Сръбско-турска война (1876)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Сръбско-турската война от 1876 г. (наричана също и Сръбско-черногорско-турска война от 1876-1878 г.) е въоръжен конфликт между Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя, от друга. Съюзниците воюват за освобождаване на Босна и Херцеговина от османската власт, но търпят поражение. Макар и успешна за Османската империя, войната предизвиква задълбочаване на дипломатическата криза на Балканите и военна намеса на Русия с краен резултат ограничени териториални придобивки на Сърбия и Черна гора, възстановяване на българската държава и окупиране на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария през 1878 г.

На сръбска страна във войната участват и стотици българи - няколко чети са прехвърлени във Видинско и Белоградчишко в опит да предизвикат въстание, а през септември разпокъсаните български доброволчески части са обединени в 3 батальона, разположени при Делиград.[1]

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Начало на войната[редактиране | редактиране на кода]

През лятото на 1875 г. в балканските провинции на Османската империя избухват размирици. В Херцеговина започва въстание, което се разпростира и в Босна. В България избухва Старозагорското, последвано през пролетта на 1876 г. и от Априлското въстание. Обществеността в Сърбия и Черна гора поставя правителствата на двете страни под силен натиск да защити босненските въстаници. Въпреки предупрежденията на Русия, на 18 юни 1876 г. княз Милан Обренович и княз Никола Петрович Негош започват война срещу османците.[2][3]

Съотношение и разположение на силите[редактиране | редактиране на кода]

В началото на войната Османската империя разполага с общо 100 000 бойци срещу Сърбия и Черна гора. Сръбските сили са приблизително същите на брой, но са слабо подготвени за бойните действия. Разпределени са в четири армии, наречени според района на дислокация – Дринска и Ибърска (на западното и югозападното направление), Моравска (по пътя БелградНиш) и Тимошка армия (срещу Видин). Главните сили (около 40 000 войници) са в състава на Моравската армия, поставена под командването на руския генерал Михаил Черняев[3], ветеран от Кримската и Кавказката война.

Бойни действия[редактиране | редактиране на кода]

На 20 юни 1876 година Моравската армия нахлува в османските предели откъм Княжевац и достига до Бела паланка и Пирот, но в края на месеца е принудена да се оттегли обратно в Сърбия. В същото време, в резултат от битката при Велики Извор, Тимошката армия е отблъсната от източния бряг на Тимок от войските на Осман паша. Черногорците, които настъпват към Мостар, нанасят тежко поражение на турците при Вълчи дол[3], но сръбското нахлуване в Босна се проваля.[2] Османските сили преминават в контранастъпление и на 24 юли превземат Княжевац. Това им позволява да напреднат на север по река Морава. През август турците завземат редица селища в Сърбия. При тази обстановка големите европейски държави се намесват за дипломатическо решение на конфликта и между воюващите страни е сключено примирие.[3]

Примирието е прекратено на 16 септември с настъпление на части от обединената Моравско-Тимошка армия по левия бряг на река Морава. В последвалите боеве при Кревет и Гредетин сърбите отново търпят неуспех. На 17 октомври турската армия, предвождана от Абдул Керим паша[4], им нанася решително поражение при Джунис, с което си открива пътя към Белград. На 19 октомври Русия дава ултиматум на Високата порта да прекрати настъплението, което и става ден по-късно.[3]

Действия на българските доброволци[редактиране | редактиране на кода]

През юли 1876 година в Кладово са сформирани чети на български емигранти от Сърбия, Русия, Румъния и Австро-Унгария. Организацията и снаряжението им са поети от Българското централно благотворително общество в Букурещ и славянофилските комитети в Русия. Сред войводите им са Панайот Хитов, Филип Тотьо, Ильо войвода, Коста Димински (командир на четата, в която са Панайот Хитов и Филип Тотьо), Христо Македонски, Тодор Велков и Симо Соколов. Командващият сръбските войски руския генерал Михаил Черняев изпраща четите през Тимок в Северозападна България със задачата да повдигнат българите на въстание. До средата на юли доброволческите отряди действат самостоятелно във видинските села Ново село, Флорентин и др., около Кула, Чипровци и в направление към Берковица. Към края на месеца броят на доброволците достига 1 500 души. Схватките с османските войски имат променлив успех. След навлизането на четите на Панайот Хитов, Филип Тотьо Берковският край въстава. На 8 юли 1876 г. в Чипровци става тежко сражение, Чипровският манастир е мокор встрани от полесражението е нападнат от турците и изгорен. Въстнниците са принудени да се изтеглят зад билото на Стара планина и ген. Черняев заповядва изтеглянето на всички.[5][6]

