Стефаново (област Ловеч)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Стефаново.

Стефаново
Панорамен есенен изглед от Стефаново
Панорамен есенен изглед от Стефаново
Общи данни
Население 107 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 29,457 km²
Надм. височина ? m
Пощ. код 5581
Тел. код 06910
МПС код ОВ
ЕКАТТЕ 69225
Администрация
Държава България
Област Ловеч
Община
   - кмет
Ловеч
Корнелия Маринова
(ГЕРБ)
Стефаново в Общомедия

Стѐфаново е село в Северна България. То се намира в община Ловеч, област Ловеч.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото е разположено в полупланински район на 20 km южно от гр. Ловеч, на Микренските възвишения, в район със смесени гори. През него минават реките Селищен дол и Усоин дол, притоци на р. Видима.

История[редактиране | редактиране на кода]

Село Стефаново с предишно име Вратца (до 1949 г.).

Първите писмени извори за селото са открити от Стоян Минковски с помощта на отдел „Османистика“ на Националната библиотека. Най-ранното писмено споменаване на селото е в подробен муфассал (регистър) на войнугани от каза (околия) Лофча (дн. Ловеч) от данъчната 1515 – 1516 г. и от 1541 – 1544 г. „Село Иврадже с друго име Исвоте..“. Споменато е и като Иврач (1548 г.) и Ивраджа (1570 г.). и в данъчни архиви от 1659 г. (Вирача, Вратца). Известно е, че село Вратца е било със статут на войнуганско-дервенджийско село и като такова се е ползвало с определени привилегии. Има войнугански списъци и от 18 век.

През 1854 г. в къщата на Димитър Димитров Койнов е открито първото килийно училище. През 1876 година се построява сграда специално за училище. Учителят Клисурски от Троян взема участие в Априлското въстание. През 1906 г. е изградена училищна сграда в църковния двор. Дейността на училището официално е прекратена през 1964 година.

През зимата на 1871 Васил Левски основава таен революционен комитет в къщата на игумена на Троянския манастир Давид (сподвижник и куриер на Васил Левски).

В това село е роден един от ръководителите на Велчовата завера – Иванаки Йонков-Кюркчията (Врачанчето).

Архитектурен резерват Старо Стефаново[редактиране | редактиране на кода]

През 1935 г. село Стефаново е разделено на две части, като старата му част е обявена за архитектурен резерват с разпореждане №40 на Министерски Съвет от 27 октомври 1982 г. и обнародвано в ДВ бр. 20 от 11 март 1983 г. с 96 паметника на културата. От запазените по-интересни постройки в селото 95 имат качества на архитектурно-строителни паметници на културата (от тях 35 с категория местно значение и 60 в ансамбъл). Един от паметниците е черквата „Рождество Пресвета Богородици“. Тя е построена от известния майстор Уста Генчо Кънев от Трявна. Той е бил извънредно талантлив майстор, построил много църкви и обществени сгради из цяла България. Строежът е завършен през 1882 г., а през 1887 година е завършено изписването на иконостаса, като всички икони са ктиторски. Храмът е изписан от зографа Русалим Дичов от село Тресонче, Дебърско, представител на Дебърската художествена школа. След изписването на черквата Русалим Дичов изписва с декоративен стенопис („а ла франга“) много къщи в село Вратца (дн. Стефаново). Към момента има десетина къщи с частично или изцяло запазена декоративна стенописна украса.

Забележителности[редактиране | редактиране на кода]

В околностите на селото се намират тракийски могили.[1]

Старо Стефаново е известно още като селото с алафрангите – красиви стенописи по много от фасадите на къщите.

Други забележителности:

  • селска чешма (1830 г.)
  • Поповото мостче (1824 г., майстор Марин Христов от Ловеч).

В резервата са снимани много филми, като „Хайка за вълци“, „Юдино желязо“, „Панчо и таласъмите“, „Отвъд чертата“, „Охлюви“, „Моторът“.


[i] Радушев, Е., Ковачев Р, Опис на регистри от Истанбулския османски архив към Генералната дирекция на Държавните архиви на Р. Турция, С. 1996, с. 15 – 16.

[ii] Турски извори за българската история, БАН, том XX, с. 44 и 327.

[i] Василиев, А., Български Възрожденски майстори, живописци, резбари строители, Наука и Изкуство, София, 1965 г., с. 203

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николова, Капка и др. България Пътеводител. Тангра, 2006. с. 323.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]