Старобългарски език

Старобългарски език ѩзꙑкъ словѣньскъ ѩзꙑкъ блъгарьскъ
Страна	Средновековна България, Средновековни славянски държави
Регион	Балкански полуостров, Източна Европа
Говорещи	мъртъв език
Писменост	Старобългарска азбука, глаголица
Систематизация по Ethnologue
Индоевропейски Славянски Южнославянски Старобългарски
Официално положение
Официален в	Първо и Второ българско царство
Кодове
ISO 639-1	cu
ISO 639-2	chu
ISO 639-3	chu

Старобългарският език е най-ранният писмено засвидетелстван славянски език. В старите паметници този език първоначално бива наричан ѩзꙑкъ словѣньскъ - славянски език, а впоследствие ѩзꙑкъ блъгарьскъ - български език. Извън България този език е известен с различни наименования като староцърковнославянски, старославянски и др. Църковнославянският език, развил се от старобългарския, и до днес е каноничният език на православните славянски църкви (и в Румъния до към 1865 г.) и се употребява в различни униатски църкви.

История и език

Молитвата Отче наш на църковнославянски език

От различните си изследователи този език се нарича различно. Йерней Копитар и Франц Миклошич го наричат „старословенски език“, тъй като в първите писмени паметници те са търсели черти от славянския диалект в Панония. А. Х. Востоков въвежда през 1820 г. термина „старославянски език“, който днес е най-използваният термин в рускоезичната научна литература. Аналогично са образувани наименованията фр. le vieux slave, лат. palaeoslavica. Йозеф Добровски в „Institutiones linguae slavici dialecti veteris“ (Студия върху стария диалект на славянския език) (1822) открива в този език „старосръбско наречие“. Но още в средата на 19 век Аугуст Шлайхер, Мартин Хатала и Леополд Гайтлер виждат, че езиковите особености на първите славянски книжовни произведения са еднакви с чертите на българския език. Те въвеждат наименованието „старобългарски език“ (нем. Altbulgarisch), възприет изцяло в България. В съвременното езикознание освен термина „старобългарски език“ са разпространени и названията „старославянски език“ и „староцърковнославянски език”.

Някои учени са на мнение, че науката за този език трябва да изследва само паметниците от т.нар. „канон“, т.е. езика на произведенията, най-тясно свързани със св. Кирил и Методий и книжовната им дейност, противопоставяйки се на езика на произведенията, произлезли от българските просветно-културни кръгове. Но това е явно едностранчиво схващане на въпроса за същността и обхвата на първия писмено засвидетелстван славянски език. Дали този език може да бъде наричан Кирило-Методиев? От ръката на братята няма стигнали до нас произведения, а т.нар. „канон“ откриваме в паметници, отстоящи най-малко 50–60 години от времето на първоучителите. А за това време са настанали някои промени не само в говоримата, но и в писмената реч. Следователно, езикът на Кирил и Методий може да бъде реконструиран приблизително по преписите на произведенията им, но достоверността на реконструкцията на техния език няма абсолютни документални доказателства, както например, и на по-ранния, праславянски език. Това е достатъчно, за да не обозначаваме езика на първите славянски писмени паметници с термина „Кирило-Методиев език“. Що се отнася и до термините „старославянски“ и „старочерковнославянски“, те също не отговарят на същността и етническата основа на този език. Много изследвания са направени досега и днес българската етническа основа на езика от дошлите до нас първи славянски ръкописи не може да бъде оспорвана. Доказателства за българската етническа основа на тези паметници откриваме в областта на фонетиката (в рефлексите на праславянските съчетания *tj, *gtǐ, *ktǐ, *dj и в широкия гласеж на ятовата гласна), в областта на лексиката (в заемките на някои гръцки думи от народния гръцки език, с който само българските славяни са били в пряк контакт, а това са думи като сѫбота (събота) от σάμβατο, а не от σάββατον) и в областта на синтаксиса:

1. употреба на дателен притежателен падеж при лични местоимения и съществителни: рѫка ти; отъпоуштенье грѣхомъ;
2. описателно бъдеще време с глагол хотѣти;
3. употреба на сравнителна форма мьнии (по-малък) в значение на по-млад.

