Старогръцка трагедия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Трагедията (от гръцки – τραγῳδία, tragōidia – песен на козлите, tragos – козел и ode – песен) е най-ранният драматичен вид, възникнал в гръцката древност.

Произходът на термина се свързва с Дионисиевите тържества през пролетта, когато хората надявали кози кожи, с цел да се оприличат на сатири. До нас са достигнали общо 33 старогръцки трагедии. Към нейните представители отнасяме Есхил, Софокъл и Еврипид.

Произход и развитие[редактиране | редактиране на кода]

Празници и състезания[редактиране | редактиране на кода]

Старогръцката култура, наричана още и „култура на празника“, е известна със своите празници, провеждани с цел преобразяване на действителността и откъсване от делника, и доближаване до отвъдния (нематериален) свят. Старогръцките празници се разделят на два основни типа: немистериални и мистериални. Двата типа празници почти винаги се застъпват и е възможно в единия да се открият характеристики на другия, или пък напълно да се преобразуват от един в друг.

Немистериални празници[редактиране | редактиране на кода]

Немистериални са типичните старогръцки празници. Техен отличителен белег е фактът, че празнуващата единица е цялата общност – семейство, град, община. По време на немистериалните празници участието на външни лица е позволено. Такива празници са общоградските – панатенеи.

Мистериални празници[редактиране | редактиране на кода]

Мистериалните празници имат неелински произход. Те са привнесени в Гърция вероятно от културата на древните балкански народи. В основата на празника е комплекс от ритуали за осигуряване на плодородието. Характерна за мистериалните празници е добре пазена тайна, като самите те не са отворени за цялата общност, а само за посветените хора. В мистериалния празник се създава йерархия от непосветени, по-малко посветени и повече посветени. Не са достъпни за външни лица.

Дионисиеви празници[редактиране | редактиране на кода]

Дионис, статуя във Ватиканския музей

Произходът на старогръцката трагедия се свързва главно с Дионисиевите празници и култа към бог Дионис или по-точно с дитирамбите, изпълнявани в негова чест. Дитирамбите били религиозни песни, които се изпълнявали от хор от 50 души, но впоследствие се превърнали в литературна форма. Култът към Дионис, сам по себе си, давал широк простор за въображението, необикновените усещания и сливането на човека с природата.

Дионисиевите празници са голям комплекс от празници, чествани в Древна Атина. Те са мистериални празници, често с немистериален характер.

  1. Малки (Селски) дионисии– чествали се през декември. Тогава се изпробвало младото вино, а по време на честването са допускани непристойни шеги и са се устройвали смешни състезания.
  2. Ленеи – празници в чест на Дионис Леней – покровител на лозарството.Чествали се през януари, като характерното за тях е изнасянето на представление в храма на Дионис Леней.
  3. Големи Дионисии – честват се през март, като продължителността им е 7 дни.
  • Първи ден: През града се пренасяла дървената статуя на Дионис.
  • Втори и трети ден: Край жертвеника на Дионис се уреждали състезания.
  • Четвърти, пети и шести ден: Организирали са се театрални състезания.
  • Седми ден: Сатирска драма.

По време на Големите Дионисии са се организирали множество спортни състезания и конкурси. В тази част от Дионисиевите празници мистериалността се губи.

Състезанието Агон[редактиране | редактиране на кода]

Състезанието „Агон“ протичало с представяне на театрални постановки. Самото състезание било предшествано от т.н. „проагон“ – предварително състезание, което започвало с тържествено жертвоприношение в чест на Дионис. В това предварително състезание зрителите научавали имената на участващите в състезанието и произведенията, които те ще представят.

Състезанието ставало между трима хореги, трима първи актьори и трима поети, представящи своя трилогия и сатирска драма. Специално жури от около 10 човека, които се избирали предварително между гражданите, оценявало участниците и избирало победител чрез гласуване. Всички участници получавали награда според това как е оценено тяхното произведение, като първата награда означавала победа, а третата – провал. Накрая на мраморна плоча се изписвало името на автора, заглавието на пиесата, която е представил, имената на хорега и актьора и наградата, която са получили. Тези плочи се наричали „дидаскалии“.

