорсезе, [[Харви Кайтел]] и [[Робърт Де Ниро|Робърт де Ниро]].  Филмът поставя началото на неповторимия стил на режисьора. Всички елементи на неговото кино са тук-яркият диалог, бурното действие, черен хумор, реалистичен подход  при показване на насилието, предателство, католическа вина, човекът търсещ изкупление.
 
[[Коварни улици]] отдава почит на френската нова вълна, но и се преплита с гангстерския жанр и документалния автентизъм. Филмът е почти автобиографичен, посветен на баща му и чичо му и окончателно белязва приемането от Скорсезе на неговия италиански (сицилиански) произход.
 
През 1974 г. актрисата [[Елън Бърстин]] избира Скорсезе да я режисира във филма  [[Алис не живее вече тук|Алис не живее вече тук.]]. За своето изпълнение тя печели награда „Оскар“.  Макар и добре приет от критика и публика, филмът остава аномалия в ранната кариера на режисьора, тъй като се фокусира върху централен женски персонаж.
 
След това Скорсезе се завръща в  своя квартал  „Малката Италия“ в  Ню Йорк, за да изследва етническите си корени и заснема документалния филм „Италоамериканци“ с участието на родителите си Чарлс и Катрин Скорсезе.
 
[[Шофьор на такси]] (1976 г.)  е  тъмният, градски кошмар на Скорсезе за бавното настъпване на лудостта при един самотен човек. Филмът утвърждава Скорсезе като режисьор и привлича вниманието към оператора Майкъл Чапман, чийто стил е насочен към високите контарсти, силни цветове и сложни движения на камерата. Главната роля се изпълнява от Робърт Де Ниро- като тревожният и психотичен Травис Бикъл. Младата Джоди Фостър  прави своя пробив  с противоречивата си роля на непълнолетна проститутка, а Харви Кайтел е в ролята на нейния сутеньор.
 
[[Шофьор на такси]] бележи началото на серия от сътрудничества между  Скорсезе и сценариста Пол Шрейдър.
 
[[Шофьор на такси]] печели [[Златна палма]] в Кан през 1976 година и получава четири номинации за Оскар, включително за „Най-добър филм“.
 
Огромният успех на филма насърчава Скорсезе да продължи напред с първия си високобюджетен проект: стилизираният мюзикъл  „Ню Йорк, Ню Йорк“  Това е почит на режисьора към родния му град, както и към класическия музикален холивудски филм, но претърпява пълен провал в  бокс офисите. Филмът е с участието на Лайза Минели и трето сътрудничество с Робърт де Ниро.  Запомнен е най-вече, заради заглавната си тема, изпълнена и популяризирана от Франк Синатра.
 
Филмът има слаб прием и сред критиците и цялостният неуспех на филма потапя Скорсезе в дълбока депресия, задълбочава зависимостта му от кокаин и въпреки спорадични документални филми, той не снима нищо няколко години.
Робърт де Ниро, който вече е близък приятел на Скорсезе, е човекът, който го измъква от депресията като го убеждава да заснеме филма [[Разяреният бик]]. Истинската история на боксовия шампион [[Джейк Ла Мота]] е обсебила Де Ниро от дълго време и той вярва, че само Скорсезе може да направи този филм. 
 
[[Разяреният бик]] се смята за шедьовър и е гласуван като най-великият филм на 80-те години. Получава осем номинации за Оскар. Де Ниро печели за най-добър актьор, Телма Шунмейкър взима за монтаж, но статуетката за режисура отива при [[Робърт Редфорд]] за „Обикновени хора“. Въпреки това,  всичко, което Скорсезе ще заснеме оттук нататък ще бъде  отбелязвано в рекламните материали като „Един филм на Мартин Скорсезе“.
 
Въпреки че сценарият на [[Разяреният бик]] има своите версии от  Пол Шрейдър и Мардик Мартин (който по-рано съавторства "Kоварни„Kоварни улици"улици“), завършеният сценарий се различава значително от оригиналния проект на Шрейдър. Той е пренаписан няколко пъти от различни сенаристи, включително Джей Кокс (който по-късно пише заедно със Скорсезе филмите  [[Невинни години (филм, 1993)|Невинни години]]  и  [[Бандите на Ню Йорк|Бандите на Ню Йорк)]].
 
