Тамбура

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Тамбура̀та е музикален инструмент от групата на струнните инструменти.

Характерен е за България, особено за югоизточните части и Пиринско, Северна Македония и Балканските страни. Сходен е с близкоизточните инструменти от Узбекистан и Казахстан, познати с имената танбур, тамбур, шаркия, будурк[1].

Тамбурата е народен струнен музикален инструмент с крушовиден корпус, изработван от явор или круша, с размери 22-45 см дължина, 12-26 см ширина и 9-20 см дебелина. Горната дъска е с дебелина 3 мм и е направена от смърч. Върху нея са изрязани 2 звукови отвора с диаметър 1,5-2 см. Срещат се тамбури и с 1 отвор, но тогава той е с по-големи размери. Грифът е тесен приблизително като при цигулката, но доста по-дълъг. В горната му част се намират ключовете (чивии, клечки) с които се настройва инструментът и които обикновено имат Т-образна форма. Близо до звуковия отвор е поставено магаренцето, върху което се опъват струните. Всички те са метални, като дебелината им отговаря приблизително на струна "е" при цигулката и мандолината. Звукоизвличането става чрез плектрум (перце)[1].

Опитите, правени от някои народни ансамбли да заменят тънките струни с по-дебели, не дават добри резултати, тъй като се губи характерната нежност на звука на тамбурата. Най-старите инструменти имат по 2 единични струни, а по-новите – 2 двойни, 2 тройни и даже понякога, макар и рядко, и 3 четворни. Най-често срещаната тамбура е с 2 двойни струни и 18 позиции на грифа, подредени по полутонове. Настройването става по няколко начина[1]:

Българска тамбура
4-струнна тамбура
  • Първа група – с11, втора – g-c1
  • Първа група – с11, втора – f-c1
  • Първа група – с11, втора – g-g
  • Първа група – с11, втора – f-f

Тоновият обем най-често е от "g" на малката до "g" на втора октава[1].

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г ((bg)) Светослав Четриков, „Музикален терминологичен речник“, изд. „Наука и изкуство“, София, 1969, стр. 323