Сфрагистика

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Сфрагистиката (от гръцки: σφραγις – печат), известна още и като сигилография (от латински: sigillum – печат), е спомагателна историческа дисциплина, посветена на анализа на печатите, използвани за завършване на страници и удостоверяване (с/без подпис) на документи.

Това е метод, който се използва в историята, археологията, правото, хералдиката, дипломацията и генеалогията, наред с други области на знанието.[1]

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

Думата „сигилография“ произлиза от латинската дума „sigillum“, което означава „печат“, и гръцката дума „суфикс“ (γραφή), която означава „описание“. За първи път е въведена на италиански като „сигилография“ от Антон Стефано Картари през 1682 г.[2] На английски език се появява на много по–късен етап, най–рано тя е записана в Оксфордския английски речник през 1879 г. като „сигилография“, и 1882 г. като „сигилограф“. Алтернативният термин „сфрагистика“ произлиза от гръцката дума „σϕρᾱγίς“, което означава „печат“. Тази дума е записана за първи път на английски през 1836 г.

История[редактиране | редактиране на кода]

Първоначално тази наука се развива като част от дипломатиката, занимаваща се с определяне истинността на документите. С началото на масови археологически изследвания в Близкия изток и появата на значително количество археологичен материал – както много печати (цилиндрични печати от месопотамските цивилизации и Древен Египет, антични печати-плочки, метални печати от Византия и европейското Средновековие), така и отпечатъци на керамика (глинени плочки от клинописните архиви, отпечатъци на съдове и т.н.), – сфрагистиката започва да се развива като област на историческата наука, занимаваща се с класификацията на съвкупността от печати в археологическата култура, държавите или цивилизациите, тяхната хронология и типизация, а също с отражението на вътредържавните, междудържавните и частни отношения върху сфрагистичния материал.

Сфрагистичните материали са важни източници за епиграфски, ономастични и хералдични данни.

Хрисовул (златна була) на император Карл IV

Антиквари като Томас Елмхем и Джон Роуз започват да записват и обсъждат историческото използване на печатите през XV век. През XVI и XVII век разглеждането на печатите става доста широко разпространена антикварна дейност. Известни ранни студенти и колекционери са Робърт Глоувър, Джон Дий, сър Робърт Котън и Никола-Клод дьо Пейреск.[3][4][5][6]

Първите публикувани трактати, посветени на печатите, включват „De anulis signatoriis antiquorum“ на Джорджо Лонго (Милано, 1615), „Sigilla comitum Flandriae“ на Оливие дьо Ври (Брюж, 1639) и „De sigillorum prisco et novo jure tractatus“ на Теодор Хьопингк (Нюрнберг, 1642). Особено влиятелни при оформянето на дисциплината са „De re diplomatica“ на Жан Мабийон (1681) и „De veteribus Germanorum aliarumque nationum sigillis“ на Йохан Михаел Хайнециус (1710). В Англия Джон Анстис съставя мащабно изследване, озаглавено „Аспилогия“, но това остава в ръкопис: първата работа, достигнала до печат, е в много по–малък трактат на Джон Луис, „Дисертация за древността и използването на печатите в Англия“ (1740).[7][8] През втората половина на XIX век сигилографията е доразвита от немски учени, включително Херман Гротефенд и Ото Посе, и френски учени, включително Луи Дуе д'Арк и Жермен Деме.

