Съдебна палата (София)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Съдебната палата, София
Съдебната палата в София, след ремонта 2007
Лъвовете на скулптора Величко Минеков, поставени през 1985 г. пред Националния исторически музей, разположен тогава в предната част на комплекса на Съдебната палата.

Съдебна палата (София) e сграда в София. Изградена е като монументална структура, намира се на бул. „Витоша“ 2, затворена между улиците „Алабин“, „Лавеле“ и „Позитано“.

Съдебната палата е замислена още в края на 19 век, за нея е проведен международен конкурс, спечелен от българския архитект Никола Лазаров, но кризисните военни и следвоенни времена отлагат изпълнението на проекта. През 1928 г.последният е преработен от архитект Пенчо Койчев.

Сградата е построена през периода 1929 – 1940 г. застроени на площ от 8400 m².При завършването си е притежавала 640 помещения, 24 заседателни зали, 3 хола и 8 вътрешни двора.

Външният архитектурен облик респектира със своята монументалност и строги изчистени класически форми.

Характеристики[редактиране | редактиране на кода]

Сградата е с 8 нива: два подземни етажа и 6 надземни, на първият и третият от които сектора на залите е с височина на два етажа, а последния етаж е атиков, над корниза.

Днес Съдебната палата има

застроена площ от 8500 m2

разгъната застроена площ 48 000 m2.

разполага с 430 помещения, от които 24 зали, библиотека и др.

Построяване е експлоатация[редактиране | редактиране на кода]

Масивната метална ограда на парадното стълбище на Съдебната палата, поставена след ремонта ѝ в 2007 г.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Идеята за тази сграда се налага още през 1880 г., но обявеният за нея през 1912 г. международен конкурс е отложен заради Балканската война и е проведен през 1914 г. Първа премия не е присъдена. Втори е проектът на арх. Никола Лазаров, който не се реализира. През 1926 г. е създаден фонд „Съдебни сгради“, чието заключение е, че „поради разрасналите нужди и големи промени в живота“ планът на арх. Лазаров не може да се приложи. Да изготви в „окончателен вид план, съобразен с настоящите нужди, и с разширение, предвидено за по-далечно бъдеще“, е възложено на арх. Пенчо Койчев, който пише: „На 01.06.1928г, от Министерството на правосъдието ми се повери да изработя плановете и ръководя строежа на Съдебната палата в София, предприятие от 8 500 м2 на стойност 200 000 000 лева.“

Строеж[редактиране | редактиране на кода]

Строителството започва през 1929 г. на 16 май изкопните работи са готови. (след проектирането арх. Койчев пряко ръководи и строителството до септември 1933 г. когато е пенсиониран[1])

Към 12 април 1930 г. нулевият цикъл е завършен и строителството излиза над нивото на терен с изливането на първата плоча.

На 23 август 1932 г. цялата стоманобетонната конструкция на сградата и покрива са завършени.

В 1936 г. е завършен грубият строеж на сградата със зидариите и външната ѝ каменна облицовка. Предвидените 16 скулпори на магистрати – съдии и прокурори на страничните фасади, не са одобрени и са поставени само вече изработените 2, а вместо останалите са сложени каменни блокове, започват довършителните работи.

В 1940 г. довършителните работи са завършени заедно с интерьорите, витражите и всичко друго по сградата и започва обзавеждането ѝ.

През септември 1941 г. Съдебната палата е официално открита.

Сградата има сиенитен цокъл, облицовка от бял варовик и забележим корниз под най-горния етаж. Съдебната палата е първата сграда в града, изградена в този монументален стил, използван по-късно при Българската народна банка през 1930 г., Народната Библиотека, Операта, Военото издателство и Ларгото и пр. В атриумите на Съдебната палата са поставени български и латински надписи, като следният:

Правосѫдието е основа на държавитѣ. Нека се подчиняваме на законитѣ, за да бѫдемъ свободни. Справедливостьта трѣбва да се съблюдава въвъ всичко, а особено въ правосѫдието.
Паметна плоча Виторио (Вито) Позитано, предотвратил с Леандър Леге опожаряването на София от османските сили по време на Руско-турската война. На 20 декември 1878 г., заедно с Луи Мари Леже и Пьотър Гресер са първите трима обявени за почетни граждани на София.

След завършване на строежа[редактиране | редактиране на кода]

Към 13:00 часа на 10 януари 1944 г. внушителната новопостроена сграда е ударена с пряко попадение в североизточния ѝ сектор от англо-американската бомбардировка на София. По това време в модерно оборудваното ѝ скривалище са насочени от полицията и намерили закрила стотици граждани. Бомбата пробива покрива и две от стоманобетонните плочи (на антиковия етаж и този под него) и спира в третата като не успява да нанесе тежки поражения. Щетите бързо са отстранени.

В периода 1980 – 1998 г. лицевата източна част от сградата не се използва по предназначение, тъй като в нея се помещават колекциите на Националния исторически музей. През 1985 г. са поставени двата лъва на парадното стълбище, работа на скулптора Величко Минеков.

През 1998 г. бившата музейна част е ремонтирана с цел възстановяване на функционалното ѝ предназначание.

На фасадата на сградата към едноименната улица в края на 90-те години на 20-ти век е поставена паметна плоча с портретен бронзов релеф на Вито (Виторио) Позитано, предотвратил заедно с Леандър Леге опожаряването на София от османските сили през Руско-турската война.

В средата на 2001 г. започва първият след построяването ѝ генерален основен ремонт, който, под ръководството на арх. Любомир Семерджиев, е завършен до 2007 г. в основни линии (без атиковия етаж и някои други). Подменени са овехтялото обзавеждане, санитария, врати, шперплатова ламперия, фитинги и окабеляване, а мебелировката и дизайнът на пространствата на залите и кабинетите са издържани в традиционния характерен за нея класически стил. Автентичността на ремонтираните общи пространства е напълно запазена, поставена е ограда на парадното стълбище. През 2014 г. се ремонтира и атиковият етаж.

Експлоатация[редактиране | редактиране на кода]

Съдебната палата е седалище на третата власт в държавата – съдебната, и при Царство България и през комунистическия режим и след него понастоящем.

В нея, освен текущите второ и третоинстанционни търговски, граждански и наказателни дела, стават съдебните заседания по всички най-значими за страната процеси:

до деветосептемврийския преврат в 1944 г. – срещу комунистическите антидържавни функционери, много от които завършили със смъртни присъди,

след него – срещу опозицията и набедените за противници на режима, но и срещу реалните му такива, също много от които завършили със смъртни присъди, но знаковите процеси на т.н. „народен съд“ срещу министрите, депутатите и регентите са водени в Софийският университет, а не тук,

след падането на режима – тук се гледат делата срещу неговия ръководител Тодор Живков, за убийството на бившия министър председател на България Андрей Луканов и срещу знаковите фигури в организираната престъпност, контрабандата и търговията с наркотици, както и срещу настоящи политици, бивши министри от сегашния режим, бивши и действащи депутати.

Външни връзки, литература и източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Манева И., Домът на бул. „Дондуков“ 36, в-к Новинар 10-02-2007 г.