Тежки крайцери тип „Могами“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Тежки крайцери тип „Могами“
最上型重巡洋艦
Japanese Cruisers of the Seventh Squadron.jpg
„Кумано“, „Микума“ и „Судзуя“, 1938 г.
Флаг Япония Япония
Клас и тип Тежки крайцери от типа „Могами“
Производител Арсенал на флота, Куре и др. в Япония.
Живот
Заложен 27 октомври 1931 г.
Спуснат на вода 14 март 1934 г.
Влиза в строй 28 юли 1935 г.
Изведен от
експлоатация
потопени
Състояние извън експлоатация
Характеристика
Дължина 200,6 m (максимална)
198,31 m (по водолинията,
след модернизацията)
Ширина 18,16 m (първоначална)
18,92 m
(след модернизацията)
Газене 6,09 m
(след модернизацията)
Задвижване 4 парни турбини Kampon;
10 парни водотръбни котли Kampon;
4 гребни винта;
152 000 к.с.
Скорост 37 възела
(69 km/h)
Водоизместимост 11 200 t (проектна, стандартна),
13 980 t (пълна)
След модернизацията:
12 400 t (стандартна)
15 057 t (пълна)[1]
Броня пояс: 140 – 25 mm;
палуба: 35 mm
(60 mm по скосовете);
кули ГК: 25 mm;
бойна рубка: 100 – 50 mm
Екипаж 930 души
896 към 1940 г.
Далечина на
плаване
7 673 морски мили при 14 възела ход
(ефективна, първоначално)
Въоръжение
Артилерия 5x3 155 mm;
Зенитна артилерия:
4x2 127 mm;
4x2 25 mm;
2x2 13,2 mm Тип 93 картечници
След модернизацията:
5x2 203 mm
(„Могами“ 4x2 от 1943 г.);
4x2 127 mm;
4x2 25 mm
(до 60 към края на войната);
2x2 13,2 mm Тип 93 картечници
Самолети до 3 хидроплана
(„Могами“ 7 хидроплана от 1943 г.)
2 катапултa
Торпеда 4x3 610 mm ТА Тип 90
(18 торпеда Тип 90, по-късно 24 броя Тип 93)
Тежки крайцери тип „Могами“
最上型重巡洋艦
в Общомедия

Могами (на японски: 最上型重巡洋艦) са серия тежки крайцери на Императорските ВМС на Япония. Изначално са построени като леки крайцери, но впоследствие са преустроени на тежки. Всичко са построени 4 единици: „Могами“ (на японски: 最上), „Микума“ (на японски: 三隈), „Судзуя“ (на японски: 鈴谷), „Кумано“ (на японски: 熊野). Вземат участие във Втората световна война, всички загиват в хода на военните действия[2].

История на създаването[редактиране | редактиране на кода]

Тежкият крайцер „Такао“ – прототип на проекта „Могами“

След залагането на смятаните за напълно успешни тежки крайцери от типа „Такао“ ръководството на японския флот, обезпокоено от американските корабостроителни програми, планира да продължи строителството на този клас кораби. В периода 1930 – 1931 г. е планирано да се заложат четири тежки крайцера, известни като типа „Усъвършенстван Такао“[3]. Основните характеристики на новите кораби трябва да останат същите, но зенитните оръдия калибър 120 мм се заменят с новите 127-мм оръдия. Крайцерите са вече включени в седемгодишната корабостроителна програма, която трябва да бъде разгледана от парламента на Япония, но тези планове са провалени от новото дипломатическо съглашение за военноморските флотове.

В началото на 1930 г. Япония взема участие в Лондонската конференция, на която е принудена да подпише Лондонския морски договор от 1930 г. Съгласно този документ, броя на тежките крайцери в японския флот се ограничава до 12 единици. Към това време в строй вече се намират по два тежки крайцера от типовете „Фурутака“ и „Аоба“, четири от типа „Миоко“ и се намират във фаза на дострояване четирите единици от типа „Такао“. Така, лимита за строителство на тежки крайцери вече е изчерпан и на ръководството на флота му предстои да намери нови пътища за развитие на своите крайцерски сили.