Част от четниците на Филип Тотьо категорично не се съгласяват да отстъпят и напротив настояват да се навлезе навътре в България и да се съединят с четата на Христо Ботев. Те формират чета от 87 човека и за войводата на която е избран Сидер Грънчаров, утвърден революционен деец член на щаба на Филип Тотевата чета. Четата поема от Чипровци по билото на Стара планина, минава над Берковица, но при прохода Петрохан попада на турска засада и се завързва бой след който продължава по билото на балкана, заобиколя село Вършец и по Тодорини кукли свива по теснините към Враца, където се разбира за поражението на Ботев. Сидер Грънчаров заповядва преход към връх Мургаш. При Искъра, над село Заноге, се разделят на две групи които да се съберат на връх Мургаш. Едната подчета командва войводата, а другата Кольо Стоянов от Килифарево. Която скоро попада на засада при Искър между Елисейна и Лютиброд. На това място са убити неколцина четници, а други пленени, само пет човека на Кольо Стоянов, успялват да преминат реката, но след нови сблъсквания с турски засади, поемат към Троянския балкан и около 10 август 1876 г. до село Шипково където е унищожена от потеря на турците. Другата група от шест човека водени от Дамян Банчев от село Калейца, Троянско, преминава река Искър на друго място, води бой при село Краево Ботевградско, където е разпръсната и трима четници са пленени. Групата на Сидер Грънчаров също се разделя на по-малки групи от по 4 – 5 човека, с водачи: войводата, Минко П. Бойков, Киро Плевналията, Кольо от Златица и Иван Докторов. тази групичка се скита още две-три седмици по Балкана. Някой от тях били убити, други пленени, а трети успяват да се спасят. Войводата Сидер Грънчаров с още трима четирима, са избити в манастира „Света Богородица“ край село Елешница, Софийско. Групата на Иван Докторов успява на 17 август да се добере до Троянския балкан и се разспръсва.[7]

Мирен договор и последици[редактиране | редактиране на кода]

На 16 февруари 1877 г. между Сърбия и Османската империя е сключен мирен договор, който възстановява положението отпреди войната.[3] Черна гора не приема условията за мир и продължава военните действия. Два месеца по-късно (12 април по стар стил) избухва Руско-турската война. Черногорците овладяват Бар и Никшич. Сърбия се възползва от ангажираността на османските войски срещу руснаците, нахлули в България, и през декември 1877 г. подновява военните действия, завзема Бела паланка, Пирот и Ниш.[8] С Берлинския договор Сърбия и Черна гора се освобождават от формалния османски суверенитет и придобиват територии, съответно в поречието на Южна Морава и на брега на Адриатическо море.[9]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751-1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0. с. 273.
  2. а б Britannica Online Encyclopaedia: Serbo-Turkish War (30.05.2009)
  3. а б в г д е Енциклопедия „България“, Издателство на БАН, София 1988, том VI, стр. 389-390
  4. Генов, Ц. Освободителната война 1877-1878 г., издателство „Наука и изкуство“, София 1978, стр. 17
  5. Енциклопедия „България“, Издателство на БАН, София 1981, Том II, стр. 378 – 379
  6. Генов, Цонко. Освободителната война 1877 – 1878. София, „Наука и изкуство“, 1978, стр. 28 – 30
  7. Ангелина Апостолова, Героичната гибел на четата на Сидер Грънчаров, С 1978 г.
  8. Генов, Ц. Освободителната война 1877-1878 г., издателство „Наука и изкуство“, София 1978, стр. 236-237
  9. Сборник договоров России с другими государствами, 1856-1917, Государственное издательство политической литературы, Москва 1952, стр. 181-206 (цитиран по: Электронная библиотека Исторического факультета МГУ им. М. В. Ломоносова, 30.05.2009)