Стефан I Български

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Стефан I.

Стефан I
Екзарх Български и митрополит Софийски
Митрополит Стефан, 1931
Митрополит Стефан, 1931

Роден
Починал
14 май 1957 г. (78 г.)
Стефан I Български в Общомедия

Екзарх Стефан I (светско име Стоян Попгеоргиев Шоков) е висш български православен духовник и екзарх на Българската православна църква (19451948). Автор е на множество статии, поучения, слова, речи, книги и други.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години и образование[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 7 (нов стил 19) септември 1878 година в ахъчелебийското село Широка лъка. Получава начално и основно образование в родното си място (1886 – 1892), а III клас продължава в село Орехово, Чепеларско (1892 – 1893). Завършва духовна семинария в Самоков като отличник и първенец на випуска (1893 – 1896). В периода 1896 – 1900 година работи като учител в близкото до Широка Лъка село Солища. Член е на организирания от Вълчо Сарафов революционен комитет в Широка лъка. [1]

Честване на 50 години книгоиздателска дейност на Христо Г. Данов. Членовете на юбилейния комитет: Серафим Барутчийски, Иван Илиев Мавров, Христо Г. Данов, Павел Жилков, Стефан П. Чолаков, Панайот Мутафчиев - първият прав от ляво на дясно, Стефан Георгиев - вторият прав от ляво на дясно, Атанас Брашнаров - третият прав от ляво на дясно. 1905 г.
Покръстителната четата на Тане Николов (в средата). Пред войводата легнал е Мамин Колю. Отдясно на войводата е отец Ной Ангелов (поп Нойко), а преди него е отец Стронгелов от Турян. Отляво на войводата, до момиченцето, е архимандрит Стефан (Шоков)

Учи в Киевската духовна академия (1900 – 1904), която завършва със степен „кандидат на богословието“.[2] От 1904 до 1907 г. работи като учител в Пловдивската мъжка гимназия, а от 1907 до 1910 г. преподава в Цариградската духовна семинария. На 16 (нов стил 29) октомври 1910 г. е подстриган в монашески чин с името Стефан, а три дни по-късно, на 19 (нов стил 22) октомври 1910 г. става протосингел на Българската Екзархия в Цариград. На 8 (нов стил 21) септември 1911 г. йеромонах Стефан е възведен в архимандритско звание. Подпомага Покръстването на помаците в новоприсъединените към България земи след Балканските войни.

Сътрудничи на Карнегиевата комисия и комисията по сключване на мира с Турция през 1913 г. През късната есен на 1913 г. архимандрит Стефан, заедно с екзарх Йосиф I се завръща в България и се установява в София, където вече е седалището на Екзархията.

От 1915 до 1919 г. специализира богословие в Женева и защитава докторат във Фрибур, Швейцария. По време на престоя си в Швейцария архимандрит Стефан е член на „Българския съюз“, който има за цел да отстоява българските национални интереси в чужбина и е един от най-дейните представители на българската емиграция в страната. Владее няколко чужди езика.

Митрополит Софийски[редактиране | редактиране на кода]

През 1921 г. е ръкоположен за Маркианополски епископ, а през 1922 г. е избран за Софийски митрополит. В качеството си на Софийски митрополит той отслужва заупокойната молитва в църквата Света Неделя на 16 април 1925 г., когато е извършен Атентата в Света Неделя.

На този пост служи 26 години. Между двете световни войни участва активно в икуменическото движение и представлява Българската православна църква на множество международни конференции. Работи за снемане на схизмата, наложена през 1872 г. на Българската екзархия. Благодарение на активната му дейност и личен авторитет, той успява да издейства Нансеновото съдействие. Става кръстник на широколъшкото читалище „Просвета“, открито през 1934 г., което днес отново носи неговото име.

В средата на 30-те години митрополит Стефан е активен поддръжник на сближаването с Югославия и в писмо до наскоро отстранения министър-председател Кимон Георгиев от януари 1935 година пише, че тази позиция поставя в опасност живота му.[3] През 1943 г. активно участва в движението за спасяването на българските евреи. От 1944 до 1945 г. е наместник-председател на Светия Синод

Според политолога Антон Тодоров митрополит Стефан е вербуван през 1942-43 година от резидента на НКВД и съветник в посолството на СССР в страната - Дмитрий Федичкин (агент Яковлев). Така Стефан започва да предава ценна информация, която има като приближен на царския двор.[4] Това твърдение обаче не се приема еднозначно.[5]

Екзарх Български[редактиране | редактиране на кода]

От ляво надясно седнали: митрополитите Неофит Скопски, Максим Пловдивски, Неофит Видински, екзарх Стефан I Български и митрополит Иларион Сливенски; прави от ляво надясно: митрополитите Борис Неврокопски, Михаил Доростолски и Червенски, Паисий Врачански, Софроний Търновски и епископ Кирил Стобийски, главен секретар на Светия синод, 1937 г.

