Военно дело в Древна Гърция

Древногръцки мраморен релеф ок 330 г. пр. Хр., изобразяващ войник в битка, държащ оръжието си над главата си, докато се готви да удари паднал враг; релефът може би е бил част от официален атински държавен мемориал; от колекцията Glyptotek на Ny Carlsberg .

Военни действия се водят през цялата история на Древна Гърция, от гръцките тъмни векове нататък. С края на ранножелязната епоха значителното нарастване на населението позволява да се възстанови и развие урбанизирана култура, което води до възхода на полисите (Poleis). Тези събития започват в периода на Архаична Гърция (800 – 480 г. пр. Хр.). Те също така възвръщат способността за организирани военни действия между тези полиси (за разлика от епизодичните нападения, например за кражба на добитък и зърно). Разпокъсаният характер на древногръцкото общество изглежда е предпоставка за такъв непрекъснат конфликт в по-голям мащаб.

Заедно с възхода на полиса еволюира и нов стил на война: хоплит фалангата. Хоплитите са тежко въоръжени пехотинци с копия и щитове, а фалангата е тяхната бойна формация с припокрити щитове и насочени напред копия. На вазата Чиги, датирана около 650 г. пр. Хр., е най-ранното изображение на хоплити в пълен боен ред. При тази еволюция в стила на войната битките се състоят предимно в сблъсък на хоплитните фаланги от враждуващите полиси. Конницата се използва по-рядко, отначало като бойна колесница с два коня, после като квадрига, но постепенно излиза от употреба. Тъй като войниците не са професионални, а граждани с други професии, войната има ограничен характер по отношение на разстоянията, сезона и мащаба. Нито една от двете страни не може да си позволи тежки жертви или продължителни кампании, така че конфликтите сякаш са били разрешавани само с една битка.

Мащабът и обхватът на военните действия в Древна Гърция се променят драстично след гръко-персийските войни, които отбелязват началото на Класическа Гърция (480 – 323 г. пр. Хр.). Да се бори с огромните армии на империята на Ахеменидите, действително е било извън възможностите на един-единствен полис. Окончателният триумф на гърците е постигнат чрез съюзяване на много полиси в невиждан дотогава мащаб. Възходът на Атина и Спарта по време на този конфликт довежда директно до Пелопонеската война, която пък поражда диверсификация на военното дело. Акцентът се пренасочва към военноморски битки и стратегии за изтощение като блокади и обсади. След разгрома на атиняните през 404 г. пр. Хр. е разформироването на доминирания от Атина Делоски морски съюз Древна Гърция попада под спартанска хегемония. Но положението е нестабилно и Персийската империя спонсорира бунт от страна на обединените сили на Атина, Тива , Коринт и Аргос , завършил с Коринтската война (395 – 387 г. пр. Хр.). Персия сменя отношението си, което слага край на войната, в замяна на градовете от Йония и спартанска ненамеса в Мала Азия. Спартанската хегемония продължава още 16 години, докато в битката при Левтра (371) спартанците са решително победени от тиванския генерал Епаминонд .

Тиванците действат усърдно, за да установят собствена хегемония над Гърция. Въпреки това Тива няма достатъчно човешки и други ресурси и не издържа дълго. След смъртта на Епаминонд и загубата на човешка сила в битката при Мантинея тиванската хегемония е прекратена след десет години. Загубите през годините на тиванската хегемония отслабват и разделят всички гръцки полиси. Тези от Южна Гърция са твърде слаби, за да устоят на възхода на македонското царство на север. С новаторска тактика крал Филип II успява да подчини голяма част от Гърция под властта си, като проправи пътя за завладяването на „познатия свят“ от сина си Александър Велики. Възходът на македонското царство се приема като начало на елинистическия период и със сигурност отбелязва края на характерните битки на хоплитите в Древна Гърция.

Особености

Войната е неотменна част на гръцкия свят преди всичко поради икономически причини. Тъй като плодородните земи са твърде малко, те предизвикват апетитите на съседи, лишени от земя или имащи твърде голямо население. Например Атина си служи със сила, за да настани извън Атика колонии с военен характер – клерухии. Спарта завладява Месения и поробва жителите ѝ. Необходимостта да се поддържа отворен някой важен търговски път също може да доведе до война: Атина води войни за запази контрола над Протоците, откъдето минават доставките на жито от Южна Русия в продължение на един век. Стремежът да се завладеят мините в Тракия води до немалко въоръжени конфликти в района на Тасос и на планината Пангей.

