Тежки крайцери тип „Вейнтисинко де Майо“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Тежки крайцери тип „Вейнтисинко де Майо“
Almirante Brown.jpg
Тежкият крайцер „Алмиранте Браун“
Флаг Аржентина Аржентина
Клас и тип Тежки крайцери от типа „Вейнтисинко де Майо“
Производител Odero-Terni-Orlando в Ливорно, Италия
Живот
Заложен 29 декември 1927 г.
Спуснат на вода 11 август 1929 г.
Влиза в строй 11 юли 1931 г.
Изведен от
експлоатация
утилизирани
Състояние извън експлоатация
Характеристика
Дължина 170,8 m
Ширина 17,82 m
Газене 4,66 m
Задвижване 2 парни турбини Parsons;
6 парни водотръбни котли Yarrow;
2 гребни винта;
85 000 к.с.
Скорост 32 възела
(59 km/h)
Водоизместимост 6800 t (стандартна)
9 000 t (пълна)
Броня пояс: 70 mm;
палуба: 25 mm;
кули: 50 mm;
бойна рубка: 65 mm;
Екипаж 780 души
Далечина на
плаване
8030 морски мили при 14 възела ход
Въоръжение
Артилерия 3x2 190 mm;
Зенитна артилерия:
6x2 102 mm;
6x1 40 mm;
2x2 37 mm;
4x1 20 mm
Самолети 2 хидроплана
1 катапулт
Торпеда 2x3 533 mm ТА[1][2][3]
Тежки крайцери тип „Вейнтисинко де Майо“
в Общомедия

Вейнтисинко де Майо (на испански: Veinticinco de Mayo) са тип тежки крайцери на ВМС на Аржентина. Всичко са построени 2 единици: „Вейнтисинко де Майо“ (на испански: Veinticinco de Mayo) и „Алмиранте Браун“ (на испански: Almirante Brown). Построени са в Италия, стават първите и последните тежки крайцери на Аржентина. В периода 1930 – 1940 година са най-мощните и съвременни крайцери в Латинска Америка. Никога не са участвали в бойни действия[3].

История на създаването[редактиране | редактиране на кода]

Броненосният крайцер „Пуейредон“, построен през 1898 г., – най-„съвременният“ аржентински крайцер през 1920-те години.

Към края на 1920-те години Аржентина разполага с най-многобройните ВМС в Латинска Америка. Обаче ако гръбнака на флота е представен от относително съвременните линкори от типа „Ривадавиа“ (на испански: Rivadavia), то състоянието на крайцерските сили е плачевно. В състава на флота се числят 6 крайцера – 4 броненосни и 2 бронепалубни постройка 1892 – 1898 г[4]. В описваният период те са съвсем остарели и имат едва ли не само музейно значение. Що се касае традиционните противници на Аржентина, то положението при флота на Чили не е по-добро. В строя им има 2 броненосни и 4 бронепалубни крайцера постройка 1890 – 1898 г., с не по-голяма ценност, отколкото на аржентинските[5]. Обаче флота на другия традиционен противник – Бразилия, освен един остарял крайцер разполага с двете единици на типа „Байя“ (на португалски: Bahia) – много по-съвършени кораби построени през 1910 г., слабо въоръжени, но носещи парни турбини, което им позволява с лекота да избягат на всеки един от аржентинските кораби[6]. Тъй като възможността от война с тези държави се счита за реална, подобно съотношение при крайцерските сили се смята за нетърпимо.

Аржентина през първата половина на XX век се счита за сравнително процъфтяваща държава и влиза в първата десетка на най-големите икономики в света по обем БНП[7]. През 1926 г. е приета десетлетна програма за обновление на флота на стойност 75 милиона златни песос, в рамките на която се предполага строителството на 3 тежки крайцера. Неразполагащата с развито корабостроене, Аржентина обявява международен конкурс, в който вземат участие традиционните доставчици на аржентинския флот от Великобритания и САЩ. Обаче, за удивление на обществеността, конкурса е спечелен от италианската компания Odero-Terni-Orlando. На 5 май 1927 г. в Лондон е подписан официален контракт. От Аржентина го подписва адмирал Исмаел Галиндас, от OTO президента на групата Луиджи Орландо. OTO получава поръчка за два кораба, на обща стойност 2450 хиляди фунта стерлинги[8]. „Алмиранте Браун“ струва на Аржентина 1123 хиляди фунта, систершипа му – 1225 хиляди. Аржентина не се отказва и от строителството на трети крайцер, но решават да пренесат поръчката за в бъдеще, когато се очаква подобряване на финансовото положение. В крайна сметка, вместо трети кораб от серията във Великобритания е поръчан лек крайцерЛа Архентина“ (на испански: La Argentina)[9].

Конструкция[редактиране | редактиране на кода]

Тежки крайцер тип „Тренто“.

Победилият в конкурса италиански проект се основава на конструктивните решения от тежките крайцери на типа „Тренто“[2]. Два кораба от този тип са поръчани за Кралските ВМС на Италия през 1924 г[10]. Това са типични тежки крайцери от първото поколение, със всичките им присъщи за тази генерация крайцери недостатъци, а също и с характерната им италианска специфика[11].