Представленията се играели под открито небе на голяма площ, във връзка с идеята за досег с божественото.

Теория на Аристотел[редактиране | редактиране на кода]

Аристотел „Поетика

Според Аристотел трагедията е възникнала от сатирската драма и първоначално е имала шеговит характер (имайки предвид сатирската драма, такава каквато е през V и IV век., жанр много отдалечен от първоначалната си форма). Прибавя още, че при зараждането си, трагедията е била импровизирана игра, която впоследствие получава сериозния си характер.

В своята „Поетика“ Аристотел казва, че всеки вид поезия (епическа, трагическа, комедийна, дитирамбическа и др.) е вид „подражание“ (mimesis), като различните видове подражание се различават по това на какво подражават, по средствата, с които подражават и по начина, по който подражават. Самата трагедия Аристотел описва като „подражание на действие, сериозно и завършено“. Той казва, че то има определен обем, написано е в украсена реч (реч, която има ритъм и мелодия), която е различна в отделните части на трагедията (в едни части се изпълнява само чрез стихотворен размер, а в други чрез песен). Трагедията, казва той, е подражание с действие, а не с разказ, чрез състрадание и страх тя извършва очистване от подобни чувства.

Аристотел казва, че всяка трагедия трябва да има шест съставни части – фабула, характери, език, мисъл, зрелищна постановка и музикална страна. Към средствата на подражанието се отнасят езика и музикалната страна, към начина на подражание – зрелищната постановка, а към предмета на подражание – фабулата, характерите и мисълта.

Теория на Ницше[редактиране | редактиране на кода]

„Раждането на трагедията“ Ф.Ницше

Ницше, повлиян от немската теоретическа традиция, свързва античността и нейното изкуство с дихотомията (двойнственост), като я представя като противоположност на две начала, олицетворени в две гръцки божества – Дионис и Аполон. Тези две начала, абсолютно противоположни едно на друго, са съсредоточени в различни изкуства – Аполоновото начало се свързва с пластическите изкуства, а Дионисиевото с музикалните. Но, според Ницше, трагедията е изкуство, в което началата на Аполон и Дионис съществуват паралелно, и преплитайки се, те се самодопълват, като така превръщат трагедията във висше изкуство. Тези два образеца на вдъхновение, толкова различни, следват един паралелен път; най-често в открит конфликт те се припокриват взаимно ... съставят в този съюз произведения на изкуството едновременно Дионисиеви и Аполонови: атическата трагедия“ [notes 1] . Ницше разбира Дионисиевото изкуство като символ на продуктивност. Дионис, бог на виното, се свързва с опиянението, веселието, музиката и танците, но също така и с чезнещото и гинещото, и скръбта по него. В Дионисиевото опиянение човека се доближава до природата и сякаш се свързва с нея. Неговата противоположност е Аполониевото, планомерното, премереното и хармоничното, всичко което свързваме със съня, мечтата и спокойствието. Ницше обяснява, че простотата и величието са присъщи именно на Аполон, а Дионис няма нищо общо с тях, той в своята природа е буен и неудържим.

В хора на трагедията, Ницше открива същата тази обединеност на двете начала, но дава предимство на Дионисиевото. В песните на трагическите хорове се открива силната връзка на човека с природата и се преплитат различни човешки страсти –неща характерни за Дионисиевото изкуство на музиката. Диалогът, от друга страна, с неговата простота и прозрачност, Ницше свързва с Аполон.

Така, съчетавайки веселието и страстите със сериозността и хармонията, се зародила трагедията.

Древногръцки театър[редактиране | редактиране на кода]

Реконструкция на Древногръцкия театър в Атина

Устройство и разположение[редактиране | редактиране на кода]

Атическият театър е разположен до Акропола на югоизточния хълм на Атина. Построен е така, че от него да се вижда морето и природата наоколо.

Театърът има три основни части – орхестра, театър и скена.

