Направо към съдържанието

Стефан Тошев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за българския генерал. За революционера вижте Стефан Тошев (революционер).
Стефан Тошев
български генерал
Звание Генерал от пехотата
Служи наБългария
ВойниПърва световна война
Сръбско-българска война
Балканска война
Междусъюзническа война
ОбразованиеНационален военен университет
Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
27 ноември 1924 г. (64 г.)
РодстваСъпруга: Ефросина Тошева

Деца: Анастасия Тошева, Надежда Тошева, Тодор Тошев

Внук: Д-р Стефан Тошев
Стефан Тошев в Общомедия

Стефан Тошев Тошев е български офицер, генерал от пехотата, герой от Сърбско-българската, Балканските и Първата световна война.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Стефан Тошев е роден в град Стара Загора на 18 декември 1859 г. Първороден син е на възрожденската учителка Анастасия Тошева и търговеца на медни изделия Тошо Тошев. Баща му, по свидетелства на сина си, подпомага Стефан Стамболов при организирането на Старозагорското въстание, като снабдява революционерите с оръжие. Майка му е поканена от габровски първенци да стане учителка в новооткритото девическо училище в Габрово. С нея се мести и 11-годишният Стефан, който завършва местното класно училище през 1876 г. След това майка му и вече 17-годишният Стефан се завръщат в Стара Загора. Тя посреща от името на своите съграждани генерал Гурко, след като неговият Преден отряд завзема града. Когато на 17 юли 1877 г. войските на Сюлейман паша завземат и опожаряват града, семейство Тошеви бяга в Габрово, а после и в Свищов.

Ранна военна кариера

[редактиране | редактиране на кода]

Стефан се записва доброволец в Българското опълчение и е назначен като преводач в 8-а дружина поради това, че владее добре руски език. На 20 декември 1878 г., след успешно издържан изпит постъпва в новооткритото Военно училище в София, което завършва на следващата година.[1] На 10 май 1879 г. постъпва на служба като прапоршчик ротен командир в Ескизагорска № 6 пеша дружина от Източнорумелийската милиция, която е разпределена като гарнизон в родния му град Стара Загора. По-късно служи в Хасковска № 10 пеша дружина. През 1880 г. подава рапорт за напускане, за да постъпи на служба във войските на Княжество България. От 11 февруари 1881 г. до 23 февруари 1881 г. е в запас[1]. През 1881 г. е зачислен в свитата на Н. В. княз Александър I Батенберг, служи в Севлиевска № 14 пеша дружина. През март 1883 г. е повишен в поручик, от 1884 г. е командир на рота в 7-а пехотна планинска дружина в Лом, на 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан и командва дружина в 3-ти пехотен бдински полк.

Сръбско-българска война (1885)

[редактиране | редактиране на кода]

През Сръбско-българската война в 1885 година е командир на II дружина от III пехотен Бдински полк[2]. В края на октомври на капитан Тошев е наредено да преведе частта си по направление от Брезник за Трън и да заеме село Филиповци. След обявяването на войната от страна на Сърбия на капитан Тошев е наредено да се изтегли по посока към Трън. Срещу неговата позиция се придвижва добре окомплектованата, въоръжената и по-многобройната Моравска дивизия, срещу която стоят едва 3 дружини. Още при пристигането на място на капитан Тошев е наредено да поеме командването на войсковите части. Трите дружини са атакувани от Моравската дивизия още преди да успеят да се окопаят, но въпреки това атаката е отбита. Вечерта на 3 ноември настъпват сериозни промени на бойното поле, което налага капитан Тошев да изтегли силите си от трънската позиция в направление Брезник поради това, че сърбите отблъскват слабите български части, дислоцирани в защита на Врабча, заплашвайки да прережат пътя за отстъпление. Войниците му подсилват частите, заели Сливница, разгръщайки се на височината Градище. С така подсилен ляв фланг българското главно командване вече може да насочи усилията си към десния. Дружината на капитан Тошев взима участие в атаката срещу височината Мека Црев, намираща се точно срещу Три уши, която е завзета успешно. По време на този бой сръбски куршум улучва ножницата със сабята му и я пречупва на две. На българските части, заели Мека Црев е наредено да се завърнат обратно на Три уши, изоставяйки завзетата позиция. На 7 ноември му е наредено да атакува вражеските позиции, с което завзема източната част на Три уши. За действията му по време на сраженията е награден с орден „За храброст“ IV степен.