В проекта „Тренто“ основен залог се прави на скоростта и воденето на артилерийски бой на големи дистанции. Корпуса на корабите традиционно се оказват слаби. Далечината на плаване и мореходността са отново пренебрегнати от италианските конструктори, считайки тези характеристики за малозначими за Средиземноморския ТВД, броневата защита е разчитана на противостояние на 155-мм оръдия на новите леки крайцери на френския флот от типа „Дюге Труен“[11]. В отличие от болшинството си съвременници, крайцерите от типа „Тренто“ имат доста мощна, по мерките на 1920-те години, система за ПВО[12]. Всички тези особености плавно са пренесени в проекта „Алмиранте Браун“, който става намаление на „Тренто“[13]. Новият кораб много напомня италианския прототип външно, макар да има само един комин, бронирането и въоръжението също са пропорционално отслабени.

Корпус и архитектура[редактиране | редактиране на кода]

„Алмиранте Браун“ след модернизация.

Крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ имат корпус полубачен тип с клиперен форщевен и носов бълб. Корпуса има слаб подем към носовата част, полубака заема над 70%[14]. Отношението на дължината към ширината съставлява 9,66. Системата на набора е смесена: надлъжна в района на цитаделата и напречна в по краищата. Шпангоутите се крепят със шпация от 90 см. Вследствие ниския корпус, машинно-котелните отделения достигат до горната палуба, която, в резултат, се оказва единствената непрекъсната палуба на крайцерите[9]. Батарейната и жилищната палуби фактически са платформи и са прекъснати от отсеците на енергетичната установка. На по-голямата част от корпуса има двойно дъно, преминаващо в двоен борд[15].

За архитектурата на крайцерите са характерни функционалността и лаконичността. Доминиращите елементи на силуета стават носовата надстройка и масивния комин[14]. Носовата надстройка включва в себе си три нива на които се намират ходовия мостик, щурманската рубка и бойната рубка. Ходовият мостик е от закрит тип, с плосък покрив и остъкление и има крила, не достигащи до бордовете. Намиращата се отгоре бойна рубка е увенчана с брониран командно-далекомерен пост[16].

Кърмовата надстройка е етаж и половина, с кърмов мостик и резервен пункт за управление на огъня. В същата надстройка се разполагат битовите помещения: камбуза, пералното, банята[15]. Крайцерите носят по две триноги мачти, на площадките на които са разположени далекомери, прожектори и сигналното оборудване[16].

Енергетична установка[редактиране | редактиране на кода]

Енергетичната установка на крайцерите е разположена по линейна схема. Двата турбозъбчати агрегат система Парсънс има номинална мощност 85 000 к.с. при налягане в котлите 21 атм. Турбините се захранват с пара от шест водотръбни котела система Яроу. При номинална мощност формулярната скорост съставлява 32 възела. На изпитанията „Вейнтисинко де Майо“ се ускорява до 32,5 възела при форсиране на турбините до мощност 116 000 к.с[17]. Движението се осигурява от два трилопастни винта, с диаметър 4,06 м[16].

Тъй като аржентинските крайцери са предназначени за операции в океана, конструкторите се постарават да дадат солидна далечина на плаване. Горивото се съхранява в носови и кърмови цистерни, междудънното пространство и отсеците на двойния борд. Неговият общ запас съставлява 1800 тона, при максимално натоварване – 2300 тона. Този показател примерно съответства на по-големия „Тренто“, но доста по-малката мощност на турбините дава далечина 8030 мили при скорост 14 възела. Някои източници дават цифрата 7300 мили или 12 000 мили при същата скорост[16].

Брониране[редактиране | редактиране на кода]

Броневата защита на крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ става подобие на използваната на типа „Тренто“. Нейна основа става бордовия брониран пояс с дебелина 70 мм. Той се простира от барбета на носовата кула на главния калибър до барбета на кърмовата. Неговата дължина съставлява 108,5 м, височината – 2,6 м. При това, при нормална водоизместимост, под водата се намират едва 0,6 м броня и 1 м при пълна водоизместимост, което не дава надеждна защита при попадения с недолитане. Над главния пояс има 25-мм противоосколъчен, с височина също 2,6 м[16]. Без да дава сериозна защита, той, според мнението на конструкторите, ще принуждава противника да използва само бронебойни снаряди, което трябва да снижи мащаба на разрушенията при попадение[3].

Главният броневи пояс се затваря от траверси, с дебелина от 40 до 60 мм. Отгоре на главния пояс се намира плоската 25-мм бронирана палуба. Нейната дебелина е съвсем недостатъчна и не дава сериозна защита от снаряди дори на големи дистанции. Кулите на главния калибър и барбетите на кулите са защитени от тънка 50-мм броня от всички страни. Бойната рубка, командно-далекомерният пост и комуникационната тръба между бойната рубка и броневата палуба имат 65-мм брониране. Като цяло, броневата защита примерно съответства на стандартите на първото поколение тежки крайцери и частично защитава само от огъня на леки крайцери и разрушители, съвсем не давайки защита от огъня на оръдия, аналогични на собствените[16].

Въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Носовите кули на главния калибър на „Алмиранте Браун“.

