Среднобългарски език

Среднобългарският език е книжовен език по времето на Втората българска държава, обхващащ приблизително периода от възстановяването на българската държава до падането ѝ под османска власт (12 – 14 век).

На практика в периода от 16 до 19 век на базата на среднобългарския, чрез Дамаскините, се оформя постепенно и говоримо т.нар. новобългарски език.

Среднобългарският език добива значение на общ книжовен общославянски език (поне на южните и източните славяни), без хърватите и словенците.

Среднобългарският език е един от официалните в султанската османска канцелария до края на 16 век. Султан Селим II го е владеел и ползвал, макар езика да се е наричал славянски, понеже по това време е нямало развита езикова стандартизация с книжовна норма.

Забележителни паметници на нецърковния среднобългарски и прехода му към новобългарски са многобройните влахо-български грамоти от времето на последните царе преди падането под османска власт до началото на Възраждането, съставяни от войводите на Влашко и Молдова от ХІV до ХVІІ век, писани на кирилица – на официалния в княжествата български език.

Среднобългарският език търпи и има особено развитие в западните български земи по линия на т.нар. рашка и ресавска книжовни школи, откъдето оказва влияние и върху сръбския език.

Особености

В среднобългарския език се наблюдава засилена употреба на предлози при някои падежи – при родителния, дателния и творителния. Съществуват случаи, когато при приглаголния и частичния родителен падеж се появява предлог от. Не са малко случаите, когато дателният падеж се замества от най-разнообразни предложни конструкции.