След войната капитан Стефан Тошев временно командва 3-ти пехотен бдински полк, а по-късно командва и 11-и пехотен сливенски полк. На 1 април 1887 г. е произведен в чин майор. Служи като командир на 7-и пехотен преславски полк, а от 1890 г. командва 8-и пехотен преславски полк. На 2 август 1891 г. е произведен в чин подполковник,[3] а от 2 август 1895 г. е полковник. През 1899 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия.

През 1904 г. полковник Тошев поема командването на новосъздадената 7-а пехотна рилска дивизия, същата година е произведен в чин генерал-майор, а през 1909 г. е назначен за командир на 1-ва пехотна софийска дивизия.

Балканската война

[редактиране | редактиране на кода]
Паметна плоча на гарата в Гюешево

В началото на Първата балканска война генерал-майор Стефан Тошев командва 1-ва Софийска пехотна дивизия, известна като „Желязната дивизия“. Дивизията е част от българската 1-ва армия и трябва да действа между крепостите Одрин и Лозенград, докато 2-ра армия настъпва срещу Одрин, а 3-та армия се придвижва към Лозенград.[4] След обявяването на общата мобилизация на 17 септември 1912 г. Тошев ръководи сформирането на ротите, полковете и бригадите на дивизията. Когато на 5 октомври е обявена войната, той незабавно нарежда на войските си да настъпят и да преминат османската граница.[5]

Дивизията влиза за първи път в голямо сражение на 9 октомври, когато нейната 1-ва бригада се сблъсква с османски части в района на Селиолу и Гечкенли. Боят се развива неочаквано, но българските полкове бързо се развръщат и предприемат решително настъпление, което принуждава противниковите войски да отстъпят на юг.[6] При Гечкенли предната рота на 1-ви Софийски пехотен полк задържа шест османски батальона до пристигането на подкрепления. Последвалото българско настъпление превзема противниковите батареи и принуждава османския корпус да се оттегли през нощта.[7] Тези действия предизвикват разногласие между Тошев и командващия 1-ва армия генерал Васил Кутинчев. Кутинчев определя настъплението на бригадата като прибързано отклонение от първоначалния план и нарежда тя да се изтегли. Тошев защитава становището, че неочаквано възникналата обстановка е изисквала бързи и решителни действия и че победата е оказала важно психологическо въздействие върху двете армии. Въпреки че първоначално отказва да напусне завзетите позиции, той в крайна сметка изпълнява заповедта.[8] Тошев остава убеден, че победата при Гечкенли и Селиолу е сломила увереността на османските войски и е могла да бъде използвана по-пълноценно чрез незабавно продължаване на настъплението.[9]

Османската армия, отбраняваща Лозенград, е разгромена малко по-късно и на 11 октомври българските войски влизат в изоставената крепост. Според Тошев българското командване не успява да оцени пълния мащаб на дезорганизацията в османските редици и не предприема достатъчно енергични действия за преследване на отстъпващите сили.[10] На 14 октомври Желязната дивизия възобновява настъплението си на изток. След като на следващия ден получава сведения, че противникът се е оттеглил към Люлебургаз, Тошев по собствена инициатива променя направлението на дивизията и се насочва на запад към водещите се там боеве.[11]