Главен калибър[редактиране | редактиране на кода]

Макар проекта да е разработен на базата на типа „Тренто“, да се поставят на аржентинските крайцери доста масивните 203-мм оръдия в достатъчен брой не е възможно. За това избора пада на калибъра 190 мм. 190-мм/52 оръдия са разработени от италуанската компания „Одеро-Терни“ скоро след края на Първата световна война и представляват версия на 190-мм/50 оръдия MK.IV, производство на британската компания „Викерс“, с които са въоръжени първите в света тежки крайцери тип „Хокинс“[18]. Сведения за това оръдие са съхранени крайно малко, но италианските историци предполагат, че дандената артсистема е разработена за перспективни крайцери на италианския флот, но се оказват излишни след сключването на Вашингтонския морски договор от 1922 г., постановяващ максималният калибър на крайцерската артилерия на 203 мм[16]. Следва да се отбележи, че освен на крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ тези оръдия не са използвани на нито един друг кораб[1].

Първоначално се предлага да се въоръжат крайцерите с девет 190-мм оръдия в три триоръдейни кули. Обаче още предварителните разчети показват, че това ще доведе до недопустимо претоварване на корабите. За това се ограничават с шест оръдия в три двуоръдейни кули. Самите оръдия, по оказалата се неудачна италианска практика от онези години, имат прекомерно форсирана балистика, водеща до бързо износване на стволовете[16][19]. Началната скорост на снаряда съставлява 959 м/с. Използват се два типа снаряди: бронебоен, с маса 90,9 кг и фугасен, с маса 90,05 кг. Общият боекомплект достига 120 снаряда на ствол[16]. Максималната далечина на стрелбата при възвишение на стволовете 46° е 27 300 м[1].

Оръдейните кули са проектирани на основата на кулите на крайцерите от типа „Тренто“. Кулите се въртят от хидравлична трансмисия и имат ъгли на обстрел от 150° по всеки борд. Ъглите на вертикално насочване се колебаят от −7° до +45°, но зареждането на оръдията е възможно само пъгли от 0° до +12°[18]. Практическата скорострелност може да достига 3,2 изстрела в минута[20]. Самите оръдия са поставени, както и на прототипа, в обща люлка, с разстояние между осите на стволовете едва 81 см[18], което по опита на италианския флот трябва отрицателно да влияе на точността на стрелбата, за сметка на взаимното влияние на въздушните потоци от снарядите[21].

Универсален калибър[редактиране | редактиране на кода]

Към средата на 1920-те години италианският флот вече е приел на въоръжение 100-мм сдвоена универсалната установка OTO Mod. 1924 система Минизини[22]. Обаче, по неизвестни причини, за аржентинските крайцери избират да разработят оригинална сдвоена установка, която не е поставяна на нито един друг кораб[1][23]. Новата артсистема, създадена от конструкторите на OTO, се базира на 102-мм оръдие „Шнейдер-Армстронг“ образец 1918 г. и се произвежда в Италия по лиценз от компанията „Ансалдо[20]. Такива оръдия в сдвоени установки са въоръжение на миноносците от типа „Куртатоне“[22].

Артилерийската част за новата система е взета без изменения, но за използването на оръдията по въздушни цели трябва да се разработи нов лафет, осигуряващ подем на стволовете на ъгли до +80. При това, височината на осите на цапфите достига 2 м и за зареждащите трябва да се направи специална площадка. Оръдията стрелят със снаряди с маса 13,74 кг с начална скорост 850 м/с. Хоризонталната далечина достига 15 000 м, скорострелността – 7 изстрела в минута, което се явява доста скромен показател за зенитно оръдие. Шестте сдвоени установки са поместени по бордовете, в средната част на корабите. Управлението на огъня се води с помощта на три петметрови оптични далекомера, два от които са поместени на фокмачтата, а третият на кърмовата надстройка[20].

Лек зенитен калибър[редактиране | редактиране на кода]

40-мм зенитен автомат „Пом-пом“.

Лекият зенитен калибър на крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ е представен от 40-мм/40 автоматични оръдия „Викерс-Терни“ образец 1917 г[1]. Шест такива оръдия се намират на кърмовата надстройка[20]. Оръдието представлява лицензионен вариант на британското оръдие Vickers QF 2 pounder Mark II, заради характерния звук при стрелба често наричано „Пом-пом“. Системата е приета на въоръжение от британския флот през 1915 г. и до началото на 1920-те година е най-разпространеното леко зенитно оръдие в света[24]. „Пом-пом“ широко е представян за износ, освен това, се води и продажба на лицензи за производство.

Конструктивно оръдието представлява мащабно увеличение на картечницата на Максим. То има проста конструкция, ствола е с водно охлаждане и се захранва от питание от ленени ленти. Оръдието е поставяно на стойка, разполага само с ръчен механизъм за насочване и се комплектова с най-прости прицелни приспособления. Началната скорост на фугасния снаряд с маса 0,907 кг (2 фунта) е едва 610 м/с, което осигурява доста скромните показатели по досегаемост, особено по височина. Техническата скорострелност съставлява 200 изстрела в минута, практическата не надминава 90. Италианската версия се отличава от оригинала само с пълнителното подаване вместо лентъчното, което до известна степен повишава надеждността на подаване на патроните. Цилиндричният пълнител помещава 50 патрона[25]. Към края на 1930-те години този автомат вече е безнадеждно остарял.

