Стоян Митов (инженер)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Стоян Митов.

Стоян Митов
български строителен инженер
Стоян Митов в Рим, 1939 г. Източник: ДА „Архиви“
Стоян Митов в Рим, 1939 г.
Източник: ДА „Архиви“

Роден
Стоян Георгиев Митов
Починал
1971 г. (79 г.)

Националност българин
Образование Национален военен университет
Семейство
Баща ген. Георги Митов
Майка Люба Каблешкова-Митова
Подпис BASA-1327K-1-1-09(02)-Signature of Stoyan Mitov (cropped).JPG
Стоян Митов в Общомедия
В Родопите като секционен инженер на жп линията Септември – Велинград. Източник: ДА „Архиви“
Групова снимка на инж. Стоян Митов със съпругата му Мария и приятели в Розовата долина. Източник: ДА „Архиви“
Групова снимка в Италия. Източник: ДА „Архиви“
Групова снимка в Рим. Източник: ДА „Архиви“

Стоян Георгиев Митов е български строителен инженер и офицер, поручик.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 5 ноември 1891 г. в София. Баща му, генерал Георги Митов, произхожда от самоковската фамилия хаджи Митови, а майка му от Каблешковия род в Копривщица. Основното си образование завършва в Казанлък. Първите два класа на гимназията завършва Педагогическото училище в Казанлък. След това постъпва в Военното училище, което завършва в 1908 г. През 1910 г. завършва специален клас с чин подпоручик. В същата година заминава да учи строително инженерство във Висшето политехническо училище в Дрезден. Участва в Балканската война като офицер в Четвърти артилерийски полк във всички боеве с Първа Софийска дивизия при Селиолу, Люле Бургас, Чаталджа и Пирот. Удостоен е с орден и е произведен е в чин поручик за отличие. В 1913 г. заминава за Дрезден, за да завърши образованието си. През септември 1915 г. се обявява обща мобилизация и прекъсва образованието си за втори път. По време на Първата световна война участва в боевете в Сърбия, ДобруджаТутракан, Силистра и Черна вода, преминаването на река Дунав при Свищов, Румъния – през Букурещ, Браила до Серет, и Битолския фронт в Македония. Заедно с Първа пехотна Софийска дивизия попада в плен на французите. През декември 1918 г. се завръща в България. Удостен е с орден „За храброст“, германски Железен кръст и други ордени. От 3 февруари 1919 г. до януари 1920 г. е чертожник, строителен техник и оператор в Главна дирекция за изучаване и постройка на нови железопътни линии. Заминава отново за Дрезден, където полага последният си изпит и от 12 май 1920 г. е инженер. След завръщането си в България постъпва отново в Главна дирекция за изучаване и постройка на нови железопътни линии. Там преминава всички длъжности – от чертожник до главен директор на строежите.[1]

През 1920 г. Главната дирекция за изучаване и постройка на нови железопътни линии получава заповед от министър-председателя Александър Стамболийски да проучи и построи линията Септември – Велинград – Гоце Делчев. Трудният, скалист и опасен терен в пролома на Чепинска река принуждава двамата инженери, които са натоварени с тази задача, да откажат да отидат с бригадите си и подават оставки. Инж. Митов заедно с войници, тъй като работниците също не се съгласяват да участват, през есента на 1920 г. извършват предварителен, а през пролетта на 1921 г. и окончателен пикатаж на най-трудните части в пролома. Своевременно са изготвени и всички необходими планове за строежа на железопътната линия. Предлага на ръководството на Главната дирекция да бъде положена линия с междурелсие 1000 mm, а не 760 mm. Но предложението е отхвърлено. След като е завършена тази дейност, взема участие в установяването на трасето и изготвяне на снимката на жп линията Хасково – Кърджали в средната ѝ част, както и с вододелния тунел и трасирането на линията Левски – Ловеч.[1]

През декември 1921 г. по собствено желание отива по строежа на линията Септември – Велинград, която се строи по стопански начин. По тази жп линия работи в продължение на осем години, когато е пусната в редовна експлоатация частта до 52 km. Всички планове са изработвани на място самостоятелно. Помагат му единствено трима техници и шест надзирателя. През 1927 – 1928 г. получава предложение да участва в строежа на Рилския водопровод и техническото бюро „Фингов и Ничев“, което му предлага 30 000 лв. месечна заплата, но предпочита да остане да работи в областта на жп строителството. След завършване на линията Септември – Велинград е премествен в София, където ръководи техническото бюро. През 1934 г. му е поверена службата, която отговаря за постройката на всички нови жп линии в България.[1]

Под негово ръководство са изучени или построени жп линиите Септември – Велинград – Банско, Дупница – Благоевград – Симитли – Кулата, Макоцево – Сопот – Карлово – Казанлък, Шумен – Карнобат, Бургас – Поморие, Околовръстната железопътна линия на София и др.[1]

По време като ръководител на службата за постройка на новите жп линии прави няколко нововъведения: премахнати са всички открити водостоци и железни мостове, като са заменени с каменни и бетонни; въвежда триставните масивни мостове, реперите по жп линиите, сгъстяване на траверсите и увеличаване на дебелината на баласта.[1]

На 11 ноември 1940 г. е назначен за Главен директор на строежите. На този пост остава до април 1942 г., когато е уволнен за противоречие с министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството Димитър Василев.[1]

През януари 1948 г. е поканен да заеме длъжността Главен директор на Софийското строително обединение. На него са възложени всички строежи на пътища, язовири, военни и индустриални съоръжения в Софийска и Благоевградска област. Извършва и основно проучване, с оглед реализиране на икономии и рационализиране на няколко обекта в София – новата телефонна палата, постройка за глухонеми при Бояна и скривалището в Държавната библиотека.[1]

Умира през 1971 г. в София.[2]

Личният му архив се съхранява във фонд 1327К в Централен държавен архив. Той се състои от 49 архивни единици от периода 1908 – 1971 г.[2]

Отличия и награди[редактиране | редактиране на кода]

На 18 април 1934 г. е удостоен с Орден „За храброст“ IV степен и е избран за член на Обществото на кавалерите на ордена за храброст.[3]

На 13 юни 1967 г. е удостоен със званието почетен железничар, като става един от първите носители на отличието.[4]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з Автобиографии на инж. Стоян Георгиев Митов (ЦДА, ф. 1327К, оп. 1, а.е. 1, л. 1 – 9). // Централен държавен архив. Посетен на 26 март 2018 г. (на български)
  2. а б в Стоян Георгиев Митов. // Информационна система на Държавните архиви. Посетен на 18 март 2018 г. (на български)
  3. ф. 1327K, оп. 1, а.е. 2. // Информационна система на Държавните архиви. Посетен на 18 март 2018 г. (на български)
  4. Каблешкова, Райна. Сто видни копривщенци. Пловдив, 2018. ISBN 978-619-7249-29-3. с. 197.