Когато дивизията достига долината на Карагач дере, Тошев установява, че между двете бригади на българската 6-а пехотна дивизия се е образувала пролука, широка няколко километра. Османски части са проникнали в нея и заплашват откритите флангове на българските подразделения. Тошев насочва артилерията си срещу настъпващите войски, а пехотата му ги атакува фронтално и до настъпването на нощта ги отблъсква обратно отвъд реката. Намесата стабилизира фронта и според описанието предотвратява разгрома на 6-а дивизия.[12] На 16 октомври, след като позицията при Люлебургаз е осигурена, офицер от съседната 3-та армия моли Тошев за помощ срещу османските сили, настъпващи към Бунархисар. Въпреки че дивизията му не е част от тази армия, Тошев се съгласява да окаже подкрепа и започва подготовка за енергично настъпление на следващата сутрин. Той уведомява и командира на действащата на юг 10-а дивизия и иска нейното съдействие.[13] Впоследствие Кутинчев му нарежда да постави дивизията в отбрана, но Тошев смята за неприемливо да остане бездеен, докато съседната армия е изложена на опасност. Решението му да се намеси спомага за запазването на общата българска позиция.[14]

На 17 октомври Желязната дивизия настъпва срещу османските лагери и полкове северно от Люлебургаз. Това се случва въпреки разпореждането 1-ва армия да остане в резерв и да не влиза в бой през този ден. След продължително сражение войските на Тошев превземат противниковите позиции и принуждават неприятеля да се оттегли в безредие на изток.[15] През следващите дни българските армии продължават да притискат османските сили, но на 19 октомври преследването е прекратено. По-късно Тошев многократно критикува това решение, като твърди, че допълнителният натиск срещу отстъпващия османски фланг е можел да доведе до разпадането на противниковата армия. Според него прекъсването на преследването позволява на османските войски да се измъкнат и да се реорганизират на укрепената Чаталджанска позиция.[16]

Обединените български 1-ва и 3-та армия достигат Чаталджанската позиция на 29 октомври и прекарват четири дни в укрепване. Дотогава войниците са издържали почти месец на непрекъснати походи и сражения, а в редиците им се разпространява холера.[17] По-късно Тошев критикува решението укрепената линия да бъде атакувана без достатъчно разузнаване и подготовка. Османската отбрана е защитена от труднопроходим терен, дълбоко укрепени позиции с препятствия и силна артилерия, а точното ѝ разположение не е достатъчно добре известно на българите.[18] Атаката започва на 4 ноември по фронт с дължина приблизително 25 километра. 1-ва Софийска дивизия настъпва на крайния десен фланг през блатист терен под силния огън на османската артилерия.[19] На 5 ноември 26-и Ямболски пехотен полк превзема форта Илеръ табия и разгромява гарнизона му, но не получава подкрепления, с които да развие успеха. След като на два пъти попада и под огъня на българската артилерия, полкът е принуден да изостави превзетия форт с тежки загуби.[20] По-късно Тошев твърди, че през нощта е трябвало да бъдат изпратени подкрепления, а на сутринта на 6 ноември да последва общо настъпление. Вместо това висшето командване нарежда отстъпление, докато значителна част от резервите остават неизползвани.[21] Въпреки острите си критики към планирането на операцията Тошев подчертава, че българските войници са изпълнили дълга си при изключително тежки условия. Войските настъпват под пряк артилерийски огън, с ограничена подкрепа от собствената си артилерия, като същевременно страдат от изтощение, калта и разрастващата се холерна епидемия.[22] Боевете продължават още няколко дни, но нито една от страните не постига решителен резултат и на 20 ноември 1912 г. е подписано примирие.[23]

По време на примирието Тошев предупреждава, че османската армия използва забавянето, за да се реорганизира и да получи нови войници, оръжия и продоволствие. В края на декември той изтъква, че продължаващото бездействие постепенно ще влошава положението на България, тъй като българската армия разполага с малко останали възможности за попълнения, докато османските сили непрекъснато укрепват.[24] Когато военните действия са възобновени през януари 1913 г., османските войски се опитват да настъпят от Чаталджа към Булаир, но не успяват да пробият българския фронт. На 5 февруари Тошев установява ново османско настъпление срещу българските сили при Чаталджа и спомага за отблъскването им обратно отвъд Кара су до предишните им позиции.[25]