На 27 юни 1930 г. е приета новата програма за строителство на флота, която, в частност, предвижда построяването на два етапа на шест крайцера клас „B“ – четири с водоизместимост от 8500 тона и на два с водоизместимост от 8450 тона. Тези цифри се определят от лимита за строителство, изтъргуван от японците на Лондонската конференция в обмен на обещанието да я отпишат старите леки крайцери типове „Тенрю“ и „Кума“, всичко седем единици, което в сумарно дава 50 995 тона за ново строителство[4].

Проекта за новите крайцери се разработва на основата на чертежите на „Усъвършенствания Такао“, но със замяна на 203-мм оръдия със 155-милиметрови. Този калибър по-рано не се използва в японския флот, но се явява пределен за крайцерите от клас „B“ според Лондонския договор. Желаейки да получи индивидуално превъзходство на своите кораби над потенциалните противници, имащо по-многобройни флотове, японските адмирали се стремят да вместят в ограничения обем максимум въоръжения, брониране и машини, даже за сметка на намаляване на изискванията за здравина и обитаемост. Леките крайцери в чуждестранните флотове, налични и строящи се по това време, носят 8 – 12 оръдия калибър 150 – 155 мм. Японският флот желае да получи къде по-мощни кораби.

Разработката на проекта, със шифър „C-37“, стартира в 1930 г. Морския генерален щаб предявява към бъдещите крайцери следните изисквания:

  • Въоръжение от петнадесет 155-мм оръдия в триоръдейни кули, с възможност за тяхната замяна на двуоръдейни с 203-мм оръдия. Освен това, крайцерите трябва да носят по четири 610-мм тритръбни торпедни апарата.
  • Осигурена защита на погребите от 203-мм снаряди, на механизмите от 155-мм снаряди.
  • Скорост 37 възела при далечина на плаване 8000 мили при 14 възела.
  • Способност да изпълняват същите задачи, които имат и тежките крайцери: да действат в авангарда на главните сили, да водят далечно разузнаване и да се борят с тежките крайцери на противника[5].

Ръководи разработката на проекта капитан 1-ви ранг Кикуйо Фуджимото, заемащ поста началник на секцията за основно проектиране при 4-ти отдел на Морския генерален щаб. Към началото на работите над будещия „Могами“ Фуджимото има на своята сметка проектите на разрушителите тип „Фубуки“ и миноносците от типа „Чидори“. Създадените от Фуджимото кораби се отличават с висока скорост и мощно въоръжение, но както показва бъдещето, неговите творения имат сериозни проблеми със здравината и устойчивостта. Обаче това по-скоро е резултат от давлението на Морския генерален щаб, на което слабохарактерният Фуджимото не успява да противопостави.

Фактически към проекта са предявени същите изисквания, които има и към к 10 000-тонните тежки крайцери, но те вече трябва да се вместят в 8500 тона стандартна водоизместимост. За това и никой не се учудва, когато представения през лятото на 1931 г. проект, независимо от мерките за олекотяване на корпуса и използването на електрозаваряване, има стандартна водоизместимост 9500 дълги тона. Тази информация се държи в тайна, официално бъдещите крайцери имат стандартна водоизместимост 8500 тона, което предизвиква недоумение в чужбина. Главният конструктор на Кралския флот отбелязва, по повод характеристиките на японските тежки крайцери, представени от британското военноморско разузнаване: „Те или строят своите кораби от картон, или цифрите не са верни“[6].

Следва да се отбележи, че разпространеното във военноморската литература мнение за съзнателното претоварване допускано от японците за техните кораби, едва ли е обосновано. От толкова значително надвишаване на теглото се снижават характеристиките мореходност, устойчивост, скорост и далечина на плаване. Макар ръководството на императорския флот действително да е решено да надминава договорните лимити по водоизместимост на своите кораби, толкова голяма разлика между проектните и действителните характеристики не са очаквани. Постоянното претоварване на японските проекти е предизвикано по-скоро от грешки при проектирането и ниска тегловна дисциплина в процеса на построяването[7].