Сигилографията също така е важна спомагателна дисциплина за византологията, включваща изучаване на отпечатъци от византийски оловни печати и текста и изображенията върху тях. Значението ѝ произтича както от недостига на оцелели византийски документи, така и от големия брой запазени печати, над 40 000 на брой.[9] Един от най-големите компендиуми на византийски печати може да се намери в големия том от Гюстав Шлумберже – „Sigillographie de l'empire Byzantin“, публикуван през 1904 г.[10]

Оловен печат (моливдовул) на Симеон I

България[редактиране | редактиране на кода]

Колекция „Сфрагистика“ на Националния исторически музей включва екземпляри от периода ХVІІ в. до 1960-те години на ХХ в. и съдържа 466 печата. Те могат да бъдат разпределени в няколко групи:[11]

  • Печати на държавни институции и учреждения, като например печат с герба на Княжество България (90–те години на ХІХ в.), печат на Канцеларията на българските ордени (края на ХІХ – началото на ХХ в.), печат на гр. Габрово (1879 г.), печат на Камарата на народната култура в Царство България (40–те години на ХХ в.), печат на българското дипломатическо представителство в Будапеща (края на ХІХ в.), на българската легация в Рим (началото на ХХ в.) и др. Включително и печати на различни военни части от българската армия.
  • Училищни и читалищни печати и такива на културни институции: на Ефория „Братя Евлогий и Христо Георгиеви“ (края на ХІХ в.), на Народния театър и Народната опера (30–те и 40–те години на ХХ в.), на музикална къща „Кремона“ в гр. Казанлък (началото на ХХ в.) и др.
  • Печати, свързани с дейността на Българската екзархия в края на ХІХ и началото на ХХ в. в Истанбул, Македония и Одринска Тракия – на Екзарх Йосиф І, на Охридски митрополит Борис (1883 г.), на Велески митрополит Мелетий (1908 г.), на български общини, училища и църкви.
  • Печати, свързани с дейността на комунистическата партия в България преди и след 9 септември 1944 г. – на партийни групи и организации от различни български селища, партизански печати, печати на местни организации, на Съюза на борците против фашизма; фалшиви полицейски печати, ползвани от партизанския отряд на Славчо Трънски и др.

От 2003 г. Националнеят археологически институт с музей на БАН издава списание „Нумизматика и епиграфика“, преименувано през 2004 г. на списание „Нумизматика, сфрагистика и епиграфика“. То излиза веднъж в годината.[12]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Definição sigilografia. // tax-definition.org. Посетен на 14 ноември 2021. (на португалски)
  2. Sandri, Leopoldo. La 'Sigillografia Universale' di Anton Stefano Cartari: contributo agli studi di sigillografia nel sec. XVII. // Rassegna degli Archivi di Stato 15. 1955. с. 141 – 88.
  3. Harris, Oliver D.. Fragments of the past: the early antiquarian perception and study of seals in England. // A Companion to Seals in the Middle Ages. Leiden, Brill, 2019. ISBN 978-90-04-38064-6. с. 129 – 54.
  4. Harvey, P. D. A., McGuinness, Andrew. A Guide to British Medieval Seals. London, British Library and Public Record Office, 1996. ISBN 0-7123-0410-X. с. 22 – 26.
  5. New, Elizabeth. Seals and Sealing Practices. Т. 11. London, British Records Association, 2010. с. 29 – 32.
  6. Bascapé, Giacomo C.. Storia della sigillografia. // Sigillografia: il sigillo nella diplomatica, nel diritto, nella storia, nell'arte. Т. 1. (Milan, Antonino Giuffré, 1969. с. 35 – 51.
  7. Harvey and McGuinness 1996, pp. 24 – 25.
  8. Harris 2019, p. 148.
  9. Oxford Dictionary of Byzantium. Oxford University Press, 1991. ISBN 978-0-19-504652-6. с. 1894 – 1895.
  10. Sigillographie de l'empire Byzantin. Ernest Leroux, 1904.
  11. Колекция „Сфрагистика“ /Печати/, Национален исторически музей на България.. // historymuseum.org. Посетен на 14 ноември 2021. (на български)
  12. За „Нумизматика, сфрагистика и епиграфика“. // naim.bg. Посетен на 14 ноември 2021. (на български)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Археология“         Портал „Археология          Портал „Право“         Портал „Право          Портал „Политика“         Портал „Политика          Портал „История“         Портал „История