На 6 март Желязната дивизия помага за отблъскването на османския опит за повторно овладяване на Силиври, като нанася удар във фланга на настъпващата крайбрежна колона.[26] Пет дни по-късно, на 11 март, дивизията атакува по линията Елбасан–Сьорюнкьой, изтласква османските войски зад Кара су и отново заема позиции срещу Чаталджанските укрепления. В последвалите боеве българите устояват на многократните атаки срещу десния си фланг и нанасят тежки загуби на османските колони.[27] Въпреки това Тошев получава заповед да участва в ново нападение край Кумбургаз на 15 март. След като проучва местността, той заключава, че атаката не е достатъчно подготвена и не разполага с необходимата артилерийска подкрепа, поради което първоначално я отлага. Кутинчев обаче издава категорична заповед настъплението да започне и въпреки ожесточените боеве и значителните жертви то завършва с неуспех.[28]

На 31 март 1913 г. влиза в сила примирие с османската армия, с което бойните действия на Тракийския фронт са прекратени и се създават условия Лондонските мирни преговори да бъдат възобновени.[29] В своята по-късна оценка на кампанията Тошев изразява висока оценка за поведението на българските войски, но многократно поставя под съмнение решенията, с които са прекратявани успешни настъпления или са нареждани атаки без достатъчна подготовка. Той отдава тези пропуснати възможности не само на военни грешки, но и на политически и дипломатически съображения, повлияли върху действията на Главното командване.[30]

Междусъюзническата война

[редактиране | редактиране на кода]

По време на Междусъюзническата война Стефан Тошев командва българската Пета армия, чийто основни сили са съсредоточени в района на Кюстендил. Нейната задача е да взаимодейства с Четвърта армия и да помогне за спирането на сръбското настъпление към града.[31] Тошев обаче не е напълно осведомен за задачите, възложени на Втора и Четвърта армия в Македония, което ограничава представата му за по-широкия замисъл на операцията.[32]

На 18 юни 1913 г. българското правителство нарежда прекратяване на военните действия. Решението предизвиква объркване в българското командване и позволява на Сърбия и Гърция отново да поемат инициативата.[33] Няколко дни по-късно, докато Пета армия настъпва към Китка и Султан тепе, Тошев получава заповед да спре и да се изтегли зад Осоговската и Конявската планина. Смятайки, че подобно отстъпление би отслабило сериозно българските позиции, той лично се обръща към генерал Михаил Савов, който командва обединените Четвърта и Пета армия. Савов приема доводите му и отменя заповедта.[34] По-късно военният писател Георги Казанджиев твърди, че намесата на Тошев е предотвратила още по-голямо бедствие за българската армия.[35]

Тошев подкрепя по-настъпателен начин на действие. Той предлага дясното крило на Пета армия да напредне към Китка и Куманово, като застраши сръбския тил и затрудни съсредоточаването на противниковите сили срещу него.[36] Планът не е одобрен. Вместо това на части от неговата армия е наредено да защитават десния фланг на Четвърта армия.[37] На 27 юни Тошев поема отговорността да започне ново настъпление, този път с цел да бъдат превзети стратегически важният връх Китка и град Крива паланка.[38] След петдневни тежки сражения и българската победа при Мачин кория Пета армия отново получава заповед да отстъпи. Скоро след това нахлуването на Румъния в Северна България принуждава Тошев да подготви отбранителни позиции по Конявската планина.[39] На 5 юли Пета армия възобновява настъплението си към Султан тепе и си възвръща част от предишните позиции. След превземането на връх Дукат обаче Главното командване отново нарежда настъплението да бъде спряно.[40] На силите на Тошев се приписва заслугата за спирането на сръбското настъпление към Кюстендил, за участието им в разгрома на сръбската Дунавска дивизия и превземането на Китка, както и за последвалата им подкрепа на българското контранастъпление, свързано с боевете в Кресненското дефиле.[41]

По-късно Тошев възлага основната отговорност за поражението на България на политиката на правителството и на грешките и нерешителността на Главното командване, а не на действията на обикновените войници.[42] Той приема изхода от войната особено тежко, тъй като българската армия постига редица успехи на бойното поле, но въпреки това България е принудена да приеме Букурещкия договор под натиска на Сърбия, Гърция, Румъния и Османската империя.[43]

На 5 август 1913 г. е повишен в звание генерал-лейтенант.

