Стефан Дичев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Стефан Дичев
Роден 9 февруари 1920 г.
Починал 27 януари 1996 г. (75 г.)
Професия строителен инженер и юрист
Националност Флаг на България България
Активен период 1954-1996
Жанр роман
Тема история
Дебютни работи „За свободата“ (1954-1956)

Повлиян от
  • руската класика
Съпруга Лиляна Дичева
Деца Ивайло Дичев
Уебсайт Страница в IMDb

Стефан Дичев е български писател.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден и израсъл във Велико Търново, през 1938 г. завършва гимназия в родния си град, след което следва строително инженерство в Чехия (по това време протекторат Бохемия и Моравия). Завършва право в Юридическия университет на Софийския университет през 1943 г. Има афинитет към политикономическите науки, но след деветосептемврийския преврат се отдава на писателска и редакторска дейност.

Стефан Дичев е директор и един от създателите на поредицата на български език „Световна класика“ на издателството „Народна култура“. В поредицата издава романа на Михаил БулгаковМайстора и Маргарита“, преди още да е взето решението за пускането му книжния пазар в СССР, след което е уволнен от издателството. От 1962 до 1990 г. е главен редактор на основаното от него младежко списание „Космос“.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Първото му произведение е историческия роман „За свободата“ (1954-1956), излязъл в две части. В „За свободата“ Дичев експериментира с модела на романа-епопея. По този начин, писателят успява да промуши представянето на няколко гледни точки, а за собствената си оценка запазва координиращо-обобщаваща функция.

Творчеството на писателя за фокус философско-екзистенциално преосмисляне на историческите събития посредством илюстративно-приключенски четива, поради цензурата от страна на управляващата по това време България БКП.

Дичев отразява Освобождението и пресъздава художествено образите на най-значимите български исторически фигури от този период като Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Христо Иванов-Големия, Найден Геров, Иванчо Хаджипенчович и други.

Стефан Дичев пише „Неуловимият“, приключенски роман в стила на Емилио Салгари, с който предизвиква обществен скандал (впоследствие филмиран от Вили Цанков).

Произведения на Стефан Дичев са превеждани на английски, немски, руски, испански, френски, италиански, полски, чешки, словашки и други езици. След десетоноемврийския преврат, Стефан Дичев, подобно на Яна Язова, се захваща със своя Magnum opus - трилогията „Завоевателят на миражите“, която не успява да довърши, посветена на Александър Македонски. Стефан Дичев умира, пишейки третата част на своята трилогия.

Най-известното произведение на Стефан Дичев е екранизираният му роман „Пътят към София“, посветен на 100-годишния юбилей от възстановяването на българската държава.

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Романи[редактиране | редактиране на кода]

  • „За свободата“
  • „Рали“ (1960);
  • „Пътят към София“ (1962);
  • „Младостта на Раковски“ (1962);
  • „Ескадронът“ (1968);
  • „Крепости“ (1974);
  • „В лабиринта“ (1977);
  • „Съдбоносната мисия“ (1978);
  • „Среща на силите“ (1978);
  • „Подземията на Сен Жан д'Акр“ (1988);
  • „Завоевателят на миражите“ (недовършен - 1999).

Повести, драматургични и телевизионни сценарии[редактиране | редактиране на кода]

  • „Първа българска легия“ (1960) - поема;
  • „Отвъд отчаянието“ (1978) - драматургичен сценарий;
  • „Суровото време“ (1981) - сценарий за телевизионен театър;
  • „Демонът на империята“ (1971) - киносценарий;
  • „Рали“ (1978) - киносценарий;
  • Пътят към София“ (1978) - киносценарий;
  • „Среща на силите“ (1982) - киносценарий, посветен на Цариградската конференция.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]