  • Орхестрата е кръгла площадка, където стои хорът и по средата на която има жертвеник за бог Дионис. Идва от думата „orcheisthai“ – „танцувам, извършвам мимически телодвижения“, название идващо от една от основните функции на хора.
  • Театър се наричат местата на зрителите. Думата идва от „theasthai“ – „гледам“. Едва през V век това название започва да се употребява за цялата постройка. Най-често театърът окръжава във формата на подкова площадката на орхестрата.
  • Скената представлява постройка, в която се държат театралните декори и костюми. Между нея и театъра се оставят широки проходи, наречени пароди, от където влизат зрителите преди да започне представлението и от където излизат актьорите и хорът по време на представлението.

Постепенно в театралните представления възникнали съществени промени. Хорът изгубил връзка с действието и песните му започнали да се изпълняват като незадължителен елемент от трагедията. Тогава се изгубила връзката на актьорите с орхестрата и се появила необходимостта те да се издигнат на по-видно място. Затова започнала да се прави висока тясна сцена пред постройката на скената, около три метра над нивото на орхестрата.

Хор и актьори[редактиране | редактиране на кода]

Бронзова статуя на древногръцки актьор

Първоначално главното действащо лице в трагедията бил хорът, който се състоял само от мъже. Често песните му изразявали възгледите на онази обществена група, на която симпатизирал авторът. Според Шлегел хорът е „идеалният зрител“.

Първите актьори били самите автори на произведенията, но с времето броят на актьорите се увеличил на двама, после на трима и станало необходимо участието и на други лица. В началото те били любители, но с развитието на театралното изкуство започнали да се появяват професионални актьори с изработена техника и индивидуален начин на игра. Образували се професионални съюзи на „майсторите на Дионис“ (както се наричали актьорите тогава). Техниката на актьорското изпълнение в много отношения станала образец за ораторите и затова и днес реториката построява раздела си за ораторското изпълнение върху опита от играта на актьорите.

Костюми[редактиране | редактиране на кода]

Всички костюми в трагедиите били направени така, че да излъчват величественост. Когато трябвало да се придаде висок ръст на изобразяваните герои, това се постигало с помощта на ботуши с много високи подметки, наречени котурни, с буйни големи коси на главата и дебели подплънки под дрехите.

Актьорите слагали маски, които предавали само типичното изражение на героя и правели впечатление на пълна неподвижност. В различните моменти на трагедията маските се сменяли (например след ослепяването си Едип излиза с нова маска). Всички маски били с отворена уста, за да може гласът на изпълнителя да излиза свободно.

Декори[редактиране | редактиране на кода]

Появата на декорите Аристотел приписва на Софокъл. Декорите представлявали изрисувани дъски, които се изтегляли от странични постройки (параскении). Но въпреки примитивността на техниката на гръцкия театър, той разполагал с редица машини, които позволявали вдигане, спускане и летене във въздуха (deus ex machina – „Богът машина“, „Харонова стълба“ – благодарение на която се появявали призраци изпод земята).

Структура на старогръцка трагедия[редактиране | редактиране на кода]

Пролог[редактиране | редактиране на кода]

Частта, в която зрителят бива въведен в събитията, които ще се разиграят и бива запознат с героите (от актьор). Някои трагедии нямат пролог, при тях парода изпълнява и тази функция. Етимология: гр. πρόλογος – начално слово

Парод[редактиране | редактиране на кода]

Песента, с която хорът излиза на сцената, за да заеме мястото си на орхестрата. Понякога пародът служи и за пролог. Пародът обикновено се изпълнява в анапест – трисрична ритмическа стъпка. Етимология: гр. πάροδος – странично минаване

„Едип в Колон“ автор Жан Жиро

Епизоди[редактиране | редактиране на кода]

Диалогичните части на трагедията. В старата гръцка трагедия обикновено има 4 епизода. Етимология: гр. έπεισόδιον – допълнително настъпващо

Стазими[редактиране | редактиране на кода]