Торпедно въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Торпедното въоръжение на крайцерите е представено от два 533-мм тритръбни торпедни апарата, които се намират на горната палуба, перпендикулярно на борда. Дължината на апаратите не позволява да се поставят симетрично и те са разположени с изместване по отношение един на друг. В борда са направени специални портове, през които се показват тръбите на апаратите. Те стрелят с италианските торпеда SI образец 1925 г[26]. Торпедото има обща маса 1781 кг, носи 250 кг взривно вещество и може да измине 4000 м на скорост 42 възела, или 10 000 м на скорост 24 възела. Освен торпедата в самите апарати, има още по три резервни, съхраняващи се недалеч[20].

Хидроплан на борда на „Алмиранте Браун“.

Тъй като апаратите не се завъртат, нацелването им е възможно само с поставянето на жироскопи или целенето трябва да става със самия кораб. Опита от бойните действия на италианските крайцери, въоръжени по подобен начин, показва, че използването на такива способи се явява практически нереалност в морския бой[27]. В крайна сметка, торпедното въоръжение на крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ може да се счита за фактически безполезен и опасен за самите носители товар.

Авиационно въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Военноморската теория от междувоенния период изисква снабдяването на големите артилерийски кораби с хидросамолети с катапултен старт. Крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ също получават възможност да носят самолети. Изначално поместването на авиационното въоръжение напълно повтаря типа „Тренто“. Пневматичният катапулт е поставен в носовата част, пред кулите на главния калибър, с подпалубен хангар под него[20]. За извличането на самолетите от хангара се използва сваляем кран, който в походно положение се поставя на палубата. Макар теоретично подобно разпределение на оборудването да е изгодно от гледна точка удобство за излитане на самолетите, практиката показва, че експлоатацията на носовия катапулт е съпроводена с много трудности. Самолета, поставен на катапулта, е заливан от водата, а той самия пречи на стрелбата. В резултат, към средата на 1930-те години, носовия катапулт е свален и заменен с обикновен, въртящ се, поставен в средната част на кораба[17].

Що се касае до самите хидросамолети, то първоначално крайцерите носят по два поплавкови биплана Vought V-65F Corsair американско производство[17]. През 1937 г. те са заменени със закупените от САЩ самолети-амфибии Grumman JF Duck[28]. Обаче тези машини не преминават през люковете на хангара и трябва постоянно да са на катапулта. Формално крайцерите могат да носят по два такива самолета, но фактически имат само по един.

Мореходност[редактиране | редактиране на кода]

Италианските стандарти по корабостроене предвиждат създаването на кораби за условията на Средиземно море, което предполага сравнително невисоки изисквания към мореходността. Във връзка с това, крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ получават нисък надводен борд, височината на който даже в носа не надвишава 6,5 м. Обаче експлоатацията на крайцерите в Южния Атлантик продемонстрира тяхната явно недостатъчна за океана мореходност. В свежо врем носовата част на крайцерите силно е заливана с вода, която прониква в помещенията под полубака и в надстройките. Неголямата метацентрична височина предизвиква силно бордово люлеене. Ситуацията особено се влошава след модернизацията, която увеличава високото тегло. Така, мореходните качества на крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ се оказват доста ниски и създават сериозни проблеми при океанските походи[16].

Екипаж и обитаемост[редактиране | редактиране на кода]

Екипажа на крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ първоначално наброява 600 човека. Настаняването им е традиционното за началото на XX век. Офицерите разполагат с каюти в кърмовата част на корабите, подофицерите са в каюти в носовата част. Редовият състав няма нито кубрици, нито постоянни спални места и разполага само с хамаци, които са окачени по целия кораб и се прибират за през деня в специални шкафове. Такова разположение на екипажа не отговаря на стандартите на междувоенния период и изглежда анахронизъм на фона на водещите флотове. Броя на жилищните помещения се увеличава след преноса на катапулта на мидъла, което дава възможност да се помести част от екипажа в бившия носов хангар. Обаче към това време числеността на екипажа нараства до 780 човека и качеството на обитаемост си остава неудовлетворително[16].

Модернизации[редактиране | редактиране на кода]

Не бидейки задействани във войната, аржентинските крайцери са подлагани само на незначителни модернизации. През 1949 г. на корабите поставят навигационен радиолокатор британско производство, тип 268. Също след Втората световна война са усъвършенствани зенитните средства. През 1947 г. вместо съвсем остарелите автомати „Викерс-Терни“ са поставени четири сдвоени 40-мм установки „Бофорс“. Към 1956 г. безнадеждно са остарели и универсалните 102-мм оръдия. Те са заменени с „Бофорси“, като общия брой 40-мм автомата достига 20. За управлението на техния огън са поставени ПУАЗО американско производство[29].

Служба[редактиране | редактиране на кода]

заложен спуснат влиза в строй списан
„Алмиранте Браун“ 12 ноември 1927 г. 28 октомври 1929 г. 18 юли 1931 г. 27 юни 1961 г.
Вейнтисинко де Майо 29 декември 1927 г. 11 август 1929 г. 11 юли 1931 г. 24 март 1960 г.[14]

„Алмиранте Браун“[редактиране | редактиране на кода]

„Альмиранте Браун“ в 1949 году.