Окончателният проект до голяма степен е дело на самите Скорсезе и Де Ниро. Американският филмов институт избира [[Разяреният бик]] като номер 1 американски спортен филм в техния списък с топ 10 спортни филма. През 1997 г. го поставя на 24-то място в своя юбилеен списък за най-велики филми [[AFI's 100 Years...100 Movies]]
 
Следващият проект на Скорсезе е петата му съвместна работа с Робърт Де Ниро – [[Кралят на комедията]] (1983). Това е сатира на света на медиите и известните личности, чийто централен персонаж е  самотник, който парадоксално става известен чрез  престъпна дейност (отвличане). Филмът е очевидно отклонение от по-емоционално ангажираните филми, с които Скорсезе се е занимавал досега.  Експресионизмът на предишните му творби тук отстъпва на моменти на почти пълен сюрреализъм.  Но и все още носи много от запазените марки на Скорсезе. [[Кралят на комедията]]  се проваля в боксофиса, но все повече се възприема от критици и публика в годините след премиерата си. Немският режисьор [[Вим Вендерс]] го е посочил  сред 15-те си любими филма.
 
В [[След работа]] (1985) Скорсезе прави  естетическа промяна с един много по-ъндърграунд  филмов стил. Заснет с  изключително нисък бюджет, на естествена локация, през  нощта  в квартал Сохо в Манхатън, филмът е черна комедия за все по-злощастната нощ на един нюйоркски професор. (Грифин Дън)
 
През 1986 г. Скорсезе прави [[Цветът на парите]], продължение на известния  филм на [[Робърт Росън]] "The„The Hustler"Hustler“ (1961) с [[Пол Нюман]], който участва заедно с [[Том Круз]]. Въпреки че се придържа към утвърдения   си стил, който не е комерсиален, [[Цветът на парите]] е първият касов филм, достигащ до широката публика на режисьора.  Пол Нюман  печели "Оскар"„Оскар“, а Скорсезе получава достатъчно  влияние, за да  си подсигури  подкрепа за проект, който му е дългогодишна цел: [[Последното изкушение на Христос]]
 
Още през  1983 г. Скорсезе започва да работи върху много личния за него проект [[Последното изкушение на Христос]], основан на романа от 1951 г., написан от [[Никос Казандзакис]], който предава живота на Христос по-скоро човешки, отколкото божествен.
 
Филмът е трябвало да се заснеме с подкрепата на [[Парамаунт Пикчърс|Paramount Pictures]], но малко преди началото на снимките продуцентите  спират финансирането на проекта, притеснени от натиск на различни религиозни групи. В тази несъстояла се версия от 1983  ролята на Исус е била поверена на Ейдън Куин, а певецът [[Стинг]] е бил избран да играе [[Пилат Понтийски]].
 
Във версията от 1988 година тези роли са изпълнени съответно от [[Уилям Дефо]] и [[Дейвид Боуи]].
 
И така след своя "флирт"„флирт“ с комерсиалното кино в средата на 80-те, с [[Последното изкушение на Христос]], Скорсезе се завръща към своя дълбоко личен подход в създаването на кино. Още преди пускането на филма, той провокира обществен гняв и протести, упрекващи лентата в богохулство и така превръщат един независим проект с нисък бюджет в медийна сензация. Повечето противоречия са насочени към финалните пасажи на филма, където  Христос се жени за Мария Магдалена и има семейство като част от халюцинация, предизвикана от Сатаната, докато Исус е на кръста.
 
Разглеждайки филма извън споровете, той   остава важна работа в канона на Скорсезе – явен опит да изведе духовността, която е в основата на неговото кино. Режисьорът получава втората си номинация за награда Оскар за „ най-добър режисьор", но този път губи от режисьора на [[Рейнман|Рейнмен]] – -[[Бари Левинсън]].
 
През 1987 година Скорсезе заснема легендарния клип към песента на [[Майкъл Джаксън]] “Bad”„Bad“.
 
