Стоицизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Зенон от Китион, основател на стоицизма

Стоицизъм (Stoa; гръцки: Στοά) е школа на елинистическата философия, основана в Древна Атина от Зенон от Китион през IV-III век пр.н.е.

Името произлиза от Стоа Пойкиле (на гръцки: στοὰ ποικίλη – „пъстра стоа“) – портик с колонада (обществена галерия) на Агората, пазара на Атина, където Зенон от Китион през 300 пр.н.е. започва да преподава тази доктрина. Философската школа, която той основава там, взема названието си от името на сградата.

Наред с платонизма и перипатетизма, стоицизмът е една от най-значимите и важни философски школи в античността. Поради исторически обстоятелства свидетелствата за нея са ограничени и дават твърде изкривена представа. Стоическата философия се поделя отчетливо на три части: логика, физика и етика. Запазените текстове на късни римски автори наблягат само на етическата страна, пренебрегвайки логиката и физиката, и така в по-късни времена под „стоицизъм“ най-често се разбира определение за нравствени качества.

Отличителен белег на стоицизма е космологичния мироглед, от който произлиза божествения принцип за всички природни явления и естествени връзки. Апатията е характерна за стоиците.

История и представители[редактиране | редактиране на кода]

Основател на стоическата школа е Зенон от Китион (335 – 263 пр.н.е.), финикиец, който пристига от Кипър в Атина, където започва да излага своите възгледи около 300 пр.н.е. Зенон е автор на понятията дълг и дължимо.

Диоген Лаерций [1] посочва петима негови съмишленици, но днешните изследователи изброяват около стотина автора, свързвани с такива разбирания. При това се разграничават три периода: ранен, среден и късен, с главни представители:

Неодобрението на стоическата философия от страна на по-късните християнски автори и предпочитанието към Платон и Аристотел води до изличаването на нейните оригинални идеи. Фрагменти от ранните стоици са компилирани и издадени от Арним[2]

Възгледи[редактиране | редактиране на кода]

Стоическата философия се поделя отчетливо на три части: логика, физика и етика. Диоген Лаерции привежда няколко популярни сравнения за това разчленяване[3]:

Те уподобяват философията на живо същество и сравняват логиката с костите, етиката с мускулите и физиката с душата

  • Физика. Стоическата философия е строго монистка: тя приема, че съществуващото е производно от една единствена субстанция, която във всяка своя част, колкото и малка да е тя, е едновременно активна и пасивна[4]. Този централен възглед, опонентите ѝ са окарикатурявали по различни начини, определяйки го като хилозоизъм или като пантеизъм. По-близко е съвременното физическо разбиране за взаимообратимост на материя и енергия. За форми на тази активна субстанция се сочат четирите стихии, чиито превръшания не са безразборни, а подлежат на законосъобразност, т.е. самата активност е и „Логос“. „Него Зенон определя като създател, който е оформил всичко в правилен порядък и го назовава и съдба, и бог, и зевсов дух, и необходимост“ [5]. Стоиците смятат, че съществува и едно глобално превръщане, като с течение на времето влагата се изпарява все повече, докато цялата Земя изсъхва и се възпламенява – възниква всемирен пожар (т.н. „екпирозис“), следва потоп и всичко започва наново (палингенезис и апокатастазис). Те считат, че и цялата събитийна история в от един такъв цикъл се повтаря „и отново ще има Сократ, Платон и всички техни привърженици и приятели, и съграждани. И отново те ще говорят същите неща и ще се залават за следващите ги дела. И отново всичко ще се възстанови по същия начин...“ [6]

Монистичният възглед на стоиците изключва трансцендентност, която да направлява действителността като външен от нея агент: субстанцията не се нуждае нито от творец, нито от демиург или първодвигател; казано в съвременни термини „тя се самоорганизира“. Макар съществуващото да е изцяло телесно, в отнасянето му към самото себе си стоиците признават наличието на т.н. нетелесности: време, място, изказуемост и празнота [7]

  • Стоическата логика предполага най-общото деление на нищо или нещо (outina/tina), а именно нещата биват телесни и нетелесни. Като строг номинализъм, стоицизмът отрича съществуването на общи видове. Така логическата проблематика е ориентирана към изказванията, а не към термините – разграничение, което в съвременнта логика се описва като отделянето на пропозиционалната логика от предикатната. Интерес за нея представляват модалностите на условност и възможност, т.е. анализ на изказвания от типа „ако утре вали, то...“ и „утре може да вали, но може и да не вали“. Подобни разглеждания са отчетливо различни от аристотеловата силогистика, обсебила за дълго европейските логици[8].
  • Стоическата етика също контрастира с множество възприети от античността идеи. Приемайки принципното еднообразие на света, тя счита всички хора за принципно равноправни и не приписва собствена реалност на социалните йерархии. Съответно, добродетелта не е нещо което да бъде „възнаграждавано“, а адекватно на съществуващите неща поведение. Както Диоген Лаерций предава:

„Едно и също е да се живее според добродетелта и да се живее според опита на съответните на природата неща, както казва Хризип в първата книга за целите. Понеже нашите вродени качества са част от цялото, за това цел е животът в съответствие с природата, което означава живеене според собствената природа и според природата като цяло, т.е. на същностите, действията на всяка от които са зависими от общия закон – правилния логос, преминаващ през всичко“[9].