Алмиранте Браун е наречен в чест на националният герой на Аржентина и става третия аржентински боен кораб с това име. Адмирал Уилям Браун (1777 – 1857 г.), ирландец по произход, считан за основател на военния флот на страната[28]. Девиз на крайцера става цитат на Браун: „Потъни, но не сдавай флага“ (на испански: Irse a pique antes que render)[16].

Аржентинският флаг е вдигнат на „Алмиранте Браун“ на 5 юли 1931 г., когато крайцера още е в Италия. На 27 юли „Алмиранте Браун“ заедно с „Вейнтисинко де Майо“ тръгва към Аржентина, където двата кораба пристигат на 15 септември 1931 г. На 16 септември „Алмиранте Браун“ е официално включен в състава на ВМС на Аржентина и става флагман на дивизията крайцери[28]. „Алмиранте Браун“, както и неговия систершип, участва във всички учения на флота, регулярно демонстрира военноморската мощ на страната на паради в Буенос Айрес. В периода януари—февруари 1937 г. кораба извършва поход в Тихия океан, където посещава портовете на Валпараисо и Каляо. През същата година крайцера има официална визита в Рио де Жанейро, доставяйки там президента на Аржентина Агустин Хусто[30].

През февруари 1938 г. „Алмиранте Браун“ участва в тържествата по случай встъпването в длъжност на президента на Аржентина Роберто Ортис. В периода ноември—декември крайцера извършва плаване до Лима, доставяйки там министъра на външните работи на страната Хосе Кантило. През август 1939 г. „Алмиранте Браун“ е в Монтевидео, доставяйки там президента на Уругвай Алфредо Балдомиро[31]. При това кораба, както и преди, взема активно участие във всички учения и маневри на флота. По време на поредните учения при Огнена Земя, крайцера става участник в най-трагичният инцидент в аржентинския флот. На 3 октомври 1941 г., в условията на гъста мъгла, „Алмиранте Браун“ се врязва в разрушителя „Кориентес“ (на испански: Corrientes) от типа „Буенос Айрес“[32]. Удара е в средната част, след което разрушителя се пречупва на две и потъва. Практически веднага в кърмата на крайцера се врязва линкора „Ривадавия“. „Алмиранте Браун“ получава тежки повреди, но остава на вода благодарение на умелите и решителни действия на екипажа и на свой ход достига базата на флота Пуерто Белграно[28]. Ремонта на кораба продължава над три месеца[31].

През октомври 1942 г. „Алмиранте Браун“ в състава на дивизия крайцери е в Чили, където участва в отбелязването на столетие от деня на смъртта на Бернардо О’Хигинс. В края на 1942 г. кораба влиза за основен ремонт, който продължава над година. В действащия състав на флота „Алмиранте Браун“ се връща в началото на 1944 г. На 27 март 1945 г. Аржентина обявява война на Германия и Япония[33][34], и през юли крайцера безуспешно издирва германските подводни лодки, останали в Южния Атлантик след капитулацията на Германия[31].

През 1946 г. крайцера посещава Валпараисо, а след това участва в тържествата по повод инавгурацията на Хуан Перон. През 1947 г. и 1948 г. „Алмиранте Браун“ участва в ученията на флота при бреговете на Антарктида[35]. През 1949 г. крайцера прави визита на добра воля в Ню Йорк[28], посещавайки на обратния си път Тринидад[35]. През 1951 г., във връзка с покупката в САЩ на леки крайцери от типа „Бруклин“, „Алмиранте Браун“ е преведен във 2-ра дивизия крайцери. От 1952 г. кораба е изведен в резерва и стои в Пуерто Белграно с минимален екипаж. Независимо от това моряците съумяват да изведат своя кораб в океана в хода на въстанието от 16 септември 1955 г., свалило диктатурата на Перон[35].

През 1956 г. – 1957 г. „Алмиранте Браун“ извършва учебни плавания с кадети на борда. След 1957 г. той вече рядко излиза от базата. През 1959 г. отново е изваден в резерва, а през 1960 г. напълно е разоръжен. „Алмиранте Браун“ е отписан от флота на 27 юни 1961 г., а на 2 март 1962 г. е продаден на търг на италианска фирма за метал[36]. Кораба през същата година е отбуксиран в Италия където и е разкомплектован[28].

„Вейнтисинко де Майо“[редактиране | редактиране на кода]

Тежкият крайцер „Вейнтисинко де Майо“

Вейнтисинко де Майо (25 май) получава своето име в чест на деня на началото на Майската революция – 25 май 1810 г. Тази дата се отбелязва в страната като национален празник. Крайцера става 11-я в историята на аржентинския флот кораб с това име, като пръв то е носено от флагмана на адмирал Браун. Девиза на кораба – „Кълнем се да умрем със слава“ (на испански: Juremos con Gloria Morir)[16].

Също като на „Алмиранте Браун“, аржентинският флаг е вдигнат над кораба на 5 юли 1931 г., а на 15 септември 1931 г. двата крайцера пристигат в Аржентина[28]. По-голямата част от кариерите си „Алмиранте Браун“ и „Вейнтисинко де Майо“ действат заедно, участвайки в учения на флота и посещавайки съседните страни. През юни 1935 г. „Вейнтисинко де Майо“ доставя в Рио де Жанейро канцлера на Бразилия Жозе Мачедо Соареш[29].