Песните на хора (трисъставна структура). Хорът употребява реч, която се различава от тази в епизодите. За да представи връзката с мита, тя си служи с по-древни форми на езика. Етимология: гр. στασιμον – песен, изпълнявана стоешком

Строфа
Антистрофа
Епод

Комос[редактиране | редактиране на кода]

Буквално означава биене в гърдите като израз на скръб. Комоса е общ плач на хора и актьорите, представя се най-висшата степен на страдание. Той е незадължителна част от структурата на трагедията. Етимология: гр. κώμμος – удряне в гърдите

Екзод[редактиране | редактиране на кода]

Заключителната част на трагедията. Напускане на хора. Етимология: гр. έξοδος – изход

Структурата на трагедията е установена още при Есхил.

Сюжет и особености на трагедията[редактиране | редактиране на кода]

Сюжет-мит[редактиране | редактиране на кода]

Трагедията изцяло се основава на митове. Тя е най-митологичният жанр измежду всички жанрове от старогръцката литература. От 33 оцелели трагедии, само една е на немитологичен сюжет – „Перси“ на Есхил. Относно мита се твърди, че Есхил теологизирал, Софокъл хуманизирал, а Еврипид демитологизирал старите фабули. Еврипид изразява съвременни проблеми, чрез преоткриване на митологични типове.

Mythos[редактиране | редактиране на кода]

С mythos-ът, или така наречената „фабула“, Аристотел означава както конкретните митологични фабули, така и сюжета по принцип. А този сюжет според него е „подражание на действие“.

Synthesis[редактиране | редактиране на кода]

Чрез synthesis, или „състава на събитията“, Аристотел изразява акта на композиране, готовата фабула и самата композиция на трагедията. Съставът изразява връзката между отделните събития. За да бъде една трагедия с добре и цялостно съставена фабула, тя трябва да има начало, среда и край. Сюжетното действие не трябва да започва от момент нямал начало и не може да свърши с недовършено действие. Също така Аристотел казва, че хубавото се изразява във величината и реда, затова трябва да бъдат избягвани прекалено кратките събития, траещи само миг и същевременно прекомерно дългите, защото те смущават зрителното възприятие и нарушават единството и целостта на предмета. Но в същото време обемът на фабулата може да бъде по-голям, стига тя да бъде развита до пълното си изясняване, чрез последователен развой на събитията, довел до преход от нещастие към щастие или от щастие към нещастие.

Pathos[редактиране | редактиране на кода]

Pathos-ът е понятие представящо специфичния характер на събитието в старогръцката трагедия. Аристотел го дефинира като действие, изпълнявано на сцената, което поражда у зрителя гибелна мъка и страдание. Такива действия са например убийствата и като цяло видовете смърт, раняванията и други подобни.

Трагическа вина[редактиране | редактиране на кода]

Трагическата вина е особеност на трагедията, представляваща нарушаването на нравствения ред и самозалъгването на героя, че може да се противопостави на върховните сили. Понякога тя е неосъзната от героя (Прометей знае какво е извършил, но Едип – не), но винаги бива наказана от обстоятелствата на съдбата. Заради това би могло да се предположи, че трагедията е песимистична по своя вътрешен смисъл, но карайки личността да мине през редица препятствия, тя всъщност разкрива истинските ѝ изключителни възможности.

Катарзис[редактиране | редактиране на кода]

Катарзисът в трагедията предизвиква у зрителя две главни чувства: състрадание и страх. Състрадание към героически-трагичното у героя и страх, от това да не се случи нещо подобно с нас или с нашите близки. Важно е да се подчертае, че чувството, което изпитваме ние е страх, а не ужас, защото ужасът блокира съзнанието, докато страхът не изключва нашата способност за разсъждение. Именно при трагедията се говори за тези катарзисни чувства първо, защото злочестината е предадена в сегашно време, както се пише драматичната творба, позволявайки ни да мислим събитието за случващо се в момента, и второ – благодарение на зрелищността на представлението бедата се приближава по-близо до нас.