На 21 януари 1945 г. е избран за български екзарх, а на 22 февруари същата година е вдигната схизмата на Българската православна църква. Като екзарх се противопоставя на участието на свещениците в политическия живот в страната. Поради откритото си несъгласие с политиката на комунистическата власт в Народна република България към Българската православна църква и нейното отношение към религията, на 6 септември 1948 г. е принуден да подаде оставка като български екзарх.

На 24 ноември 1948 г. е интерниран в село Баня, Карловско. През следващите години той постоянно боледува. Светият синод му оказва известна помощ, но отказва да му разреши да се върне в София, заявявайки през юни 1952 година, че той „продължава незаконно да се счита Софийски митрополит и екзарх Български“, с което би предизвикал в епархията „редица смущения“.[6]

Екзарх Стефан умира в Баня през 1957 г. Погребан е в главната църква на Бачковския манастир, „Успение Богородично“.

Негови наследници са Любен Николаев (скулптор), синът му Волен Николаев (роден 1954, починал 2011, поет и писател) и последен наследник дъщерята на Волен Николаев- Белла Волен (художничка, живееща във Виена, Австрия, родена през 1982)

Почитане[редактиране | редактиране на кода]

Екзарх Стефан е автор на множество слова и богословски трудове, между които „На път за Дамаск“ (1932), „Българската Църква“ (1932), „Същината на пастирското служение“ (1935), „Религия и наука“ (1937).

Паметник на Екзарх Стефан I в Широка лъка

Интересът към живота и делото на екзарх Стефан I започва да се възражда през 90-те години на 20 век. Появяват се първите публикации за неговата личност в масовия печат, а по-късно и в сериозни научни изследвания. През 1998 г. е отбелязана 120-та годишнина от рождението му. Името на екзарх Стефан I нашумя във връзка с честванията по повод спасяването на българските евреи по време на Втората световна война. На своя сесия, проведена на 19 ноември 2001 г. израелският мемориален институт „Яд Вашем“ го удостоява с почетна грамота, медал и званието „Праведник на света“ за неговия принос за спасяването на българските евреи през 1943 г. „Името му ще бъде вписано завинаги върху Почетната стена в Алеята на праведните“ в Йерусалим – се казва в грамотата, издадена на 12 март 2002 г.

През 2003 г. в родното му място Широка лъка е открит негов бюст-паметник. На тържествата по този повод присъстват бившият израелски посланик в България Емануел Зисман, както и настоящият посланик Аврам Шарон, заедно с 43-ма свои сънародници от Израел. Аврам Шарон оценява заслугите на екзарх Стефан с думите: „За българските евреи и за народа на Израел екзарх Стефан е символ на спасението, еманация на българската толерантност. Народът на Израел и евреите по цял свят никога няма да забравят това и ще са винаги дълбоко признателни на своите спасители.“ Животът и заслугите на екзарх Стефан I дават повод на Емануел Зисман в прочувственото си слово да заяви: „Ако хуманизмът беше критерий, България трябваше да приема Европа, а не обратното.“

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Караманджуков, Христо. „Западнотракийските българи в своето култорно-историческо минало с особен поглед към тяхното политико-революционно движение“, София, 1934, стр. 51.
  2. Выпускники Киевской духовной академии 1823-1869, 1885-1915 гг.
  3. Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4. с. 465.
  4. Екзархът ни шпионирал за СССР през войната. 28.10.2014 г. 24chasa.bg.
  5. СУ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”, Богословски факултет, Дилян Николаев Николчев, ЕКЗАРХ СТЕФАН В РАЗРАБОТКИТЕ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ ПРЕДИ И СЛЕД 9 СЕПТЕМВРИ 1944 г. Извадка от автореферат на дисертационен труд за присъждане на научната степен „доктор”, научно направление 2.4. Теология и религия, 2015 г.
  6. Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 243 – 244.
пръв титулярен маркианополски епископ
(7 март 1921 – 23 март 1922)
Константин
Партений софийски митрополит
(23 март 1922 – 8 септември 1948)
Кирил
Йосиф I български екзарх
(21 януари 1945 – 8 септември 1948)
Кирил
(патриарх)