Скоро след началото на Гражданската война в Испания, „Вейнтисинко де Майо“ е изпратен към бреговете на тази страна за защита на аржентинските граждани[32]. Крайцера отплава от Пуерто Белграно на 8 август 1936 г. и на 22 август пристига в Аликанте. Тук екипажа на кораба оказва значителна хуманитарна помощ както на аржентинците, така и на гражданите на Испания. Именно в Аликанте „Вейнтисинко де Майо“ влиза в бой за пръв и последен път[29]. В края на октомври 1936 г. над порта извършва нападение авиацията на франкистите и аржентинският кораб открива зенитен огън за самозащита. При това той непреднамерено прикрива и стоящият наблизо съветски транспорт „Курск“, който доставя на републиканците товар истребители И-16 и авиобомби[37]. „Вейнтисинко де Майо“ се връща в Аржентина на 14 декември 1936 г[28].

В периода януари—февруари 1937 г. „Вейнтисинко де Майо“ заедно с други аржентински кораби извършва поход във водите на Тихия океан, посещавайки Валпараисо и Каляо. Заедно със систершипа той, през същата година, посещава Рио де Жанейро. В началото на 1938 г. „Вейнтисинко де Майо“ посещава Монтевидео. Още веднъж крайцера посещава столицата на Уругвай през 1940 г. В течение на всияките тези години „Вейнтисинко де Майо“ участва във всички учения на флота[37]. През февруари 1944 г. кораба е поставен за основен ремонт, който завършва в началото на 1945 г. На изпитанията след ремонта кораба успява да развие скорост 32 възела. През май 1945 г. „Вейнтисинко де Майо“ осъществява безуспешно търсене на германски подводни лодки при бреговете на Аржентина. След покупката на американски крайцери активността на корабите от типа „Алмиранте Браун“ рязко се понижава. Макар те все още да имат участия в редица учения на флота, през 1954 г. „Вейнтисинко де Майо“ е разоръжен, а неговият екипаж е преведен на „Алмиранте Браун“[38]. Обаче към средата на 1955 г. крайцера отново е приведен в боеспособно състояние и извършва учебен поход с курсанти. В периода 1957 – 1958 г. „Вейнтисинко де Майо“ крайно рядко излиза в морето, а през 1959 г. е изваден в резерва. На 24 март 1960 г. кораба е отписан и през 1962 г. е продаден за скрап в Италия. На 2 март 1962 г. „Вейнтисинко де Майо“ напуска Аржентина и отплава за разкомплектоване[30].

Оценка на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Тежкият крайцер „Йорк“.

Аржентинският проект се създава под влияние на специфични изисквания и има крайно малко аналози във флотите на другите страни. На предела на 1920—1930-те години всички велики морски държави се стремят към създаването на тежки крайцери с максималната водоизместимост, разрешена от Вашингтонския договор. За това „Алмиранте Браун“ може да се съпоставя само с няколкото нестандартни тежки крайцери на другите флотове. Най-близки по своите характеристики към аржентинските крайцери са британският тип „Йорк“, а също и японските „Фурутака“ и „Аоба“.

Британските тежки крайцери от типа „Йорк“ представляват експериментален проект, известен като крайцер тип „B“, разработен в периода 1925 – 1926 г. като отговор на неудовлетворителната бронева защита на тежките крайцери от типа „Каунти“[39][Бележки 1]. Освен това, е поставена задачата да се създаде по-малък по размери и по цена кораб, тъй като в условията на ограничен военен бюджет, Кралския флот не може да си позволи масовото строителство на крайцери по 2 млн. фунта стерлинги всеки[40]. С последната задача проектантите действително се справят – „Йорк“ и неговият систершип „Ексетър“ струват на хазната по 1,6 млн. фунта[41].

Тежкият крайцер „Фурутака“.

С останалите поставени изисквания нещата стоят доста по-лошо. С едва шест 203-мм оръдия, типа „Йорк“ е заметно по-слаб от типичния „вашингтонски“ крайцер, но пък същественото подобряване на броневата защита също не е успешно. Икономисаната водоизместимост стига само за тънък бордови пояс в района на енергетичната установка. Погребите за боеприпаси получават традиционната за британските тежки крайцери локална защита със солидна дебелина[42]. Зенитното въоръжение на „йорковете“ е откровено слабо. „Йорк“ и „Ексетър“ попълват британския флот в периода 1930 – 1931 г. и стават последните тежки крайцери на Кралския флот[43]. Надеждите на британските адмирали да създадат нов международен стандарт в класа на тежките крайцери не се оправдават и типа „Йорк“ се смята за малоудачен проект, макар доблестните действия на крайцера „Ексетър“ в хода на Втората световна война позволяват да се смекчи тази оценка.

Първите японски тежки крайцери започват да се разработват още в годините на Първата световна война, като проекта се разглежда като крайцер скаут, предназначен за водене на далечно разузнаване в интересите на главните сили на флота[44]. Последващото проектиране върви със съобразяване с най-новите типове крайцери на вероятните противници, в частност, американските леки крайцери от типа „Омаха“ и британските тежки крайцери от типа „Хокинс“[45]. Желаейки да надминат тези кораби, японците решават да ги въоръжат с най-новите 200-мм оръдия, разположени в еднооръдейни кули пирамидално в носа и кърмата на крайцерите[46]. Шестте такива оръдия трябва да осигурят решаващо превъзходство по огнева мощ. Предвижда се и скорост от 35 възела и прилично брониране при минималната възможна водоизместимост[47].

