Френска революционна армия: Разлика между версии
м fixlink |
мРедакция без резюме |
||
| Ред 5: | Ред 5: | ||
След замяната на [[Стар ред|стария режим]] с [[конституционна монархия]] и по-късно република в периода 1789 – 92 цялата вътрешна организация на страната е подчинена на девиза „[[Свобода, равенство, братство]]“. Останалите европейски монархии първоначално възприемат революцията като поредния бунт и се противопоставят истински едва след екзекуцията на [[Луи XVI|крал Луи XVI]]. Началото на обединена опозиция срещу Франция е поставено с подписването на споразумение за отбранително-настъпателни действия през август 1791 г. между [[Леополд II]], император на [[Свещена Римска империя|Свещената Римска империя]] (по-известна като Австрия) и [[Фридрих Вилхелм II]]. То е възприето като национална заплаха от Законодателното събрание на Франция и на 20 април 1792 г. то обявява война на [[Хабсбурги]]те, а след няколко седмици [[кралство Прусия]] се присъединява на страната на Австрия. За оцеляването на републиката е необходима силна армия, което налага реформиране на съществуващите въоръжени сили. |
След замяната на [[Стар ред|стария режим]] с [[конституционна монархия]] и по-късно република в периода 1789 – 92 цялата вътрешна организация на страната е подчинена на девиза „[[Свобода, равенство, братство]]“. Останалите европейски монархии първоначално възприемат революцията като поредния бунт и се противопоставят истински едва след екзекуцията на [[Луи XVI|крал Луи XVI]]. Началото на обединена опозиция срещу Франция е поставено с подписването на споразумение за отбранително-настъпателни действия през август 1791 г. между [[Леополд II]], император на [[Свещена Римска империя|Свещената Римска империя]] (по-известна като Австрия) и [[Фридрих Вилхелм II]]. То е възприето като национална заплаха от Законодателното събрание на Франция и на 20 април 1792 г. то обявява война на [[Хабсбурги]]те, а след няколко седмици [[кралство Прусия]] се присъединява на страната на Австрия. За оцеляването на републиката е необходима силна армия, което налага реформиране на съществуващите въоръжени сили. |
||
Почти всички офицери по време на стария режим произлизат от аристокрацията. По време на бурните събития преди окончателното падане на монархията голям брой офицери напускат постовете си и емигрират, като само между 15 септември и 1 декември 1791 броят им е 2160<ref>Munro Price, „The Fall of the French Monarchy“, ISBN 0-330-48827-9</ref>. Те се присъединяват към т.нар. емиграционна (''émigré'') контрареволюционна армия на принц [[Луи V дьо Конде]]. Повечето от тези, които остават на постовете си си, са хвърлени в затвора или екзекутирани по време на якобинската диктатура и [[царство на терора|царството на терора]]. Малко на брой офицери запазват постовете си и бързо напредват в кариерата – например [[Жилбер дьо Лафайет|маркиз Лафайет]], граф Рошамбо и граф Люкнер, но и те скоро биват обвинени в симпатии към монархията и също загиват или са принудени да напуснат армията. Това означава, че на тяхно място се появяват новопроизведени офицери от незнатен произход, значително по-млади от заварените. Генералско звание получават 24-годишният |