Конструкция[редактиране | редактиране на кода]

Корпус и архитектура[редактиране | редактиране на кода]

Конструктивная схема крайцерите от типа „Могами“

В проекта „Могами“ са използвани същите корпусни обводи, като в проектите „Миоко“ и „Такао“, създадени от вицеадмирал Юдзуру Хирага. Корпуса на крайцерите има характерна извивка на непрекъснатата горна палуба по цялата дължина на кораба. Такъв подход към проектирането на корпусите, от 1920-те години, става характерна черта за японската корабостроителна школа и се използва за кораби от най-различни класове – от разрушители до линкорите от типа „Ямато“. Британските специалисти оценяват това скептично: „Той свидетелства по-скоро за дилетантски подход, който може да се очаква само от флот, нямащ опит в проектирането“[8]. „Могами“ и „Микума“ имат височина на борда при носа при проектно нормално газене 8,0 м, в средата на корпуса тя намалява до 5,5 м, над машините е 5,3 м, а в кърмата се снижава до 4,9 м. При „Судзуя“ и „Кумано“ в носу височината на борда при нормално газене съставлява 7,65 м, в средата на корпуса се понижава до 5,15 м, а в кърмата до 4,65 м (при проектно газене 5,5 м)[9]. Зададените ограничения по водоизместимост водят до използването на по-леки корпусни конструкции и широко използване на електрозаваряването вместо нитови съединения[10].

Още първите плавания показват несъстоятелността на подобен подход. Корпусите на крайцерите се деформират даже при умерено вълнение.

Изначално надстройките крайцерите от типа „Могами“ повтарят типа „Такао“. Съхранява се много голямата и висока надстройка, където се намират всички постове за управление на кораба, неговия огън и свързка. Макар такава конструкция да има солидно тегло, голямо въздушно съпротивление и да се явява добра мишена за противника, японските специалисти я смятат за оправдана. Също, както и при „Такао“, има солидна четиринога фокмачта, хангар за хидросамолетите в района на гротмачтата[5]. Но когато корабите все още се строят, на 12 март 1934 г., се случва инцидента с миноносецаТомоджуру“, който се преобръща по време на щорм. Последвалото разследване показва, че цяла поредица японски проекти бойни кораби имат съвършено недостатъчна устойчивост, тъй като са претоварени с въоръжение и имат прекомерно високо разположено тегло. Коригиран е и проекта „Могами“. Огромната носова надстройка е заменена с по-ниска и компактна, четириопорната фокмачта се заменя с по-ниска тринога, ликвидиран е хангара и е намалена височината на надстройките в района на гротмачтата. За подобряване на устойчивостта е монтирана система за поемане на воден баласт. Освен това, на „Судзуя“ и „Кумано“ намаляват височината на междупалубните пространства. Да се направи същото на първата двойка крайцери вече е невъзможно[11]. Тези мерки позволяват да се съхрани устойчивостта на кораба на приемливо ниво, макар тя все още да се оценява като недостатъчна[12].

На 26 септември 1935 г. „Могами“ и „Микума“ попадат в тайфун в хода на маневри на 4-ти флот и получават много тежки повреди на корпуса. Заваръчните съединения в носа се разрушават, протичат горивните цистерни, а механизмите на носовите куле се заклинват. Командването на флота трябва да предприеме срочни мерки за отстраняването на грешките в проекта. От април 1936 г. четирите крайцера са последователно влизат за реконструкция, в хода на която заварените съединения на корпуса са в значителна степен сменени с нитови, поставени са допълнителни плочи за укрепване на конструкцията, над старите були са поставени нови, по-големи[13]. Относно крайцерите от типа „Могами“, британските и американските експерти считат приетата за тях форма на корпуса за съвършено несъвместима с неговата лека конструкция[14].