Проекта е окончателно готов още преди подписването на Вашингтонския договор[48]. Дваата крайцера от типа „Фурутака“ са заложени през 1922 г. Без да дочака даже спускането им на вода, японският флот поръчва още двете единици на типа „Аоба“[49]. От предшествениците този проект се отличава, главно, с по-традиционното разположение на артилерията в двеоръдейни кули по линейно-терасовидната схема[50]. Също както и типа „Фурутака“ те носят мощно торпедно въоръжение. При влизането в периода 1926 – 1927 г. в строй на всичките четири единици се изявява тяхното огромно строително претоварване[51]. Макар да са приети мерки за отстраняване на изяснените недостатъци, а през втората половина на 1930-те години тези крайцери да преминават през обширна модернизация, с поставянето на нова артилерия, командването на флота счита и „Фурутаку“ и „Аобу“ за неудачни типове кораби и впоследствие преминава към строителството на пълноценните „вашингтонски“ крайцери от типа „Миоко“.

Сравнителни ТТХ „Алмиранте Браун“ и неговите чуждестранни аналози
Основные элементы Аржентина Аржентина „Алмиранте Браун“[1][2][3] Япония ЯпонияФурутака[52][Бележки 2] Япония ЯпонияАоба[53][Бележки 3] Великобритания ВеликобританияЙорк[54][Бележки 4]
Водоизместимост, стандартна/пълна, т 6800/9000 8700/11 273 – 11 275 9088/11 660 8250 – 8390/10 350 – 10 490
Енергетична установка, к.с. 85 000 103 400 110 000 80 000
Максимална скорост, възела 32 33 33 32 – 32,25
Далечина на плаване, мили на скорост, възела 8030 (14) 7900 (14) 8223 (14) 10 000 (14)
Артилерия на главния калибър 3×2 – 190-мм 3×2 – 203-мм[Бележки 5] 3×2 – 203-мм[Бележки 6] 3×2 – 203-мм
Универсална артилерия 6×2 – 102-мм 4×1 – 120-мм[Бележки 7] 4×1 – 120-мм[Бележки 8] 4×1 – 102-мм
Лека зенитна артилерия 6×1 – 40-мм 4×2 – 25-мм, 2×2 – 13,2-мм 4×2 – 25-мм, 2×2 – 13,2-мм 4×1 – 40-мм, 2×4 – 12,7-мм
Торпедно въоръжение 2×3 – 533-мм ТА 2×4 – 610-мм ТА 2×4 – 610-мм ТА 2×3 – 533-мм ТА
Брониране, мм Борд – 70, палуба – 25, кули – 50, рубка – 65 Борд – 76, палуба – 32 – 35, кули – 25 Борд – 76, палуба – 32 – 35, кули – 25 Борд – 76, палуба – 37, кули – 25, погреби – 76 – 140
Екипаж, души 780 639 657 628

От приведената по-горе таблица се вижда, че аржентинските крайцери осезаемо отстъпват по бойна мощ даже на най-слабите от тежките крайцери на другите страни. Съпоставката им с пълноценните „вашингтонски“ крайцери се оказва вече съвсем не в полза на крайцерите „Алмиранте Браун“. Ситуацията се усугублява с характерните за италианската корабостроителна школа недостатъци[14]. Корпусните конструкции на корабите се оказват крахки, самите крайцери са претоварени от въоръжение и оборудване, механизмите се показват като недостатъчно надеждни. Мореходността е недостатъчна за океански плавания. Артилерията на главния калибър не е проверена в реален бой, но по опита на използването на аналогичните артсистеми в италианския флот, следва да се предположи, че тя би била малоефективна[16]. В англоезичната военноморска литература проекта „Алмиранте Браун“ е подложен на рязка критика и се оценява като съвършено неудовлетворителен[55].

Обаче флотите на латиноамериканските страни живеят според собствените си стандарти. Възможността от война с великите морски държава не се разглежда насериозно, потенциалните противници са съседите по континент. И в този контекст крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ изглеждат съвсем иначе. На фона на крацерските сили на Бразилия и Чили, изглеждащи към началото на 1930-те години като плаващ музей, аржентинските крайцери изглеждат непреодолима сила. Те могат, поне теоретично, да догонят и да унищожат всеки бразилски или чилийски крайцер и при това с лекота да избягат на линкорите в тези флотове. В резултат, крайцерите от типа „Алмиранте Браун“ дават на аржентинския флот неоспоримо преимущество над потенциалните противници и несъмнено са довели до определени политически дивиденти[14][36]. Независимо от чуждестранната критика, самите аржентински моряци ценят своите кораби, гордеят се тях и ги считат за напълно успешни[2][3].