След демобилизацията генерал-лейтенант Тошев е назначен за началник на 2-ра военноинспекционна област, след което през 1915 г. е назначен за началник на 3-та военноинспекционна област.

Първа световна война (1915 – 1918)

[редактиране | редактиране на кода]
Ген. Тошев и Мустафа Хилми Коджахарзем паша наблюдават сражение около Меджидия, окръг Кюстенджа

Когато България влиза в Първата световна война, Тошев е назначен за командващ Трета армия. Първоначалната ѝ задача е да защитава дългата северна и североизточна граница на страната, включително поречието на Дунав, Добруджа и Черноморското крайбрежие. Първоначално армията включва 4-та Преславска и 5-та Дунавска пехотна дивизия, 3-та конна бригада и новосформираната 12-та пехотна дивизия. Докато Първа и Втора армия воюват на сръбския и македонския фронт, Трета армия остава съсредоточена между Русе и Варна и подготвя отбранителна линия с дължина около 200 километра.[44]

Продължителният период на отбранително бездействие не се приема добре от много от офицерите и войниците, които желаят да участват по-пряко във военните действия. Въпреки това Тошев използва времето за изграждане на пътища, окопи и укрепени позиции. Когато през август 1916 г. Румъния влиза във войната на страната на Антантата, на Трета армия е отредена основната роля в кампанията в Добруджа. Тя е поставена под общото ръководство на новосформираната армейска група на фелдмаршал Аугуст фон Макензен, но Тошев запазва оперативното командване на българските сили.[45]

Планът на кампанията и превземането на Тутракан

[редактиране | редактиране на кода]

Замисълът на Тошев за провеждането на кампанията се различава съществено от този на Макензен. Германският фелдмаршал подкрепя бързото превземане едновременно на Тутракан и Силистра, последвано от скорошно преминаване на Дунав и настъпление в Румъния. Тошев определя освобождението на Добруджа като непосредствената цел на България и смята, че разделянето на наличните сили между две мощни крепости е опасно. Той настоява Трета армия първо да съсредоточи основните си сили срещу Тутракан, като пред Силистра и Добрич бъдат оставени само прикриващи отряди. След падането на Тутракан армията би могла да пренасочи силите си срещу останалите румънски позиции.[46] На съвещание в Горна Оряховица на 31 август 1916 г. Тошев защитава четири основни положения: действията на Трета армия трябва да започнат с почти сигурен успех; първата ѝ цел трябва да бъде Тутракан; срещу крепостта трябва да се съсредоточат всички налични сили; а пред Силистра и Добрич да бъдат оставени само прикриващи части. Въпреки острия спор Макензен в крайна сметка приема този план. След това Тошев организира ешелонирано настъпление, като поставя главната ударна групировка под командването на генерал-майор Пантелей Киселов, командир на 4-та Преславска дивизия.[47]

Тутракан е сред най-силно укрепените позиции на Румъния. Крепостта разполага с няколко отбранителни линии, множество фортове, артилерийски позиции, бетонни укрития, заграждения от бодлива тел и скрити съобщителни съоръжения. Гарнизонът ѝ наброява около 39 000 души и разполага с 246 оръдия и 78 картечници. Въпреки това Тошев отхвърля предположението на Макензен, че обсадата на крепостта може да продължи няколко месеца. Той поддържа мнението, че всяко забавяне ще позволи пристигането на руски подкрепления в областта и затова всяка минута е от значение.[48]

Щурмът започва на 5 септември с мощна артилерийска подготовка. 4-та Преславска дивизия нанася главния удар срещу южните фортове, докато подпомагащи формирования атакуват други участъци. След като артилерията разстройва румънските позиции, българската пехота атакува укрепленията на последователни вълни. Главната отбранителна линия е пробита още през първия ден, а на 6 септември щурмът продължава срещу втората линия. Румънският командващ напуска бойното поле преди края на сражението, а по-късно същия ден гарнизонът капитулира.[49]