В своя стремеж да получат висока скорост в съчетание с ограничени размери и мощно въоръжение, японските конструктори прекалено заострят краищата на своите крайцери. В резултат, корабите се отличават с много неприятно килово люлеене, защото носовата част на кораба не се изкачва по вълната, а я прорязва. Положението се влошава с ниския надводен борд и претоварените крайници. Това прави японските крайцери доста неустойчиви артилерийски платформи, но крайцерите от типа „Могами“ даже на общия неблагоприятен фон се отличават в лоша светлина[15].

Бронева защита[редактиране | редактиране на кода]

Главния броневи пояс при дължина 78,15 м (при първата двойка, 74,22 м на втората) и ширина 6,50 м защитава котелните и машинните отделения. Той изтънява надолу от 100 до 25 мм и има конструктивен наклон 20°. Горната част, сглобена от 100 – 65 мм плочи NVNC[Коментари 1], трябва да защитава от огъня на 155-мм оръдия на противника. Долната от плочи CNC[Коментари 2] с дебелина 65 – 25 мм играе ролята на противоторпедна преграда, предназначена както за защита от взривовете на торпеда, така и от попадения на гмуркащи се снаряди. В краищата се намират прикриващите погребите на боезапаса пояси, с дължина 32,40 м (при първата двойка, 36,32 м на втората) в носа и 21,46 м в кърмата, с ширина 4,50 м и конструктивен наклон от 20° отгоре навътре. Те са от плочи NVNC с дебелина 140 мм при горния край и 30 мм при долния. Като цяло схемата на поясното брониране на „Могами“ се отличава от предходните типове, имайки, обаче, сходство с използваната по-рано на типа „Такао“ защита на погребите[16].

Средната палуба над енергетичната установка е от 35-мм плочи CNC. Близо към бордовете тя преминава в броневи скосове с дебелина 60 мм, ширина 4,20 м и наклон от 20°, стикуващи се с горните краища на главния пояс. Погребите се прикриват от плоската долна палуба[Коментари 3] от 40-мм плочи, съединяващи се с поясите по краищата[17].

Четирите напречни прегради от плочи NVNC се крепят към пояса и играят ролята на траверси, защитаващи погребите на боезапаса. Двете външни достигат до долната палуба и изтъняват от 140 до 100 мм надолу. Двете вътрешни, отделящи погребите от енергетичната установка, достигат до средната палуба. Горната им част има дебелина 105 мм, а под долната палуба – 65 мм[18].

Барбетите на кулите на ГК се защитават от нивото на долната палуба до основата от 25-мм плочи NVNC. Подемниците за боеприпаса вътре в тях се защитават от бронирани цилиндри с дебелина 75 мм и височина 1,5 м от същото ниво в установки №1, 2 и 5, и 75 – 100 мм на 2,5 м при установки № 3 и 4. Каналите за подаване на боеприпаси за 127-мм оръдия (които са два на първата двойка крайцери и четири на втората) се прикриват със 75 – 100 мм NVNC на 1 м над долната палуба[19].

Каналите на втория комин се прикриват с плочи NVNC над нивото на бронираната средна палуба: външната част с 95-мм на 1,08 м, вътрешната 70-мм на 1,35 м. Вентилационните устия на котелните отделения се защитават със 60 мм CNC. Рулевото отделение по бордовете се прикрива със 100 мм NVNC, отпред и отзад – 35 мм CNC, отгоре – 30 мм CNC. В кулоподобната надстройка, за разлика от предшестващите крайцери, рулевата рубка и постовете на борбата за живучест №1 се защитават с плочи NVNC с дебелина 100 мм по бордовете и 50 мм над тях[20].

Енергетична установка[редактиране | редактиране на кода]

„Судзуя“ на ходови изпитания, 18 август 1937 г.

На корабите има 4 турбозъбчати агрегата с мощност по 38 000 к.с. (28 МВт). Те се намират в четири машинни отделения, разделени с надлъжна и напречни прегради, с обща дължина 33,9 м. Тази паротурбинна установка е разработена от четвърта секция на Морския технически департамент (Кансей Хомбу, съкратено – Кампон) като стандартна за новите крайцери и самолетоносачи. Тя е по-лека и по-мощна от ЕУ на типа „Такао“ (61,5 к.с. на тон срещу 48,8), в частност, за сметка от прехода към използването на прегрята пара вместо наситена. Различна е и компоновката, на последващите японски тежки крайцери тя вече не се използва: предните ТЗА въртят вътрешните валове, а задните – външните[21].