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Към типа „Каунти“ във военноморската литература се отнасят тежките крайцери от типовете „Кент“, „Лондон“ и „Норфолк“, всичко 13 единици, близки по характеристики.
  2. Всички данни са към декември 1941 г.
  3. Всички данни са към декември 1941 г.
  4. Всички данни са към септември 1939 г.
  5. До модернизацията носят по 6×1 200-мм оръдия в еднооръдейни кули.
  6. До модернизацията носят по 3×2 200-мм оръдия в двуоръдейни кули.
  7. До модернизацията носят по 4×1 76-мм оръдия.
  8. модернизацията носят по 4×1 76-мм оръдия.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е Патянин С.В., Дашьян А.В, Балакин К.С. и др.. Все крейсера Второй мировой. 29 с.. ISBN 5-699-19130-5.
  2. а б в г Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1922 – 1946. ISBN 0-83170-303-2.
  3. а б в г д M. J. Whitley.. Cruisers of World War Two. An international encyclopedia. ISBN 1-85409-225-1.
  4. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1922 – 1946.
  5. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1922 – 1946.
  6. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1922 – 1946.
  7. Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. Арсенал-Коллекция. 40 с..
  8. Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 42 с..
  9. а б Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 43 с..
  10. Патянин С.В.. Суперкрейсера Муссолини. Если бы не адмиралы!. 6 с.. ISBN 978-5-699-50944-7.
  11. а б Патянин С.В.. Суперкрейсера Муссолини. Если бы не адмиралы!. 125 с..
  12. Патянин С.В.. Суперкрейсера Муссолини. Если бы не адмиралы!. 21 с..
  13. Каторин Ю. Ф.. Крейсеры. Ч. 2. 30 с.. ISBN 978-5-8172-0134-5.
  14. а б в г д Патянин С.В., Дашьян А.В, Балакин К.С. и др.. Все крейсера Второй мировой. 28 с..
  15. а б Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 46 с..
  16. а б в г д е ж з и к л м н о Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 47 с..
  17. а б в Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 49 с..
  18. а б в Campbell J.. Naval weapons of World War Two. ISBN 0-87021-459-4.
  19. Патянин С.В.. Суперкрейсера Муссолини. Если бы не адмиралы!. 19 с..
  20. а б в г д е Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 48 с..
  21. Патянин С.В.. Суперкрейсера Муссолини. Если бы не адмиралы!. 20 с..
  22. а б Campbell J.. Naval weapons of World War Two.
  23. Campbell J.. Naval weapons of World War Two.
  24. Campbell J.. Naval weapons of World War Two.
  25. Campbell J.. Naval weapons of World War Two.
  26. Campbell J.. Naval weapons of World War Two.
  27. Митюков Н.. Крейсера Италии Второй мировой. Моделист-Конструктор. 33 с..
  28. а б в г д е ж з M. J. Whitley.. Cruisers of World War Two. An international encyclopedia.
  29. а б в Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 53 с..
  30. а б Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 56 с..
  31. а б в Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 57 с..
  32. а б Патянин С.В., Дашьян А.В, Балакин К.С. и др.. Все крейсера Второй мировой. 31 с..
  33. Felipe Pigna. Los Mitos de la Historia Argentina, 3. 248 – 251 с.. ISBN 978-9504915447.
  34. Коллектив авторов. Очерки истории Аргентины. 416 с..
  35. а б в Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 58 с..
  36. а б Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 59 с..
  37. а б Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 54 с..
  38. Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. 55 с..
  39. Konstam A.. British Heavy Cruisers 1939 – 1945. ISBN 978-1-84908-686-8.
  40. Донец А.. Тяжёлые крейсера типа York. 4 с.. ISBN 5-7042-1157-7.
  41. Донец А.. Тяжёлые крейсера типа York. 80 с..
  42. Донец А.. Тяжёлые крейсера типа York. 14 с..
  43. Донец А.. Тяжёлые крейсера типа York. 10 – 11 с..
  44. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War. ISBN 1-86176-058-2.
  45. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  46. Still M.. Imperial Japanese Navy Heavy Cruisers 1941 – 1945. ISBN 978-1-84908-148-1.
  47. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  48. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  49. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  50. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  51. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  52. Патянин С.В., Дашьян А.В, Балакин К.С. и др.. Все крейсера Второй мировой. 437 с..
  53. Патянин С.В., Дашьян А.В, Балакин К.С. и др.. Все крейсера Второй мировой. 441 с..
  54. Патянин С.В., Дашьян А.В, Балакин К.С. и др.. Все крейсера Второй мировой. 74 с..
  55. Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995. ISBN 1557501327.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Каторин Ю. Ф.. Крейсеры. Ч. 2. ISBN 978-5-8172-0134-5.
  • Ненахов Ю. Ю.. Энциклопедия крейсеров 1910 – 2005. ISBN 978-985-13-8619-8.
  • Патянин С.В., Дашьян А.В, Балакин К.С. и др.. Все крейсера Второй мировой. ISBN 5-699-19130-5.
  • Трубицын С. Б.. Тяжёлые крейсера Италии (1927 – 1945 гг.). ISBN 5-98830-002-2.
  • Целиков Е.. Загадка южных морей. Аргентинские крейсера „Альмиранте Браун“ и „Вентесинко де Майо“. Арсенал-Коллекция. 40 – 59 с..
  • Campbell J.. Naval weapons of World War Two. ISBN 0-87021-459-4.
  • Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1922 – 1946. ISBN 0-83170-303-2.
  • Conway’s All the World’s Fighting Ships, 1947 – 1995. ISBN 1557501327.
  • M. J. Whitley.. Cruisers of World War Two. An international encyclopedia. ISBN 1-85409-225-1.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Тяжёлые крейсера типа „Альмиранте Браун““ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.