Почти всички офицери по време на стария режим произлизат от аристокрацията. По време на бурните събития преди окончателното падане на монархията голям брой офицери напускат постовете си и емигрират, като само между 15 септември и 1 декември 1791 броят им е 2160<ref>Munro Price, „The Fall of the French Monarchy“, ISBN 0-330-48827-9</ref>. Те се присъединяват към т.нар. емиграционна (''émigré'') контрареволюционна армия на принц [[Луи V дьо Конде]]. Повечето от тези, които остават на постовете си си, са хвърлени в затвора или екзекутирани по време на якобинската диктатура и [[царство на терора|царството на терора]]. Малко на брой офицери запазват постовете си и бързо напредват в кариерата – например [[Жилбер дьо Лафайет|маркиз Лафайет]], граф Рошамбо и граф Люкнер, но и те скоро биват обвинени в симпатии към монархията и също загиват или са принудени да напуснат армията. Това означава, че на тяхно място се появяват новопроизведени офицери от незнатен произход, значително по-млади от заварените. Генералско звание получават 24-годишният [[Лазар Ош]] – син на коняр, [[Жан-Батист Клебер]] – син на зидар, [[Жоашен Мюра]] – син на кръчмар<ref>{{cite book | last = Глушков | first = Христо | year = 1989 | title = Френската революция 1789 – 1799 | publisher = Народна просвета |location=София|page = 158 }}</ref>. |
||
Реформирането на армията се вижда най-добре в командването. Преди революцията 90% от командирите са аристократи, докато през 1794 те са само 3%. По време на [[Конвент]]а революционната бдителност се наблюдава отблизо от [[Комитет за обществено спасение|Комитета за обществено спасение]], който изпраща свои емисари да наблюдават генералите. От войниците се изисква да се подчиняват не на генералите, а на правителството в Париж.<ref>Robert Doughty and Ira Gruber, ed. ''Warfare in the Western World: volume 1: Military operations from 1600 to 1871'' (1996) p 187</ref> |
Реформирането на армията се вижда най-добре в командването. Преди революцията 90% от командирите са аристократи, докато през 1794 те са само 3%. По време на [[Конвент]]а революционната бдителност се наблюдава отблизо от [[Комитет за обществено спасение|Комитета за обществено спасение]], който изпраща свои емисари да наблюдават генералите. От войниците се изисква да се подчиняват не на генералите, а на правителството в Париж.<ref>Robert Doughty and Ira Gruber, ed. ''Warfare in the Western World: volume 1: Military operations from 1600 to 1871'' (1996) p 187</ref> |
||
Версия от 12:44, 6 юли 2019
Френската революционна армия (на френски: Armée révolutionnaire française) или още и само Революционната армия са въоръжените сили на Франция в периода между падането на Стария ред (1792) и възникването на първата Френска империя на Наполеон I Бонапарт (1804). Ерата на френската революционна армия се характеризира с революционен ентусиазъм, както и с недобра военна подготовка, дисциплина и въоръжение. Революционната армия реализира променливи „военни успехи“ срещу защитниците на „мракобесието и реакцията“ от останалите монархии в Европа. Най-изявените военачалници на революционната армия са генералите Жан Моро, Андре Масена и по-сетнешният първи консул и първи френски император Наполеон I Бонапарт.
Образуване
След замяната на стария режим с конституционна монархия и по-късно република в периода 1789 – 92 цялата вътрешна организация на страната е подчинена на девиза „Свобода, равенство, братство“. Останалите европейски монархии първоначално възприемат революцията като поредния бунт и се противопоставят истински едва след екзекуцията на крал Луи XVI. Началото на обединена опозиция срещу Франция е поставено с подписването на споразумение за отбранително-настъпателни действия през август 1791 г. между Леополд II, император на Свещената Римска империя (по-известна като Австрия) и Фридрих Вилхелм II. То е възприето като национална заплаха от Законодателното събрание на Франция и на 20 април 1792 г. то обявява война на Хабсбургите, а след няколко седмици кралство Прусия се присъединява на страната на Австрия. За оцеляването на републиката е необходима силна армия, което налага реформиране на съществуващите въоръжени сили.