Освен това, езикът на паметниците, произлизащи от българските земи след 12 век, в световната славистика биват наричани, без уговорка, единодушно „среднобългарски“. А щом бива признато съществуването на „среднобългарски“ и „новобългарски език“, то съвсем естествено и диалектически необходимо е да бъде признато, че тези два периода от развоя на българския език биват предхождани от един първи, поставил началото на писмения български език. А несъмнено, този първи период трябва да отговаря и на началото на славянската писменост. Следователно, езикът на първите славянски ръкописи би трябвало, и най-точно и научно обосновано е, да се нарича „старобългарски“, а не „старославянски“ или „старочерковнославянски“, тъй като в тази епоха отделните славянски езици са имали вече обособен облик и терминът „старославянски“ може да доведе до погрешни изводи, че този език е или изкуствен общославянски книжовен език, или че това е едва ли не праславянският език, засвидетелстван писмено, а терминът „старочерковнославянски“ навежда на мисълта, че този език е служел само за черковни (религиозни) цели, а не за обществено-политически и културни нужди. Що се отнася пък до опонирането на термина „старобългарски език“ с твърдението, че може да се стигне до смесване с езика на Аспаруховите сънародници, то не може да бъде убедително, тъй като последният бива наричан в науката „прабългарски“ (протобългарски, първобългарски). От всичко казано дотук, можем да направим следните изводи:

1. Науката за старобългарския език има за предмет изучаването на езика на първите славянски писмени паметници, т.е. сравнително-историческата реконструкция на старобългарската граматика (на мъртвия език, възникнал през 9 век и оставил паметници от 10-12 век).
2. При изследването на старобългарския език трябва да се имат предвид езиковите му средства, еволюцията им от праславянски до първото им писмено засвидетелстване, степента на диалектната диференциация в късния праславянски, в старобългарски и в новобългарски; литературните стилове и школи в старобългарски, т.е., по-широко разглеждане на старобългарския език, излизайки от рамките на „канона“. Затова старобългаристиката не може да няма връзки и с други научни дисциплини, на първо място с общото и индоевропейското езикознание.

Старобългарският език, благодарение на древността си, наред със санскрит, гръцки, латински, готски и други древни писмени индоевропейски езици дава изключителен материал при реконструкцията на т.нар. индоевропейски праезик, незасвидетелстван писмено.

Изучаването на старобългарския език лежи в основата на цялата славистична наука, за която делото на първоучителите Константин-Кирил Философ и Методий е от първостепенно значение. Старобългарският език първо служи при възстановяването на предполагаемия праславянски език. От него се изхожда и при сравнително-историческото проучване на славянските езици. В него се отразява мисленето и светогледа на говорещия на него народ. Той е огледало и на социалната история и етногенезиса на българския народ в древността. Това се открива най-вече в лексиката. Значи, старобългарският език е ценен източник за изследователите на етническата и социалната ни история. Археологията и старобългарският език също са свързани, тъй като немалко епиграфски паметници с надписи на този език са открити досега (повече от 30). Изследователите на старата българска литература трябва добре да познават езика на първите паметници, цялото му богатство и сила, за да се получи вярна представа за художествения принос на старите ни автори и преводачи.

При изследването на старобългарския език от немалко значение са и научни дисциплини като топономастиката, диалектологията и лексикологията, включени в балканското и славянското езикознание, защото именно в диалектите и изобщо в езиците на балканските народи, а също така и по техните земи са се запазили много славянски (с произход от българските славяни) думи, които имат звучене по-близко до старобългарското (със запазени носовки и неметатезирани групи с плавни съгласни и др.). Българската топонимия и диалекти също ни дават (след строго научни изследвания) много данни за старобългарския език, дори и за предписмения му период (достатъчно е да споменем топонима „Варна“ с неметатезирана група CorC).

Главни особености

Най-ранните писмени паметници на старобългарски език са от 10 – 11 век (надписът на чъргубиля Мостич, Ананиев надпис). През 9 – 11 век езикът е съвсем близък до останалите славянски езици, поради което старобългарските черковни текстове се използват от други славянски народи като руси и сърби със съвсем малки изменения: руска редакция – Остромирово евангелие от 1056 г., Симеонов сборник 1073 – 6 г. и сръбска редакция – Мирославово евангелие (12 век). Старобългарският език в периода 9 – 11 век притежава следните най-важни особености:

Фонетика

• Запазване на праславянската система от гласни звукове, включително еровите (ъ, ь) и носовите гласни (ѧ, ѫ).
• Почти не са засегнати от нови морфологични аналогии резултатите от третата палатализация: виждѫ < *vidjon при новобълг. (да) видя, нарицати при новобълг. наричам.
• Още е в сила законът за отварянето на сричката.
• Широк изговор на дългото ē (ѣ).
• Особен рефлекс на праславянските съчетания *tj, *dj > шт, жд.