=== 90-те ===
След десетилетие на предимно смесени резултати, гангстерският епос  [[Добри момчета]] (1990) е  филмът, който връща във  форма Скорсезе по безапелационен начин. Де Ниро и [[Джо Пеши]] са на виртуозно ниво, напълно следвайки блестящата режисура на Скорсезе, като по този начин възстановяват, подобряват и утвърждават репутацията му.  
 
Филмът е номиниран за шест награди "Оскар"„Оскар“, включително "Най„Най-добър филм"филм“ и "Най„Най-добър режисьор"режисьор“.  Това е трета номинация, която Скорсезе получава, но отново губи- този път от дебютанта в режисурата [[Кевин Костнър]] за филма му „[[Танцуващият с вълци|Танцуващият с вълци“.]] Джо Пеши печели  Оскар за най-добър поддържащ актьор, а филмът обира и множество други награди, включително пет статуетки BAFTA и награда "Сребърен„Сребърен лъв"лъв“ от фестивала във Венеция.
 
През 1990 година, Скорсезе снима и  единствения си късометражен документален филм- "Произведено„Произведено в Милано"Милано“, който е за модния дизайнер [[Джорджо Армани]].
 
През 1991 година излиза [[Нос Страх (филм, 1991)|Нос Страх]], римейк на култов филм от 1962 година, който носи същото име. Това е и седма колаборация на режисьора с Робърт де Ниро.  Филмът е заявка за касов хит със своя стилизиран трейлър, напомнящ на Алфред Хичкок и  филмът „Нощта на ловеца“ (1955) на Чарлс Лаутън. Скорсезе експериментира с визуални трикове и ефекти.  Въпреки смесените оценки сред критиците, филмът получава две номинации за Оскар и печели 80 млн. долара само в САЩ, което го прави финансово  най-успешният филм на Скорсезе до излизането на [[Авиаторът|Автиаторът]] (2004) и  [[От другата страна]] (2006)
 
[[Невинни години (филм, 1993)|Невинни години]] (1993) е адаптация  по едноименния роман на Едит Уортън, който дава поглед към живота и интригите във високото общество на Ню Йорк в края на 19 век. Филмът е възхваляван от критиците, но се проваля в боксофисите. Всички  са изненадани от това, че Скорсезе прави филм за изгубената романтика и то в епоха, но режисьорът още от началото заявява, че това е личен проект, а не работа към някое студио.
 
Скорсезе е силно привлечен от героите и историята на текста на Уортън и иска  неговият филм да бъде толкова богато емоционално преживяване, колкото книгата е била за самия него. Без  традиционните академични адаптации на литературни произведения. За тази цел Скорсезе търси вдъхновение от различни филми от периода, които му въздействат емоционално- на Орсън Уелс, Лукино Висконти и Роберто Роселини.
 
Наличието на изгубено общество, загубени ценности, както и подробно пресъздаване на социални обичаи и ритуали продължава традицията на филмите на тези режисьори.
 
[[Невинни години (филм, 1993)|Невинни години]] привлича общественото внимание, особено в страни като Великобритания и Франция, но все още е до голяма степен пренебрегван в Северна Америка. Филмът има пет номинации за Оскар (включително и за Скорсезе за най-добър адаптиран сценарий, написан заедно с Джей Кокс). Филмът печели Оскар за костюм дизайн. Това е и първото сътрудничество на Скорсезе с актьора [[Даниъл Дей-Люис|Даниел Дей-Луис]], с когото ще работи отново в  [[Бандите на Ню Йорк]].
 
[[Казино (филм)|Казино]] (1995 г.), подобно на [[Невинни години (филм, 1993)|Невинни години]] се съсредоточава върху историята на мъж, чийто добре подреден живот е нарушен от пристигането на непредсказуеми сили. Фактът, че това е насилствен гангстерски филм, го прави вълнуващ за феновете на режисьора, които са били объркани от очевидното откъсване от престъпната тема в предишния му филм.
[[Казино (филм)|Казино]] е успех в боксофиса, но получава смесени оценки, най-вече заради стилистичните си прилики с [[Добри момчета]] и прекомерното насилие. Много от символите и триковете на [[Добри момчета]] се появяват и в [[Казино (филм)|Казино]] непокътнати, начело с кастинга на Робърт де Ниро и Джо Пеши, който отново играе неубоздан психопат. [[Шарън Стоун]] получава номинация за най-добра актриса за изпълнението си във филма. Скорсезе също взима епизодично участие като комарджия на една от масите.
 