Почти всички офицери по време на стария режим произлизат от аристокрацията. По време на бурните събития преди окончателното падане на монархията голям брой офицери напускат постовете си и емигрират, като само между 15 септември и 1 декември 1791 броят им е 2160[1]. Те се присъединяват към т.нар. емиграционна (émigré) контрареволюционна армия на принц Луи V дьо Конде. Повечето от тези, които остават на постовете си си, са хвърлени в затвора или екзекутирани по време на якобинската диктатура и царството на терора. Малко на брой офицери запазват постовете си и бързо напредват в кариерата – например маркиз Лафайет, граф Рошамбо и граф Люкнер, но и те скоро биват обвинени в симпатии към монархията и също загиват или са принудени да напуснат армията. Това означава, че на тяхно място се появяват новопроизведени офицери от незнатен произход, значително по-млади от заварените. Генералско звание получават 24-годишният Лазар Ош – син на коняр, Жан-Батист Клебер – син на зидар, Жоашен Мюра – син на кръчмар[2].
Реформирането на армията се вижда най-добре в командването. Преди революцията 90% от командирите са аристократи, докато през 1794 те са само 3%. По време на Конвента революционната бдителност се наблюдава отблизо от Комитета за обществено спасение, който изпраща свои емисари да наблюдават генералите. От войниците се изисква да се подчиняват не на генералите, а на правителството в Париж.[3]
Под влияние на революционните настроения в течение на цялата 1790 г. кралската армия се разлага отвътре. Войниците се бунтуват срещу офицерите, нападат и присвояват полковите каси, разпродават оръжие и униформи, съпротивляват се не всеки опит за установяване на ред и дисциплина. Основната реорганизация на армията протича през 1791 и 1792 г. Новите офицери вече се избират и цялата структура се променя. Батальони от доброволци-новобранци се смесват с редовни части, останали от кралската армия.[4] Тази политика на амалгамиране (amalgame) е заслуга на Лазар Карно, чиито административни умения му печелят прозвището Организаторът на победата.[5][6]
Първи битки
През август 1792 г. австро-пруските сили начело с херцога на Брауншвайг нахлуват във Франция с цел да възстановят монархията. Незабавната последица от инвазията е щурмът на двореца Тюйлери на 10 август и арестът на краля. Депутатите от Законодателното събрание провъзгласяват монархията за свалена. Част от умерените политици, привърженици на конституционната монархия, емигрират, а друга част се опитват да организират съпротива в провинцията. По това време има две самостоятелни френски армии – Северна в околностите на Седан, под командването на генерал Дюмурие, и Източна в Мец, командвана от Келерман.
Към средата на септември Париж е под заплахата от превземане от нашествениците и събранието заповядва обединение на всички налични сили. Решено е двете армии да се обединят в околностите на Валми, на север от р. Марна. Там на 20 септември 1792 г. се провежда и решителното сражение – битката при Валми, в което австро-пруските сили срещат сериозен отпор в и са принудени да отстъпят.
В същия ден по едно съвпадение започва работата си и националният Конвент, в който са избрани 750 депутати. На 21 септември той приема декрет за премахване на кралската власт и установяване на Първа френска република, провъзгласена официално на 22 септември 1792 г. Френската армия вече е лоялна на републиката, а не на краля.
За попълването на въоръжените сили през април 1793 г. е призован масов набор в армията (на френски: levée en masse) за всички мъже между 18 и 25 години. В резултат в армията постъпват много ентусиазирани, но необучени и недисциплинирани доброволци, сред които много санкюлоти. Въпреки това френската революционна армия постига успехи.
Източници
- ↑ Munro Price, „The Fall of the French Monarchy“, ISBN 0-330-48827-9
- ↑ Глушков, Христо. Френската революция 1789 – 1799. София, Народна просвета, 1989. с. 158.
- ↑ Robert Doughty and Ira Gruber, ed. Warfare in the Western World: volume 1: Military operations from 1600 to 1871 (1996) p 187
- ↑ Crowdy, Terry. French Revolutionary Infantry 1789 – 1802. с. 20 – 21.
- ↑ www.napoleonguide.com
- ↑ www.napoleon-series.org
- Эволюция военного искусства, часть 1. Французская революция
- Соколов О. В. Французская армия. От Революции к Империи // Армия Наполеона. – СПб. Санкт-Петербург: Империя, 1999. – 572 с. – ISBN 5-93914-001-7.
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата French Revolutionary Army в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |