Стар ред

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Старият режим (на френски: Ancien Régime) или Ансиен режим, срещан още и като Стария ред, е политически и социално-икономически режим, който съществува във Франция през двата века, предшестващи Френската революция (1789), т.е. от края на 16 до края на 18 в. Названието се налага към средата на 19 в., когато в рамките на 50 години управлението на Франция на два пъти е приемало формата на република и империя. Алексис дьо Токвил със своя труд от 1856 г., Старият режим и революцията[1] допринася много за утвърждаването на разликата между предходната, 'стара', монархия и тази, на която е съвременник.

Старият режим се характеризира най-вече с абсолютната монархия като форма на държавно управление на страната. Периодът се свързва с разцвет на класицизма, довел след себе си до Просвещението, с началото на енциклопедизма.

Войници от времето на Луи XVI

Държавно устройство[редактиране | редактиране на кода]

От времето на Луи XIV Франция е абсолютна монархия. Кралят, наричан „Най-християнския крал“, е върховен законодател, военачалник и съдия, притежава изпълнителната власт. Неговият абсолютизъм обаче е само в областта на политиката и стопанството. В действителност той не разполага с живота и честта на своите поданици, те не се възприемат като роби, а като граждани и кралят притежава абсолютната власт от тяхно име. Такива са постановките на абсолютизма, както ги формулират неговите теоретици – Босюе и Жан Боден. Това отличава френския и изобщо европейския абсолютизъм от деспотизма, характерен за Азия и за нехристиянските държави като Османската империя. Кралят обаче е основен двигател на развитието на страната – той започва войни и преговори, той създава търговските компании и заради неговите династични интереси воюва цялата нация.

Основният управляващ орган във Франция в навечерието на революцията е Кралският съвет, който се състои от пет по-малки съвета: Тайният съвет, който се занимава с външните дела, Административният съвет – администрацията, полицията и съда, Финансовият, Търговският и Частният съвет. Последният играе роля на върховен кралски съд и арбитър при административни и финансови спорове. Кралският съвет като цяло има съвещателни функции, но с голяма тежест. Под него е правителството, съставено от шест министерства – на финансите, канцлерството, на външните дела, на войната, на флота и на колониите. Често в отделните министерства се установяват династии от министри – Колберовците във флота, Льо Телие във войната. Хората, които участват в съвета и в правителството, до голяма степен съвпадат.

Франция е разделена на 32 провинции, начело с губернатори. Губернаторският пост обаче е формален, тъй като губернаторите почти не стъпват в своите провинции. Истинската работа в тях се пада на интендантите, които имат военна и съдебна власт. Провинциите отговарят на някогашните херцогства и графства преди обединението на Франция, тоест са естествено оформени историко-географски области с различна големина и население. Те се делят на баяжи, а баяжите – на общини. Ръководителите на общините, наречени mair (кмет), са единствените избираеми длъжности, заедно с градските съвети. В църковно отношение държавата се дели на 18 архиепископства и 121 епископства, като за глава на френската (Галиканската) църква се счита архиепископът на Реймс – градът, където се короноват френските крале. Властта на краля над френската църква е неограничена, ако не след 1516, то след 1682 г. Съдебната система на Франция при абсолютизма се оглавява от Кралски съд с неограничени компетенции, а отделно има 13 върховни съдилища, наречени парламенти. Най-важният от тях е Парижкият парламент. По-надолу следват 100 президиални и 700 баяжни съдилища.

Съсловия и данъци[редактиране | редактиране на кода]

Обществото е разделено на три съсловия: (духовенство, аристокрация и трето съсловие), като само последното плаща данъци, а първите две са привилегировани.

Духовенството наброява между сто и двадесет и сто и четиридесет хиляди души, като половината са свещеници, а останалите монаси и монахини[2]. Начело на клира са сто и тридесет епископи, тясно свързани с аристокрацията – към края на 18 век всички висши прелати са благородници. Църквата гарантира и сакрализира социалния, политическия и интелектуален ред в кралството по силата на Конкордата от 1516 г., и монополът на католицизма е повсеместен въпреки наличието на две религиозни малцинства от протестанти и евреи. Духовенството извършва важни обществени дейности като милосърдието, образованието, гражданското състояние. Икономическата му мощ е голяма; то е едър собственик на земя, от която получава солидни доходи, макар че диоцезите са твърде неравностойни, както по обхват, така и по приходи. Църковният данък (десятък) също носи приходи от 110 млн ливри годишно.

Аристократите са около двеста и седемдесет хиляди души. Повечето от тях са благородници с феодални права, които притежават една четвърт от земите, но вече не обитават именията си (болшинството от тях отиват в кралския двор[2]). По вековна традиция благородникът получава от селяните големи данъци в пари и натура. Аристократите имат почти пълен монопол върху държавните длъжности, заемат най-важните военни постове и изпълняват дипломатическата служба. Те образуват хомогенна група, основана на наследственото благородно потекло и се радват на привилегии, които ги отличават и обогатяват: носене на сабя, фамилен герб, скамейка в църквата, освобождаване от данъци. Аристократичното общество е основано на традицията и йерархията по рождение. Висшата аристокрация включва няколко хиляди членове на фамилии, „представени на краля“, със строго доказана генеалогия. Те водят пищен живот в Париж и Версай, поделят си кралските милости и пенсии и се радват на „сладък живот“, както пише по-късно в мемоарите си Талейран. Голямото болшинство на това съсловие обаче е съставено от дребни провинциални благородници, които разчитат само на имението си, за да преживеят и налагат всевъзможни такси – за ползването на мелници, мостове и т.н., което предизвиква недоволството на селяните. Единственият изход за синовете на тези семейства е армията и за тях са запазени офицерските чинове според един указ от 1780 г.

Третото съсловие включва останалото население извън кръга на първите две и се оценява на 98%. То бързо нараства, като през столетието населението на Франция нараства от 20 на 26 милиона жители. Широката маса (около три четвърти) от него са селяни, които се препитават със семейно дребнопроизводство и носят тежко данъчно бреме. Най-непосилният данък е taille върху земята и продукцията, въведен през 1439 г. и възлизащ на около 50%. Други данъци върху приходите са capitation, vingtieme и corvee. Общо от тези данъци в навечерието на революцията държавата събира годишно сумата от 208 млн ливри. Съществуват и косвени данъци – върху солта, напитките и тютюна, които внасят в държавната хазна до 135 млн ливри годишно.

Водещ елемент в третото съсловие обаче е градското население, зараждащата се буржоазия: търговци, спекуланти, банкери, манифактуристи. Дребните предприемачи са в основата на общото движение на издигане и забогатяване. Важен дял от натрупването на печалби се дължи на търговски обмен с колониите, включително от триъгълна търговия.

Една елитна част от третото съсловие – забогатели буржоа, интелигенцията (адвокати, икономисти) също получават малки аристократични титли и постепенно съставят нова аристократична прослойка. Образно тя е наричана аристокрация на тогата (мантията), докато истинските благородници си запазват прозвището аристокрация на шпагата.

Икономическа конюнктура[редактиране | редактиране на кода]

През 1778 – 1783 г. Франция участва активно във Войната за американската независимост, което предизвиква сериозна финансова криза. Усилията на икономисти от различни националности, като Жак Некер и Шарл Талон, не решават проблема, защото дворът не е готов да приеме основното им искане – свиване на кралските разходи. Недоволството на третото съсловие от хаотичното управление и от неравномерните данъци се увеличава, допълнително подклаждано от пропагандата на интелигенцията. Особен ефект има излизането на брошурата „Какво е третото съсловие?“ от абат Сийес през януари 1789 г. Тогава Луи XVI решава да свика Генералните щати, несвиквани от 1614 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Alexis de Tocqueville, L'Ancien Régime et la Révolution, Paris: Michel-Lévy frères (1856)
  2. а б Мадлен, Луи. Революцията. София, Дамян Яков, 2004. ISBN 954-527-220-1. с. 479.
  • Goubert P. L’Ancien Regime. T. I. Paris, 1969.
  • Токвиль А. Старый порядок и революция. С-П., 2008.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]