Тамар Ангелина Комнина

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тамар Ангелина Комнина
византийска принцеса
Родена
1264 г.
Починала
1311 г. (47 г.)
Семейство
РодКомнини Дука
БащаНикифор I Комнин
МайкаАнна Палеологина Кантакузина
Братя/сестриТома I Комнин
СъпругФилип I Анжуйски (1294)
Други родниниМихаил VIII Палеолог

Тамар Ангелина Комнина е епирска принцеса и принцеса на Та̀ранто, съпруга на принц Филип I Анжуйски.

Тамар е втората дъщеря на епирския деспот Никифор I Комнин (1271 – 1297) от втората му съпруга Анна Палеологина Кантакузина, която е племенница на византийския император Михаил VIII Палеолог.[1]

В желанието си да заздрави връзката между Епир и Византия и така да върне единството на Империята, Анна Кантакузина първоначално планира да омъжи Тамар за Михаил IX Палеолог, син и съуправител на император Андроник II Палеолог. Андроник II обаче отхвърля идеята, а и Православната църква се обявява против заради факта, че Михаил и Тамар са братовчеди.[2]

След като плановете на Анна Кантакузина пропадат, бащата на Тамар, деспот Никифор II, в желанието си да укрепи независимостта си от Константинопол решава да се сроди с династията Анжу, която по това време управлява Неаполитанското кралство, непосредствен съсед на Епир. Освен това крал Карл II Неаполитански вече бил предложил сродяване между владетелските домове на Епир и Неапол.[3] След дълги преговори се стига до споразумение Тамара да се омъжи за четвъртия син на неаполитанския крал, Филип I, принц на Таранто.

Условията на брачния съюз били чрез брака си за Тамара Филип I да получи същите права над Епир, каквито крал Манфред Сицилиански е придобил 35 години по-рано, женейки се за лелята на Тамар, Елена Дукина.[4] Зестрата на Тамар е определена на 100 хиляди перпера годишно и няколко крепости в Южен Епир. Освен това след смъртта на Никифор I, Тамара и Филип I трябвало да наследят управлението на Епирското деспотство. След намеса на Анна Кантакузина в преговорите за планирания брак се стига и до споразумението Тамар да запази православната си вяра и след сключването на брака с католика Филип I.[5]

Сватбата между Тамара и Филип I е отпразнувана в Л'Аквила, Абузи, през август 1294 г.[3] Двамата имат пет деца:

  • Шарл (1296 – 1315)
  • Филип (1297 – 1330)
  • Жана (1297 – 1317), омъжена за арменския крал на Киликия Ошин.
  • Беатрис (1298 – 1340), омъжена за атинския херцог Валтер II дьо Бриен
  • Бланш (ум 1328), омъжена за Раймон Беренгер, брат на крал Петър III Арагонски.[6]

През 1299 г. съпругът на Тамар е пленен от войските на арагонския крал и е затворен в тъмница. За да плати откупа на съпруга си, Тамара залага короната си и моли за пари роднините си в Епир.[7] Въпреки това двамата остват разделени до 1302 г. През това време в Таранто натискът върху Тамар от страна на латинската партия се засилва и противно на обещанията, дадени при преговорите за сключването на брака ѝ, Тамар е пинудена да приеме католицизма и името Катерина[8]. След завръщането на Филип I отношенията между съпрузите стават трудни поради алианса между Арагонската корона и Епирското деспотство, иницииран от брата на Тамар, Тома. Филип I подозира съпругата си, че е действала в интерес на роднините си по време на двегодишното му отсъствие, което според него подготвило съюза между Арагон и Епир, неотчитайки факта, че именно тя залага и последните си бижута, за да му помогне в събирането на военна подкрепа.[9] Филип I решава да се разведе и през 1309 г. обвинява съпругата си в изневяра.[10] Тя е принудена да признае, че е преспала с поне 40 от бароните в двора на Филип, както и че е имала лични отношения с Бартоломео Сигинулфо, великия шамбелан на Таранто.[11] След развода Филип I се жени за Катерина Валоа, титулувана императрица на Константинопол. Низвергната, Тамара вероятно става монахиня или е държана като заложница от бившия си съпруг. Тя умира през 1311 г.[12]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Nicol 1968, с. 24; Nicol 1994, с. 24.
  2. Nicol 2010, с. 45.
  3. а б Nicol 2010, с. 46.
  4. Nicol 1994, с. 27.
  5. Nicol 2010, с. 47 – 48.
  6. Nicol 2010, с. 62, бележка 14 под линия.
  7. Nicol 2010, с. 52, 61.
  8. Polemis 1968, с. 95, бележка 5 под линия; Nicol 2010, с. 55 - 56.
  9. Nicol 2010, с. 61.
  10. Nicol 2010, с. 61 – 62.
  11. Nicol 2010, с. 62.
  12. Nicol 1968, с. 24; Polemis 1968, с. 95, бележка 5 под линия.

Източници[редактиране | редактиране на кода]