Победата води до пленяването на повече от 28 000 войници и завземането на около 150 оръдия, като същевременно премахва укрепена позиция, представляваща заплаха за северната граница на България. Тошев поздравява Киселов и Преславската дивизия, като подчертава както материалното, така и моралното значение на победата. Бързината на операцията потвърждава правилността на настояването му силите на армията да бъдат съсредоточени срещу една-единствена цел, вместо да бъдат разпилявани между Тутракан и Силистра. Германското участие в щурма е сравнително ограничено и по-късно Тошев отхвърля опитите както на противниците, така и на съюзниците да омаловажат преобладаващо българския характер на победата.[50]

Добрич и настъплението през Южна Добруджа

[редактиране | редактиране на кода]

Докато се провежда атаката срещу Тутракан, други формирования на Трета армия под командването на генерал Тодор Кантарджиев настъпват към Добрич и Черноморското крайбрежие. Сраженията около Добрич продължават няколко дни и противопоставят българските части на румънски, руски и сръбски сили. Местното население подпомага армията, като пренася боеприпаси, доставя храна и вода, евакуира ранените и оказва медицинска помощ. Българската конна дивизия под командването на Иван Колев изиграва решаваща роля, като разстройва противниковите формирования и застрашава фланговете им.[51]

Победите при Тутракан и Добрич позволяват на Трета армия да освободи почти цяла Южна Добруджа за около осем дни. Силистра е напусната от своите защитници, а румънските и руските сили се изтеглят към предварително подготвените отбранителни линии на север. Тези първоначални победи дават стратегическата инициатива на българската армия, но същевременно задълбочават разногласията между Тошев и Макензен относно направлението на последващите операции.[52]

Разногласията с Макензен и сраженията при Кубадин

[редактиране | редактиране на кода]

Макензен желае бързо настъпление към Кюстенджа и дунавските преходи. Тошев смята, че първо трябва да бъде разгромено главното съсредоточение на противниковите сили в центъра на Кубадинската позиция. Предложеният от него замисъл предвижда пробив на укрепения фронт между Кубадин и Расова, прекъсване на пътя за отстъпление на противника през Дунав и изтласкване на останалите сили към Черно море. Вместо това Макензен разделя съюзническите войски на източна и западна група и възлага на Тошев командването на западната група, от която първоначално се очаква основно да задържа противника, докато източната група нанесе главния удар.[53]

Тошев възразява както срещу разделянето на Трета армия, така и срещу предприемането на според него преждевременни атаки без достатъчна артилерийска подкрепа, разузнаване и резерви. При първия опит за пробив на Кубадинската позиция през септември 1916 г. по-малобройните български сили се изправят срещу добре укрепени руски, румънски и сръбски войски. Първоначалните атаки постигат успехи в отделни участъци, но не успяват да пробият цялата позиция, а противникът скоро предприема мощни контраатаки. Вместо да рискува унищожаването на изтощените си части преди пристигането на нови противникови подкрепления, Тошев им нарежда да се изтеглят на предварително подготвени позиции.[54]

През останалата част от септември и началото на октомври Трета армия отблъсква многократни нападения. Нейните конни и пехотни части продължително се сражават срещу по-многобройни формирования, като не позволяват на руската конница да обходи фланга на армията и осуетяват опитите за пробив към Дунав. Румънски сили преминават реката и при Ряхово в опит да нанесат удар в тила на българските позиции, но български и австро-унгарски части ограничават и ликвидират предмостието.[55] Макензен продължава да настоява за незабавно възобновяване на настъпателните действия, докато Тошев поддържа мнението, че армията първо трябва да бъде прегрупирана, подсилена и снабдена с допълнителна тежка артилерия. Разногласията им постепенно придобиват все по-личен характер. Макензен понякога се опитва да пренебрегне оперативната преценка на Тошев, реорганизира съюзническите сили, без да получи съгласието му, и изисква провеждането на атаки, които Тошев определя като разточителни. Тошев неведнъж отказва да изпрати войниците си в действия, които според него не са достатъчно подготвени, заявявайки, че животът на българските войници не бива да бъде жертван само за да се спази графикът на германското командване.[56]