Но за войнолюбивия дух на гърците има и психологически причини, свързани с гръцката концепция за държавата. За онези, които населявали полиса, той представлява върховната власт. Негов закон е абсолютната независимост: ако той влиза в някой съюз, това става на равни начала с другите съюзници. Когато няма признат и от двете страни арбитър, който да разрешава разногласията, всеки сблъсък или спор лесно се превръща във въоръжен конфликт. Любовта към свободата, вдъхновила толкова пламенни призиви на оратори и поети, предполага, че войната се приема и дори се води с ентусиазъм; само държава, която знае да се бори за свободата си, заслужава да остане свободна. Ето защо първа задача на държавната организация е да подготви гражданите за неизбежната възможност от война. Гражданинът е преди всичко войник и дори държавникът трябва често да се превръща във военачалник.

Кампаниите се провеждат сезонно – от една страна фермерите трябва да се грижат за реколтата, а от друга е добре да се попречи на врага да събере своята. Затова често военните действия се провеждат през лятото. Набезите в полето целят да изкоренят посевите и дърветата и да изгорят домовете на земеделците. Битките са планирани с внимателно разположение на силите и целят окончателна победа. Преди всяка битка се извършва жертвоприношение и се тълкуват поличбите, а след нея победата се отбелязва с дарове за светилището на съответния бог-покровител. В сравнение с по-късни сражения броят на жертвите е неголям, но сред тях често са лични граждани и военачалници, които се бият в предните редици.

Победите носят придобиване на земи и роби, което подобрява стопанството на полиса и той може да поддържа по-голяма армия. Плячкосването е част от войната и подобрява финансите. Войната стимулира производството на оръжия и брони, а с развитието на морската война строителите на кораби преживяват голям разцвет.

Военна структура и методи

Родове войски

Основна бойна единица е тежковъоръжената пехота, съставена от хоплити, които се бият заедно във военни формации – фаланги. Появяват се към края на 8 в. пр.н.е. и наименованието им произлиза от щита, който носят – хоплон (ст.гр.: ὅπλον). Най-голяма слава са имали спартанските хоплити. Тежките пехотинци трябва сами да си набавят скъпото въоръжение със собствени средства и принадлежат към богатото съсловие. Именно хоплитите са олицетворение на армията на класическа Атина, където се набират от десетте фили.

Освен тях има леко въоръжена пехота от стрелци с лъкове, къси копия, прашки, камъни и тояги. Те са много по-подвижни и се използват за бързи нападения и засади. Леките пехотинци са много по-малко познати от хоплитите, което се обяснява лесно с техния социален произход – те се набират измежду по-бедните граждани. Те не се нуждаят от защитни оръжия, защото тяхната задача е не да нападат или отблъскват, а да безпокоят и преследват противника.

Леката пехота придобива по-голямо значение през IV век пр. Хр. Още през Пелопонеската война има няколко поучителни опита за ползата от нея. Например атинският пълководец Демостен, прочул се в битката при Сфактерия, претърпява малко преди това, през 426 г. пр. н. е. тежко поражение в теснините на Етолия от тамошните планинци. Те изненадали атинския експедиционен корпус в труден терен и му нанесли тежки загуби, като го обсипали със стрели и къси копия и го обърнали в паническо бягство. Тези уроци не били забравени и в началото на IV в. пр. Хр. атинският стратег Ификрат организира наемни части от пелтасти (леко въоръжени пехотинци), наричани на носения от тях лек щит от ракитак във форма на полумесец, пелта, подобен на щита, който според легендата носели амазонките. Тези части много пъти постигали успехи дори срещу спартанските хоплити.

Конницата се използва по-рядко, отначало като бойна колесница с два коня, после като квадрига. Когато бойната колесница изчезва, нейното място заема конницата в същинския смисъл на думата. В Омировите поеми не се споменава никъде за участие на конници в сраженията и твърде малко се говори за езда. Но от VII в. пр. Хр. започват да се появяват изображения на въоръжени конници по вазите и барелефите. Постепенно значението ѝ нараства, по-специално през Пелопонеската война, когато се използва за тормоз и преследване на пехотата. Важен момент е използването на сиракузки коне срещу атиняните по време на катастрофалната Сицилийска експедиция от 415 – 413 пр. Хр., определила изхода на войната.

Организация

Организацията на военните сили е различна в различните полиси и през различните епохи. Относително добре са познати военните организации на Спарта и Атина през класическата епоха. Макар едни и същи названия да означават различни бойни единици (например лохос в спартанската пехота означава многобройна част, отговаряща на голям батальон, докато същата дума в Атина се употребява за по-малка бойна единица от порядъка на рота), принципите са същите: войникът се зачислява в бойни части, нарастващи по големина, подобни на взводове, роти и дружини, чийто наличен състав е кратен на 10. Чинът на командващите офицери произлиза обикновено от името на бойната единица: така еномотархът в Спарта командува взвод или еномотия, лохагът е начело на лохос; триакатиархът в Кирена командува рота от 300 човека; таксиархът в Атина е началник на дружина или таксис.

Източници

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Ancient Greek warfare в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​