Стар завет

Старият завет (според българоезичната традиция Ветхий завет)^[1] е първата от двете (наред с Новия завет), по-стара част от християнската Библия, включваща древното еврейско Свещено писание (Танах) – съдържа общо 50 книги и е общ свещен текст на юдаизма и християнството. Книгите на Ветхия завет са писани в продължение на 1100 години – в периода от ХІІІ в. до І в. пр. Хр.

Според най-старите християнски традиции, запазени в православието и утвърдени на Трулския събор през VІІ в., Ветхият завет се състои от 50 книги (39 канонични и 11 неканонични), сред които Битие, Изход, Левит, Числа, Второзаконие, Книга на Исус Навин, Книга Съдии Израилеви, Рут, четирите книги Царства, двете книги Паралипоменон, трите книги на пророк Ездра, Книга на Неемия, Книга Естир, Йов, Псалтир, Притчи Соломонови, Еклисиаст, Песен на песните, Книга на пророк Исая, Книга на пророк Иеремия, Книга на пророк Йезекиил, Книга на пророк Даниил, Книга на пророк Осия, Книга на пророк Иоил, Книга на пророк Амос, Книга на пророк Авдий, Книга на пророк Йон, Книга на пророк Михей, Книга на пророк Наум, Книга на пророк Авакум, Книга на пророк Софоний, Книга на пророк Агей, Книга на пророк Захария, Книга на пророк Малахия, Книга на Товит, Книга Иудит, трите Книги Макавейски, Книга Премъдрост Соломонова, Книга Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, Послание на Йеремия и Книга на Пророк Варуха.

В Стария завет според католицизма са включени 46 книги, признати за канонични и утвърдени от Тридентския събор през ХVІ в., включително книгите Товит, Иудит, Премъдрост Соломонова и двете Книги Макавейски. До ХХ в. част от Католическата библия (Vulgata Sixto-Clementina) са били и Трета книга Макавейска и Трета Книга на Ездра.

В епохата на Реформацията в Западна Европа протестантството радикално променя възгледите си за каноничността и авторитета на библейските книги. През 1534 г. Мартин Лутер издава Библия, която включва в Стария завет само 39-те книги според юдейския канон. Останалите 11 книги получават в протестантската традиция названието апокрифи, което в източнохристиянската традиция се използва за много по-късно възникнала християнска литература (от ІІ в. пр. Хр. до І в.)

С изключение на свитъците от Мъртво море всички съществуващи най-стари еврейски библейски ръкописи са от късния масоретски период. Най-ранният датиран ръкопис на еврейската масоретска Библия е едно копие на последните пророци в Ленинград (Кодекс Ленинграденсис), написан в 916 г. Други прочути копия на еврейската Библия са Кодекс Лаудианус в Оксфорд, от 10 век, съдържащ почти целия Стар завет, Кодексът Бен Ашер от Халеб (Алепо Кодекс)^[2] от 10 век и др., които се намират в различни колекции и библиотеки.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

↑ Библия на официалната страница на Българската православна църква, архив на оригинала от 8 февруари 2010, https://web.archive.org/web/20100208235617/http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=bible.xml, посетен на 2010-04-20
↑ Кодекс Бен Ашер от Халеб (Aleppo Codex), архив на оригинала от 27 април 2010, https://web.archive.org/web/20100427021202/http://www.sacred-books.com/index.php?pid=&language=8&version=21, посетен на 2010-04-07

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Книгите на Свещеното писание на Ветхия завет Дигитална библиотека по архивистика и документалистика

[1] Библия на официалната страница на Българската православна църква, архив на оригинала от 8 февруари 2010, https://web.archive.org/web/20100208235617/http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=bible.xml, посетен на 2010-04-20

[2] Кодекс Бен Ашер от Халеб (Aleppo Codex), архив на оригинала от 27 април 2010, https://web.archive.org/web/20100427021202/http://www.sacred-books.com/index.php?pid=&language=8&version=21, посетен на 2010-04-07

[1]

[2]