Стружки революционен район
| Стружки революционен район | |
 Стружкото знаме | |
| Информация | |
|---|---|
| Тип | революционна организация |
| Мото | „Свобода или смърт“ |
| Основана | 1893 година |
| Закрита | 1934 година |
| Положение | несъществуваща |
| Цел/фокус | Автономия за Македония и Одринско |
| Част от | Битолски революционен окръг |
| Езици | български |
Стружкият революционен район е организационна подструктура на Битолския революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1][2]
История
[редактиране | редактиране на кода]Основаване и подготовка за въстание
[редактиране | редактиране на кода]
Стружката околия е гранична с албанските земи и в нея самата има няколко мюсюлмански села, които са известни с безчинствата си.[1] Стружко получава статут на революционна околия чак по време на Илинденско-Преображенското въстание. Околията има няколко подрайона – Горни и Долни Дримкол, Малесия и част от полето на Ортакол.[1]
Революционният комитет в Струга е основан в 1893 година.[2] Пръв ръководител на Стружкия район е Александър Чакъров, който според Милан Матов се ползва с всеобщо уважение от населението,[3] като син на стружкия първенец Георги Чакъров.[1] Първи работници са Христаки Несторов (търговец), Теофиле Мушмов (търговец), Антиноген Хаджов (учител), Серафим Миладинов (златар).[2] Въпреки че половината от жителите на града са турци, развитието на революционната организация в Струга върви много бързо.[1] Когато Милан Матов става член на Стружкото ръководно тяло в 1900 година в града има около 30 членове на революционния комитет, а в по-големите села по 6 – 7.[1] До Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година са съставени около 12 тайни групи от по десет души революционери.[2] Видни работници в околията са: в Горни Дримкол – Насто Лазаров (учител) и Мате Митов в село Вишни, Гьоре Алулов и Стефан Калайджиев във Вевчани, Никола Дишлиев в Октиси; в Долни Дримкол – Цветан Геров в Ябланица, Марко Павлов в Безево, войвода; в Малесия братята Тасе и Цветко Христови от село Присовяни, войводи, Христо Тасев от Ташмарунища; в Полето – семейство Поповци от Лъжани, Никола Чурков и Христо Николов Чурков в Драславица, Янче Клечкаров в Мороища, Христо и Тане Прентови в Мислешево, Кръстан Зотуров във Вранища. Четите на Организацията посещават най-често Вишни и Вевчани.[2]
В района се доставя оръжие и е извезано революционно знаме.[2] Първите нелегални в Стружката околия са Тале Бояджиев и Никола Петров. Заедно с Петров в околията пристига и вехчанецът Яким Алулов, а след него и Ставре Гогов.[1]
Илинденско-Преображенско въстание
[редактиране | редактиране на кода]По време на въстанието като бивш учител в Струга в околията е изпратен от Горското началство Лука Групчев, който да ръководи нелегалните в Стружка околия.[1][2] От града излизат 15[2] - 25 души въстаници,[1] към които се присъединяват въстаници от селата - главно от Вевчани и Октиси.[2] Четата се събира под ръководството на Групчев във Вехчанската кория Средния рид.[1] Тя има задача да мине на десния брег на Църни Дрим и през Малесия да замине за Дебърца (Охридско), защото съгласно решението на Смилевския конгрес не трябва да се предприемат никакви действия в градса и по левия бряг на Дрим, тоест в Горни и Долни Дримкол, а въстаниците от Дримкол, Струга и Полето трябва да заминат за Малесия и Охридско. Александър Чакъров заминава сам за Дебърца, за да постъпи като член в Горското началство, което ръководи въстанието в целия Охридски край.[2] Четата на Групчев и Алулов престоява почти цял месец в бездействие в гората на Вевчани и едва към края на август минава през Луково в Малесията, откъдето през октомври се демобилизират и се връщат.[1][2]
В Малесия начело на въстанието е Тасе Христов, като там са и въстаниците от Долни Дримкол, начело с Марко Павлов. След няколко сражения селата са разграбени и опожарени, а въстаниците с населението се оттеглят в Горна Дебърца, Охридско.[2]
Въстаниците от Полето, главно от селата Лъжани и Драславица, се събират в Ташмарунища около тамошния селски войвода Цветан Тасев под общото командуване на войводата Панделе Спасев от същото село. На 23 - 24 юли тази чета дава двудневно сражение, в което загиват около 28 въстаници. Ташмарунища е опожарено, а населението с въстаниците се оттегля навътре в Малесията.[2]
Въстаниците от другите полски села Мороища и Мислешево прекъсват телеграфа Охрид-Струга и срещу 21 юли заминават за село Мешеище, където се съединяват с охридските въстаници.[2]
След въстанието до Балканската война
[редактиране | редактиране на кода]След въстанието революционната дейност в Стружко не е прекратена. Главният организатор и водач на въстанието в Охридско Христо Узунов остава в Охридско и след потушаването на въстанието. Основен ръководител в Стружко става Теофиле Мушмов, а след него са Милан Несторов и Гьорче Чакъров Льондров. В Горни Дримкол, като нелегален действа Яким Алулов с чета.[2] В 1904 година Яким Алулов е екзекутиран от Организацията за престъпления и ръководството на нелегалната чета е поето от Ставре Гогов.[2][1] В четата му влиза и един мюсюлманин – Скендер, който до 1905 година участва в няколко сражения, включително и в убийството на сърбоманина поп Ставре в Подгорци денем пред очите на войската.[1]