Ако [[Невинни години (филм, 1993)|Невинни години]] е объркал някои от верните фенове на Скорсезе, тогава "Кундун"„Кундун“ (1997)  прави и  още няколко крачки по-нататък.  Филмът разказва за ранния живот на 14-ия Далай Лама, нахлуването на Китайската освободителна армия в Тибет и последвалите Далай Лама в неговото изгнание в Индия. Темите за религия, вяра и човешки дух, които вълнуват Скорсезе както в киното, така и в живота, намират пълно проявление в този филм, в който режисьорът използва нов наративен и визуален подход.   Драматичните моменти са заменени от образи, които потапят в транс, в медитативно състояние.
 
Филмът внася смут за своя дистрибутор – Buena Vista Pictures, който планира значително разширяване на китайския пазар по онова време. Оттеглянето на наякои продуценти  повлиява на търговския успех на филма, но не и на приема му, който е предимно   положителен.
 
"Кундун"„Кундун“ е вторият опит на Скорсезе  да представи живота на един велик религиозен водач, след [[Последното изкушение на Христос|Последното изкушение на Христос.]]
 
"До„До краен предел"предел“ (1999) е връщане към познатата територия и жанр. Отново успешно сътрудничество със сценариста Пол Шрейдър. В главните роли са Никълъс Кейдж, Джон Гудман, Том  Сийзмор и Патриша Аркет.
 
== Филмография ==
|-
| 1967
| ''[[Кой чука на вратата ми]]''
| ''Who's That Knocking at My Door''
|
|-
| 1972
| ''[[Бърта бяга]]''
| ''Boxcar Bertha''
|
|-
| 1973
| ''[[Коварни улици]]''
| ''Mean Streets''
|
|-
| 1974
| ''[[Алис не живее вече тук]]''
| ''Alice Doesn't Live Here Anymore''
|
|-
| 1976
| ''[[Шофьор на такси]]''
| ''Taxi Driver''
|
|-
| 1977
| ''[[Ню Йорк, Ню Йорк]]''
| ''New York, New York''
|
|-
| 1980
| ''[[Разяреният бик]]''
| ''Raging Bull''
|
|-
| 1983
| ''[[Кралят на комедията]]''
| ''The King of Comedy''
|
|-
| 1985
| ''[[След работа]]''
| ''After Hours''
|
|-
| 1986
| ''[[Цветът на парите]]''
| ''The Color of Money''
|
|-
| 1988
| ''[[Последното изкушение на Христос]]''
| ''The Last Temptation of Christ''
|
|-
| 1989
| ''[[Нюйоркски истории]]''
| ''New York Stories (Life Lessons)''
| сегмент: ''Уроците на живота''
|-
| 1990
| ''[[Добри момчета]]''
| ''Goodfellas''
|
|-
| 1991
| ''[[Нос Страх (филм, 1991)|Нос Страх]]''
| ''Cape Fear''
|
|-
| 1993
| ''[[Невинни години (филм, 1993)|Невинни години]]''
| ''The Age of Innocence''
|
|-
| 1995
| ''[[Казино (филм)|Казино]]''
| ''Casino''
|
|-
| 1997
| ''[[Кундун]]''
| ''Kundun''
|
|-
| 1999
| ''[[До краен предел]]''
| ''Bringing Out the Dead''
|
|-
| 2002
| ''[[Бандите на Ню Йорк]]''
| ''Gangs of New York''
|
|-
| 2004
| ''[[Авиаторът]]''
| ''The Aviator''
|
|-
| 2006
| ''[[От другата страна]]''
| ''The Departed''
|
|-
| 2010
| ''[[Злокобен остров]]''
| ''Shutter Island''
|
|-
| 2011
| ''[[Изобретението на Хюго (филм)|Изобретението на Хюго]]''
| ''Hugo''
|
|-
| 2013
| ''[[Вълкът от Уолстрийт (филм, 2013)|Вълкът от Уолстрийт]]''
| ''The Wolf of Wall Street''
|
|-
| 2016
| ''[[Мълчание (филм)|Мълчание]]''
| ''Silence''
|
|}

Навигация