Втората голяма атака срещу Кубадинската позиция започва на 19 октомври, след като пристигат допълнителни германски сили и тежка артилерия. Макар първоначалният щурм да е спрян, сраженията на 20 и 21 октомври довеждат до пробив на главната отбранителна линия. Тошев умело използва резервите и артилерията си, подсилва застрашените участъци и подкрепя дивизиите, проникнали дълбоко в позициите на Антантата. 4-та Преславска дивизия пленява около 2300 противникови войници и командири, а 1-ва Софийска дивизия, конницата и придадените османски формирования настъпват в съседните участъци. След това противниковите армии започват организирано отстъпление.[57]

Падането на Кубадинската позиция открива пътя към Кюстенджа, Меджидие и Черна вода. Българските и съюзническите сили заемат Кюстенджа на 22 октомври, Меджидие на 23 октомври и Черна вода на 25 октомври, като прекъсват основната железопътна връзка с Букурещ. Успехът отново потвърждава тезата на Тошев, че решаващият удар трябва да бъде съсредоточен срещу центъра на укрепената система на противника, вместо силите да бъдат разпръсвани по широк фронт.[58]

Отстраняване от командването

[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки победата конфликтът между Тошев и Макензен не стихва. Макензен изважда формирования от подчинението на Тошев, за да подпомогне операциите на север, и продължава да изисква настъпление, преди Трета армия да е получила поисканите подкрепления. Тошев смята, че подобно отношение накърнява не само личния му авторитет, но и достойнството и оперативната самостоятелност на българското командване. Той моли българското Главно командване да го освободи от длъжност, но първото му искане е отхвърлено.[59]

Тошев продължава да ръководи операциите в Северна Добруджа и да укрепва разтегления фронт на армията. Той се противопоставя на изоставянето на Тутракан и Силистра, когато Макензен предлага гарнизоните им да бъдат изтеглени — решение, чиято правилност впоследствие е потвърдена от опита на румънски сили да извършат десант при Ряхово. Тошев продължава да настоява и за пълното завладяване на Добруджа, преди съюзническите сили да настъпят към Букурещ. На 16 ноември 1916 г. той отново подава оставка. Този път тя е приета и на 23 ноември той официално е заменен от генерал Стефан Нерезов.[60]

Кампанията продължава и след напускането му, като останалите части на Северна Добруджа са заети през декември 1916 г. и началото на януари 1917 г. Трета армия достига долното течение на Серет, с което завършва изтласкването на румънските и руските сили от областта. Основният принос на Тошев се състои в планирането и провеждането на началните операции, съсредоточаването на силите срещу Тутракан, отбраната на армията по време на противниковото контранастъпление и окончателния пробив на Кубадинската позиция.[61]

По-късни назначения през войната

[редактиране | редактиране на кода]

Като признание за заслугите му Фердинанд повишава Тошев в чин генерал от пехотата и първоначално го оставя на разположение на българската Главна квартира. Впоследствие той е назначен за генерал-губернатор на Македонската военноинспекционна област. Областта включва девет административни окръга, а Тошев поема длъжността на 16 януари 1918 г. На него е възложено и организирането на отбраната на Беломорското крайбрежие — район със стратегическо значение, тъй като достъпът на България до Бяло море може да бъде застрашен при приключването на войната.[62]

През юни 1918 г. Тошев е назначен за командващ Четвърта армия, чийто фронт се простира по река Струма и Беломорското крайбрежие. След капитулацията на България и демобилизацията на действащата армия той става началник на Четвърта военноинспекционна област в Гюмюрджина. Остава там до юни 1919 г., когато напуска активната военна служба след повече от четири десетилетия в Българската армия.[63]

В запаса (резерва)

[редактиране | редактиране на кода]

На 24 юни 1919 г. преминава в запаса. През 1923 – 1924 г. е в ръководството на Съюза на запасните офицери. През октомври 1923 година е избран за председател на комитет „Народна признателност“, чиято цел е подпомагане на жертвите на Септемврийското въстание.[64]

По време на военната си кариера служи в 7-а пеша дружина и в 5-и пехотен дунавски полк.[1]

Генерал от пехотата Стефан Тошев умира на 27 октомври 1924 г. в Пловдив.[65] Погребан е в София.