Всеки агрегат включва в себе си активни турбини високо (12 410 к.с. при 2613 об/мин), средно (12 340 к.с. при 2613 об/мин) и ниско налягане (13 250 к.с. при 2291 об/мин)[22]. ТВН и ТСН са еднопоточни, ТНН – двупоточна. Чрез 39,5-тонен редуктор с хеликоидна предавка (едно централно зъбно колело и три водещи колела от турбините, предавателни числа от 6,74 до 7,68) те въртят вала на гребния винт с максимална честота на оборотите 340 об/мин. Материала на роторите на турбините е закалена стомана, на лопатките – неръждаема стомана B[23].

В корпусите на турбините ниско налягане (ТНН) се намират турбините за заден ход с обща мощност 40 000 к.с. (по 10 000 к.с. всяка), въртящи винтовете в посока обратна на въртенето на винтовете при преден ход[22].

За икономичния ход има две крайцерски турбини (мощност по 2770 к.с. при 4796 об/мин) – по една в състава на предните ТЗА. Чрез отделен редуктор (едно водещо зъбно колело, предавателно число 4,457) всяка от тях се съединява с турбината за средно налягане на агрегата. Отработената пара от турбините на крайцерския ход (ТКХ) постъпва на втората степен на ТВН и след това на ТСН и ТНН, заедно те дават на вала 3750 к.с. (7500 сумарно) при 140 об/мин щатно и 5740 к.с. (11480) при 165 об/мин при форсаж. На изпитанията също е достигнат режим с мощност 10 000 к.с. при 200 об/мин. На всички режими, освен крайцерския, парата постъпва направо в първото стъпало на ТВН, за преход между тях е предвиден дистрибутиращ механизъм със 7,5-силен електродвигател[24]. Максималният запас гориво по проект от 2690 тона мазут трябва да осигури далечина на плаване от 8000 морски мили на 14-възлов ход. Фактическата далечина на „Могами“ през 1935 г. с 2389 тона мазут съставлява 7673 мили. След втората модернизация запаса гориво съставя 2215 тона при първата двойка крайцери и 2302 тона при втората двойка. Далечината на плаване и в двата случая варира между 7000 и 7500 морски мили на 14-възлов ход[25].

Отработената пара се събира в четири еднопоточни кондензатора тип „Унифлукс“ (по един в съседство на всяка ТНН), с обща охлаждаема площ 5140,6 м² (при първата двойка) или 5103,6 м² (при втората)[22]. Всяко машинно отделение има два нагнетателни и два смукателни вентилатора, два маслоохладителя, един маслоочистител и три (два при втората двойка) маслени помпи на системата за принудително смазване[26].

Па́рата за турбозъбчатите агрегати се произвежда от водотръбни котли тип „Кампон Ро Го“ с нефтено отопление, с паропрегреватели и предварително подгряване на въздуха. Работното налягане на прегрятата пара е 22,0 кГс/см² при температура 300°C.

При първата двойка крайцери се използват десет котела в десет котелни отделения – два малки в отделение №1 и осем големи в отделения №2 – 9, разделени от надлъжна преграда. При втората двойка, поради по-производителните големи котли на тях, се отказват от малките, съответно, намалявайки общия им брой до осем. За отвод на продуктите на горене се използва сдвоен комин. В неговата първа половина се събират димоходите на котли №1 – 6 (№ 1 – 4 при втората двойка), във втората половина – от котли №7 – 10 (№5 – 8 при втората двойка)[27].