Съвпадение с китайска книга[редактиране | редактиране на кода]

По удивително съвпадение всички идеи, изброени в предишния параграф, за пръв път са публикувани в Китай през V в. пр.н.е. Те се съдържат в „Доктрината на скромността", написана от внука на Конфуций Дзу Жу (483 – 402 пр.н.е.). Дзу Жу не основава школа с тази доктрина и не е реалистично да се предполага, че неговите идеи са пренесени в Атина и са оказали влияние върху Зенон.

Исторически продължения[редактиране | редактиране на кода]

В Рим стоицизмът бива сведен до етическа доктрина при минимум интерес към собствено метафизическите ѝ основания. С установяването на християнството дори от това стеснено разбиране остава съвсем малко. Едва с развитието на схоластиката и преоткриването на Аристотел биват възродени някои от логическите идеи на стоиците, доколкото те често са били имено алтернатива на аристотеловата трактовка на логическата проблематика[10]. Към края на Ренесанса, в 16 в., се появява първото по-обстойно представяне на стоицизма, дело на Юстус Липсиус[11]. В следващия век философията на Спиноза обаче предлага едно впечатляващо превъплъщение на принципно стоическата мисъл. Малко по-късно с осъдителен тон Лайбниц пише за „новите стоици“[12], визирайки Декарт и Cпиноза, ала самият той несъмнено също се е запознал внимателно с идеите на античната школа.

Във връзка с развитието на математическата логика към края на 19 в. се появява нов интерес към стоиците[13]. В XX век Жил Дельоз по забележителен начин се обръща към стоическото наследство за изграждане на своята късно-модерна философия[14].

Марк АврелийЕпиктетСенекаЦицеронПосидонийПанетий РодоскиАнтипатър от ТарсДиоген ВавилонскиХризипКлеантЗенон от Китион

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Диоген Лаерций,Животът на философите, София: Народна Култура, 1985, кн.7
  2. Stoicorum veterum fragmenta, vol. I-III, col. Arnim Н., Lipsiae, 1903 – 5; стандартно се цитират като SVF том.номер
  3. Диоген Лаерций, op. cit., c.187
  4. вж. за подробности Hahm. D., The origins of stoic cosmology, Ohio State University Press, 1977.
  5. Lactancius, Divinarum Institutionum, lib.IV.9; Фрагменти, с.71
  6. Nemesius, De Natura Hominem, 38; Фрагменти, c.60)
  7. Секст Емпирук (Sextus Empiricus), Adversus Mathematicos, 10.218 (= SVF 2:31: 117) „lekton kai kenon kai topon kai chronon“
  8. Les Stoiciens et leur logique. Ed. by Brunschwig J. Paris: Vrin, 2006.
  9. Диоген Лаерций, op. cit. 7.87.
  10. Ebesen S., Where were the Stoics in the Late Middle Age?, in Stoicism: transitions and transformations, ed. Steven Strange, Cambridge: Cambridge Univ. Press, 2004, p108-130
  11. Justus Lipsius, De Constantia (libri duo),1584; Manuductionis ad Stoicam Philosophiam (libri tres), 1694
  12. Leibniz G., Sentiments de Socrate opposes aux nouveaux stoiciens et epicureens, Philos. Schr. / Gerhardt 7:333 – 6.(=Ak VI.4:1384 – 8)
  13. отбелязвано е известно сходство между идеите на Готлоб Фреге и стоицизма, като дори е предположена и по-пряка връзка, вж. Gabriel G., et al., Zur Miete bei Frege – Rudolf Hirzel und die Rezeption der stoischen Logik und Semantik in Jena, J. for History and Philosophy of Logic, Vol.30, (Nov. 2009), p 369 – 88
  14. вж. най-вече Deleuze G., Logique du Sens, Paris: Minuit, 1969

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Стоици – фрагменти, София: Лик, 1995, ISBN 954-607-025-4 (студия и преводи от Зенон и Хризип)
  • Радев Р., Антична философия, Стара загора: Тракия,1994, с. 590 – 617

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]