През септември 1904 година началникът на сръбския четнически комитет във Враня капитан Живоин Рафаилович прехвърля в Македония голяма чета от 65 души.[4] Част от нея под командването на Георги Цветков – Дримколски стига до Стружко. Българските войводи я принуждават да се предаде, като част от четниците минават на българска страна, а част се връщат в Сърбия. Въпреки това сръбската пропаганда продължава да настъпва през Дебърско и Поречието в Охридско и Стружко и се настанява в някои села.[5]
В 1907 година Ставре Гогов загива след двудневно сражение с войска и башибозук във Вевчани.[2] Войводка става неговата годеница Кота Христова, избрана от самата чета. Кота ръководи четата в две престрелки с жандармерия и в едно голямо сражение над село Радожда без да даде жертви.[1][2]
В Долни Дримкол действат с отделни чети Марко Павлов и Милан Ангелов също от Безево. Марко Павлов е убит през лятото на 1908 година от лични неприятели, а Милан Ангелов загива заедно с Цветан Тасев на 6 март 1906 година в сражение с войска в село Нерези.[2]
В Малесия и отчасти в Полето действа войводата Лазар Цириов от село Вранища.[2]
Организацията вече става явна и според стружкият деец Станислав Чакъров „всеки българин беше член в нея“. Целта вече не е готвене на въстание, а революционизиране на масите и бойкотиране на османсата власт особно на съдилищата. Затова се създават съдебни комисии – околийски и градски. Организацията същевременно се демократизира - ръководните тела вече не се назначават отгоре, а се избираха от околийския конгрес, съставен от представители на градските и селските комитети. Същевремнно организацията губи своята тайнственост и дисциплина, и се появяват есъгласия между по-видните дейци.[2]
Делегат от Стружко на Битолския окръжен конгрес на Организацията през януари 1905 година е Станислав Чакъров. Конгресът узаконява демократизацията на Организацията.[2] Според Чакъров по-видни дейци на Организацията в Стружко извън водачите са куриерите Мара Китанова, Пара Пацулка, Кочо Самарджиев, а като по-деятелни работници се отличават Серафим Миладинов, умрял в Битолския затвор, Илия Мушмов, умрял след излизане от затвора; Наум Чакъров Льондров, убит през май 1903 година по погрешка от български четник, Милан Гогов, Кръсте Калайджиев, Ламбе Матов, Кръсте Милев, Кире Калайджиев, Илия Евров и други.[2]
В Струга и Стружко ВМОРО продължава с терористичните актове и след въстанието. В Радожда на Гергьовден 1904 година е убит на селския сбор Спасе Несторов, основен крепител на гъркоманството в селото. В Струга през май 1906 година е убит шпионинът Серафим Лазаров, два дена след издаването на трима четници в града. На Илинден 1907 година Сирма Мартинова по поръчение на комитета на пазара в Струга стреля по сърбоманина от село Ябланица Спасе Кочков.[2]
Учебната 1907/1908 е тежка за Организацията в Стружко, тъй като юзбашията владотурчин Мехмед Али започва непрестанни обиски и успява да всее ужас сред българското население. Същевременно през ноември 1907 година е заловен архивът на охридския войвода Деян Димитров, вследствие на което са затворени неколко десетки учители от Охридско и Стружко.[2]
След Младотурската революция в 1908 година стружките дейци се легализират и се включват в дейността на Съюза на българските конституционни клубове. В 1910 година обаче Хуриетът се изпарява и Тургут паша започва Обезоръжителната акция.[2]
При избухването на Балканската война в 1912 година по-първите граждани в Струга и в Охрид са арестувани и откарани в Битолския затвор. По пътя почти всички са бити, вследствие на което мнозина умрират още по пътя, като Ламбуш Несторов и Кръсте Калайджиев от Струга. Останалите живи са освободени неколко дена пред влизането на сръбските войски в Битоля.[2]
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
„Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко“, 1917 г.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 Матов, Милан. За премълчаното в историята на ВМРО. Второ издание. София, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 2011. ISBN 9789545231223. с. 116.
- 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27 Чакъров, Станислав. Кратки бележки за революционната дейност в Струга и Стружко // Струмски, 1917. Посетен на 19 април 2025 г.
- ↑ Матов, Милан. За премълчаното в историята на ВМРО. Второ издание. София, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, 2011. ISBN 9789545231223. с. 115.
- ↑ Поплазаров, Ристо. Револуционерните борби во Охридско во поилинденскиот период (до 1908 година) // Историја XI (2). Скопје, Списание на Сојузот на друштвата историчарите на СР Македонија, 1975. с. 85. (на македонска литературна норма)
- ↑ Поплазаров, Ристо. Револуционерните борби во Охридско во поилинденскиот период (до 1908 година) // Историја XI (2). Скопје, Списание на Сојузот на друштвата историчарите на СР Македонија, 1975. с. 86. (на македонска литературна норма)
| |||||||