Семейство

[редактиране | редактиране на кода]
Гробно място в Централните софийски гробища

Съпругата на генерал Стефан Тошев, Ефросина, е сестра на Александър Найденович, основоположник на българската фармация, фармакология и токсикология. Двамата имат три деца, Надежда, Анастасия и Тодор.

Синът на генерала, Тодор Тошев, е също офицер. Участва в Деветнадесетомайския преврат от 1934 г. и в Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Член на ПК „Звено“. По-късно е репресиран от комунистите, лежи в лагера в Белене, но след смъртта на Сталин е освободен и реабилитиран. Заминава със семейството си за Белгия.

Внукът на генерал Тошев носи името на дядо си, Стефан Тошев, и е лекар по професия (със специалности обща медицина и анестезиология), живее и работи в Швейцария. По негова инициатива през 2010 г. се преиздават книгите на ген. Тошев „Писма от войната – 1885“ и „Победени без да бъдем бити“.

Дипломатът и министър-председател на България Андрей Тошев е първи братовчед на генерал Тошев.

Публикации

[редактиране | редактиране на кода]

Военни звания

[редактиране | редактиране на кода]

Награди

[редактиране | редактиране на кода]
Ген. Тошев, губернатор на Македония, и генерал-полковник Атанас Русев през Първата световна война

Почит

[редактиране | редактиране на кода]

В негова чест са наименувани:

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. 1 2 3 Руменин, с. 348
  2. ↑ Христов, Х. и др. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи, София, 1985, Военно издателство, с. 481
  3. ↑ Черно море – седмичен вестник, ред. Петър Бобчевски, бр. 11, 22 август 1891 г., стр. 2
  4. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 90, 95.
  5. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 93–95.
  6. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 96, 98–99.
  7. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 98–99.
  8. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 99–101.
  9. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 100–101.
  10. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 103–104.
  11. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 104–105.
  12. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 105.
  13. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 106.
  14. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 106–107.
  15. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 108.
  16. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 109–112.
  17. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 112.
  18. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 112–113.
  19. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 113–114.
  20. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 114.
  21. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 114–115.
  22. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 115–116.
  23. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 116–117.
  24. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 119–120.
  25. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 121–123.
  26. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 122.
  27. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 125.
  28. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 123–124.
  29. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 125–126.
  30. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 127–129.
  31. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 134, 140–141.
  32. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 141.
  33. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 140.
  34. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 141.
  35. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 141.
  36. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 141–142.
  37. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 142.
  38. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 142.
  39. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 142–143.
  40. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 143.
  41. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 134.
  42. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 147–148.
  43. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 145–148.
  44. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 161–164.
  45. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 162–166.
  46. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 166–170.
  47. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 169–172.
  48. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 172–180.
  49. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 179–184.
  50. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 183–192.
  51. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 198–203, 220–224.
  52. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 198–206, 221–224.
  53. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 198–201, 207–213.
  54. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 200–205.
  55. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 201–206, 224–225.
  56. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 207–216.
  57. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 206, 209–214, 225.
  58. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 206, 212–214, 225.
  59. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 214–217.
  60. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 215–218, 247.
  61. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 218, 225–228.
  62. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 247–248.
  63. ↑ Стоян Райчевски, Генерал Стефан Тошев, с. 248–250.
  64. ↑ Янчев, Веселин. Офицери без пагони. Съюзът на запасните офицери в България 1907 – 1945, София 2000, с. 56
  65. ↑ Варненски новини - дигитално копие - 28/10/1924, No. 85, стр.2
  66. ↑ Указ № 436 от 20 декември 2012 г. Обн. ДВ. бр.2 от 8 януари 2013 г.
  67. ↑ Коев, Илиян и др. Българо-турски военни отношения през Първата световна война. Сборник от документи (1914 – 1918), София 2004, с. 520

Източници

[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Стефан_Тошев&oldid=12975882“.