Есхил[редактиране | редактиране на кода]

Бюст на Есхил, Атина

Наричан е „Бащата на трагедията“, заради важната промяна, която прави – въвежда втория актьор, давайки възможност за драматизиране на действието. Започва да участва в театралните състезания още на 25-годишна възраст и във времето общо 13 пъти печели първо място. Той пише общо 90 произведения (трагедии и сатирски драми), но едва 7 са достигнали до нас:

„Перси“
Седемте срещу Тива
„Молителки“
Прикованият Прометей
трилогията „Орестия“, която включва трагедиите „Агамемнон“, „Хоефори“ и „Евмениди“.

Софокъл[редактиране | редактиране на кода]

Софокъл, статуя в Дрезден, Германия

Софокъл пръв въвежда третия актьор в трагедията, а заедно с това увеличава броя на хористите от 12 на 15. При него обаче хорът вече не е така задължителен, както при Есхил, той по-скоро само допринася за драматичния ефект на действието. Софокъл изоставя свързаната в сюжетно цяло трилогия, неговите трагедии са самостоятелни по отношение на фабулата. Софокъл продължава и завършва делото на Есхил – превръщането на трагедията в драма, в която централен образ става отделният човек. За разлика от Еврипид, той се придържа към традиционните религиозни положения и избягва поставянето на въпроси, които биха ги смутили. До нас са достигнали 7 изцяло запазени негови трагедии:

Аякс"
Антигона"
Едип цар"
„Трахинянки"
Електра"
Филоктет"
„Едип в Колон“

Еврипид[редактиране | редактиране на кода]

Наричан е „философа на сцената“, не заради причисляването му към конкретно философско движение, а заради реакциите му на редица злободневни проблеми в полиса. Той не използва наготово структурите на трагедията, а извършва нововъведения и разнообразява жанра. Неговите трагедии са необикновени за времето си и в композиционно отношение. Хорът започва да изразява неговата собствена позиция, а в повечето случаи е и ням свидетел на събитията. Важна особеност на Есхиловата драматургия е, че той е първият трагедиен автор, който изменя изцяло мита, създавайки образи, по-силни от прототипите в мита. Неговите творби достигат известност, но не и признание. Печели едва 4 театрални състезания, като първата си награда взима чак на 43-годишна възраст. От неговите 92 пиеси до нас са достигнали 19 (като авторството на „Рез“ е спорно):

Еврипид, мраморна статуя в Археологическия музей в Напа
„Алкестида“
Медея
„Децата на Херакъл“
„Иполит“
Андромаха
„Хекаба“
„Молителките“
Херакъл
Електра
„Троянки“
„Елена“
„Ифигения в Таврида“
„Ион“
Орест
„Финикийки“
„Ифигения в Аилида“
„Вакханги“
Рез
„Циклоп“ - единствената изцяло запазена сатирска драма достигнала до нас.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Ницше, Ф. "Раждането на трагедията", Р.. 1970. с. 31.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Тронски, И. М. "История на античната литература". "Наука и изкуство", 1965.
  2. Богданов, Б. "Традиция. литература. Действителност". София, "Наука и изкуство", 1984.
  3. Аристотел. "За поетическото изкуство" прев. проф. д-р Ал. Ничев. "Софи-Р", 1993.
  4. Радциг, С.И. "История на старогръцката литература". "Народна просвета", 1969.
  5. Богданов, Б. "Култура, общество, литература". София, изд.къща „Лик“, 2007.
  6. Богданов, Б. "Литературата на елинизма". София, "Анубис", 1997.
  7. Ницше, Ф. "Раждането на трагедията" прев. от немски Х.Костова-Добрева. София, "Захарий Стоянов", 2001.
  8. Зарев, П. "Теория на литературата". София, "Наука и изкуство", 1979.
  9. Богданов, Б. и А.Николова. "Антична литература" енциклопедичен справочник. София, "Д-р Петър Берон", 1988.
  10. Богданов, Б. "Мит и литература". София, "Наука и изкуство", 1985.
  11. Богданов, Б. "Старогръцката литература. Исторически особености и жанрово многообразие.". София, "Просвета", 1992.