Петрила
| Петрила | |
| зетски военачалник | |
| Роден | |
|---|---|
Петрила[1] или Петрило[2] (на средногръцки: Πετρίλος) е зетски военачалник от XI век, участник в българското въстание на Георги Войтех срещу византийската власт от 1072 година.[1][2]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
Източник за биографията на Петрила[3] е Продължението на хрониката на Йоан Скилица,[4] както и добавките към него на Михаил Деволски.[5]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Петрила е войвода при зетския княз Михаил Воиславлевич. В 1072 година при княз Михаил пристига българска делегация, изпратена от въстаналите българи, начело с Георги Войтех, която иска от зетския княз „да им помогне и съдейства, а също да им даде сина си да го прогласят за цар на българите“. Княз Михаил изпраща сина си Константин Бодин заедно с дружина от 300 души под командването на войводата Петрила.[1] След коронацията на Константин Бодин в Призрен за български цар, разгромяването на византийската войска на Дамян Даласин и падането на Скопие в български ръце,[6] Константин Бодин разделя войската си на две - сам потегля на север към Ниш, а Петрила изпраща на юг. Петрила достига старата българска столица Охрид и лесно го превзема, тъй като стените на града са разрушени от император Василий II, по думите на Скилица „понеже се боял да не би българските царски дворци в Охрид да послужат като голям център за въстание“. Петрила е приет тържествено от охридчани, които признават Константин Бодин за цар. След това Петрила овладява крепостта Девол, където също не среща съпротива, и потегля бързо към Костур. В Костур са събрани местните войводи, лоялни на Империята - охридският стратег Мариан и деволският патриций антипат Теогност Вурдз,[7] заедно с костурския управител и много други бягащи от въстаналите българи. След пристигането на Петрила пред града, ромеите правят ненадеен излаз и разгромяват българската войска, като много българи са убити, а вторият командващ след Петрила е пленен и в окови изпратен на император Михаил VII Дука. Петрила успява са се спаси с бягство и през планините да се върне в Зета при княз Михаил.[3]
Според Васил Златарски „това поражение и разнебитване на южната войска било съдбоносно за цялото въстание“.[3]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в Златарски, В. Н. История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187). Придворна печатница, 1934. с. 141.
- ↑ а б Fine, John V. A. The Early Medieval Balkans: A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century. University of Michigan Press, 1991. ISBN 0-472-08149-7. с. 214.
- ↑ а б в Златарски, В. Н. История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187). Придворна печатница, 1934. с. 144.
- ↑ Bekker, Immanuel, ed. Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae. Georgius Cedrenus, Ioannis Scyltzae Ope., Tomus 2. Bonnae, 1839. с. 716 - 717.
- ↑ Prokić,, Božidar. Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Skylitzes: codex Vindobonensis hist. graec. LXXIV : ein Beitrag zur Geschichte des sogenannten Westbulgarischen Reiches. H. Kutzner, 1906. S. 37, № 69. (на немски)
- ↑ Златарски, В. Н. История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187). Придворна печатница, 1934. с. 142 - 143.
- ↑ Златарски, В. Н. История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187). Придворна печатница, 1934. с. 143.