Морфология

• Налице е богата именна система (13 склонения; седем падежа: именителен, родителен, винителен, дателен, творителен, местен, звателен; три числа: единствено, множествено, двойствено), която в повечето съвременни славянски езици е частично опростена. Типовете склонения обикновено се класифицират според индоевропейската и праславянска основа – основи на гласна (-o-, -a-, -ja-, -i-, -u-) и съгласна (-n-, -nt, -men, -s, -r, -ŭ).
• Лични местоимения има само за 1. и 2. л. В ролята на местоимения за 3 л. се използват показателните онъ, тъ, от които произлизат днешните местоимения за трето лице той и он. Ролята на притежателно местоимение за 3 л. се изпълнява от възвратно местоимение свои.
• Всяко прилагателно име притежава две форми: кратка и дълга или определена. Дългата форма се получава от кратката с добавяне на анафоричното местоимение -и (новъ > новъи). Кратките форми се скланят като съществителните имена от съответните основи. Първоначално в дългата форма именната и местоименната част се скланят поотделно, но впоследствие се сливат и образуват нов тип склонение.
• Налице е богата глаголна система (четири спрежения на тематичните глаголи и едно за малкото на брой атематични глаголи, форми за двойствено число, шест времена, два глаголни вида – свършен и несвършен).
• Употребяват се три прости глаголни времена – сегашно, минало свършено (аорист), минало несвършено (имперфект) и по-рядко три сложни глаголни времена – минало неопределено (перфект), минало предварително (плусквамперфект), бъдеще предварително. Бъдещето време се изразява с формата за сегашно време на глаголи от свършен вид, както и в повечето съвременни славянски езици.
• Старобългарският език познава три наклонения (изявително, повелително и условно). Индоевропейското подчинително наклонение (конюнктив) е изгубено напълно, както и индоевропейския страдателен залог, който се изразява посредством възвратнопричастни форми.
• Налице са разнообразни нелични глаголни форми – инфинитив (чисти), супин (чистъ), сегашно деятелно и страдателно причастие (четы/четѫщии, четимъ), минало деятелно и страдателно причастие (четѣвъ/четѣвъшии, четенъ), елово причастие (челъ).

Развитие на езика

Успоредно с останалите славянски езици, след 12 век старобългарският език претърпява значителни промени, които са отразени съвсем оскъдно в писмените паметници. Беглото отразяване на фонетичното и морфологичното развитие на езика в паметниците с религиозен характер се дължи на силното влияние на кирило-методиевата традиция в средновековна България. В светски документи (грамоти на българските царе), надписи-графити, приписки (Битолски триод), паметници със светско съдържание (Троянска повест), както и в някои произведения с религиозен характер (Добрейшово евангелие, преписът на „Шестоднев“ от 1263 г.) тези изменения се долавят по-ясно. Между 12 и 15 век промените в старобългарския език засягат предимно следното:

• Еровете в слабо положение (пред сричка, несъдържаща ерове, и в края на думата) загубват звуковата си стойност, а в силно се изясняват: ъ > о/ъ, ь > ъ/е. Така се появяват нови групи съгласни, които са нехарактерни за най-старите старобългарски паметници: кънѧsь > кнѧзъ, праздьникъ > празникъ.
• Смесване на носовките: носовите гласни (ѧ, ѫ) изравняват гласежа си след меки съгласни, а в някои говори съвсем изгубват носовия си призвук и се стига до характерната за паметниците от 13-14 век безразборна употреба на буквите ѧ и ѫ.
• Разпад на склонението: Изместване на старобългарските паджени форми (родителен, местен) от съчетания на предлог и винителен или дателен падеж.
• Показателните местоимения в задпоставно положение започват да се развиват като склоняем определителен член, макар че употребата му все още не е напълно граматикализирана.
• Употреба на кратките форми на дателен падеж за изразяване на притежание.
• Славянските деятелни причастия – сегашно (несѫштъ, двигнѫштъ), минало (рекъшии, четѣвъшии) – освен еловото причастие (реклъ, пеклъ) са на път да изчезнат напълно.
• Изчезва сегашното страдателно причастие (хвалимъ, молимъ).
• Супинът е заместен напълно от инфинитива, който към 14-15 век започва да се замества от съчетанието да + лични глаголни форми.
• Бъдеще време се изразява чрез личните форми на сегашното време на глагола хътѣти + инфинитив, а впоследствие от да-конструкция с лични глаголни форми (хъштѫ да).
• Формите на имперфекта започват да се образуват не от инфинитивната форма, а от основата за сегашно време (старобълг. плакати > плакаахъ, нести > несѣахъ, новобълг. плач-а > плачех, нося > носех).
• Промяна при окончанията на формите на аориста под влияние на морфологични аналогии.
• Започва образуване на ново глаголно спрежение по аналогия със старите атематични глаголи (быти > есмь, дати > дамь, іасти > іамь, имѣти > имамь) с харарктерната наставка за 1 лице, ед.ч. -м.
• Развитие на нови местоименни форми с помощта на анафорични частици: тъ + и > тои, сь + и > сеи, които, тогова, този.
• След 15 век се развива като отделна морфологична категория и миналото несвършено деятелно причастие (носел, четял).

Първите паметници на новобългарски език са дамаскините от 17-18 век.

Примери

Отче наш

Старобългарски, 10 в.	Църковнославянски (руска редакция на старобългарския)	Новобългарски, 20-ти и 21 век Македонски диалект според македонската книжовна норма	Новобългарски, 20-ти и 21 век Книжовна норма	Новоруски, 20-ти и 21 век
на старовисоконемски: Отьчє нашь, ижє ѥси на нєбєсѣхъ, да свѧтитъ сѧ имѧ Твоѥ, да придєтъ цѣсарьствиѥ Твоѥ, да бѫдєтъ волꙗ Твоꙗ ꙗко на нєбєси, и на зємли. Хлѣбъ нашь насѫщьнꙑи даждь намъ дьньсь и отпѹсти намъ длъгꙑ нашѧ, ꙗко и мꙑ отъпѹщаѥмъ длъжьникомъ нашимъ, и нє въвєди насъ въ искѹшєниѥ, нъ избави ни отъ нєприѣзни, ꙗко твоѥ ѥстъ цѣсарьствиѥ и сила, и слава въ вѣкꙑ вѣкомъ. Аминь!	на старовисоконемски: Ѻтчє нашъ, ижє єси на нєбєсѣхъ, да свѧтитсѧ имѧ Твоє, да прїидєтъ царствїє Твоє, да бȢдєтъ волѧ Твоѧ, якѡ на нєбєси, и на зємли. Хлѣбъ нашъ насȢщный даждь намъ днєсь и остави намъ долги нашѧ, якожє и мы ѡставлѧємъ должникѡмъ нашымъ, и нє введи насъ во искȢшєнїє, но избави насъ ѿ лȢкавагѡ. Аминь!	на старовисоконемски: Оче наш, кој си на небесата, да се свети името Твое, да дојде царството Твое, да биде волјата Твоја, како на небото, така и на земјата. Лебот наш насушен дај ни го денес и прости ни ги долговите наши, како и ние што им ги проштеваме на нашите должници, и не нè воведувај во искушение, но избави нè од лукавиот. Амин!	на старовисоконемски: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята. Насъщния ни хляб дай ни днес и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия, защото твое е царството, и силата, и славата во веки веков. Амин!	на старовисоконемски: Отец наш, Сущий на небесах! да святится имя Твоё; да придёт Царствие Твоё; да будет воля Твоя и на земле, как на небе; хлеб наш насущный подавай нам на каждый день; и прости нам грехи наши, как и мы прощаем всякому должнику нашему; и не введи нас в искушение, но избавь нас от лукавого. Ибо Твое есть Царство и сила и слава во веки веков. Аминь!

Вижте също

• Редакции на старобългарския език
• Старобългарски писмени паметници
• Старобългарска азбука

Допълнителна литература

• Граматика на старобългарския език, БАН, София, 1993
• Увод в изучаване на южнославянските езици, БАН, София, 1986
• Гълъбов, Иван. Старобългарски език с увод в славянското езикознание, София, 1980
• Добрев, Иван. Старобългарска граматика – теория на основите, София, 1982
• Дуриданов, Иван. Граматика на старобългарския език. Фонетика. Морфология. Синтаксис. (Гл. ред. и автор) - София, 1991, стр. 16, 87-97, 538-539, 549-557
• Дуриданов, Иван. Старобългарският език в синхрония и диахрония. В: Славянска филология: Т. 19. Езикознание. - София, 1988, стр. 5-18
• Мирчев, Кирил. Старобългарски език — кратък граматичен очерк, София, 1972
• Младенов, Стефан. История на българския език, БАН, София, 1979
• Младеновъ, Д-ръ Ст., Тома Атанасовъ и Ст. П. Василевъ. Учебникъ по старобългарски езикъ за пети класъ на срѣднитѣ училища. Съставенъ по програмата отъ 1925. г., Пловдивъ, Книгоиздателство Хр. Г. Дановъ, 1930. | Прочетете книгата онлайн.
• Vittore Pisani. "Old Bulgarian Language".Sofia, Bukvitza, 2012. ISBN 978-954-92858, English, Bulgarian, Italian

Външни препратки

 Уикипедия на Старобългарски език