По проект крайцерите трябва да имат 4 трилопастни гребни винта с диаметър 3,75 м и стъпка 4,5 м. Фактически в хода на постройката са поставени направени от манганов бронз винтове с диаметър 3,8 м, със стъпка 4,28 м. Площта на разгърнатите лопатки съставлява 9,29 м², а нейната проектна площ – 8,08 м². Зад винтовете по проект трябва да има два паралелни реактивни руля. По идея те трябва да намалят диаметъра на циркулация при крайцерска скорост. На практика такива рулове са поставени в хода на строителството само на главния „Могами“. На ходовите изпитания, през март 1935 г., очакваното намаляване на диаметъра на циркулация на крайцерска скорост не се случва, още повече, при циркулация на пълен ход започва силна вибрация на корпуса. За това останалите крайцери изначално получават двойни балансирани рулове с площ 19,94 м²[28], на „Могами“ те са заменени преди влизането му в строй, през юли 1935 г. На строените по 2-та програма крайцери от типа „Тоне“ се използва вече единичен рул. Обаче на строените по образец на „Судзуя“ крайцери №300 („Ибуки“) и 301 се връщат към двойните балансирани рулове[29].

Руловете се движат от хидравлични цилиндри (по един на рул), задвижвани от две двойка електродвигатели и хидравлични помпи Хил-Шоу (обичайно работи една двойка, втората е в резерв). Механизмите им се намират в рулевото отделение. Крайцерите имат 5,5-тонни главни котви и 1,4-тонна спомагателна котва. За вдигането им се използва носова лебедка с товароподемност 31,8 тона (тя се задвижва от два електродвигателя за 100 к.с. при 850 об/мин) и кърмова с товароподемност 8,4 тона. Скоростта на обиране на веригата и при двете съставлява 9 м/мин[29].

За захранване на корабната електромрежа (с напрежение 225 В) се използват три турбогенератора с мощност 300 кВт всеки, и два дизелови електрогенератора за 250 кВт. Те са поместени в пет отсека: четири под долната палуба (отстрани на погребите на ГК) петия се намира в централната част на корпуса на средната палуба (първата двойка) или на долната палуба на носа (втората двойка). Сумарната им мощност съставлява 1400 кВт[26].

Резултати от ходовите изпитания на крайцерите[25]
Дата Място на провеждане Водоизместимост, тона Мощност на силовата установка, к.с. Скорост, възела
„Могами“ 20 март 1935 г. Района на остров Угуруджима 12 669 154 266 35,96
„Могами“ (след модернизацията) януари 1938 г. Района на остров Угуруджима 13 600 152 432 34,73
„Микума“ 14 июня 1935 г. Района на остров Кошикиджима 12 370 154 056 36,47
„Судзуя“ ноябрь 1935 г. Района на Татеяма 13 000 ? 36,50
„Судзуя“ (след модернизацията) 18 августа 1937 г. Района на Татеяма 13 636 160 020 35,50
„Кумано“ 17 августа 1937 г. Пролива Кий 13 513 153 698 35,36

Макар проектната стойност на мощността на силовата установка от 152 000 к.с. при 340 об/мин да е достигната на изпитанията, скорост от 37 възела нито един от крайцерите не успява да развие, вероятно поради претоварването им. След втория етап на работи за повишаване на ефективността максималната скорост пада до 35 възела[25].

Въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Носовите 155-мм кули на крайцера „Микума“, началото на 1939 г.

Главният калибър на крайцерите от типа „Могами“ след построяването им включва петнадесет 155-мм оръдия тип 3 в пет триоръдейни кули. Тази артсистема е създадена под ръководството на инженера Чийокичи Хата и трябва по задание да има максималният разрешен по условията на Първия Лондонски договор калибър. Разработката ѝ започва през 1930 г., изпитанията са завършени през 1932, а на въоръжение в ЯИФ е приета на 7 май 1934 г. Оръдието има дължина на ствола 60 калибра, начална скорост 920 м/с и максимална скорострелност 7 изстрела в минуту. То има бутален затвор, ствола е с моноблочна конструкция, общата му маса е 12,7 тона[30]. По-малкото на теглото на 155-мм снаряд на оръдието в сравнение с 203-мм трябва да се компенсира с по-големия брой оръдия и по-високата им скорострелност, така, крайцерите B трябва само незначително да отстъпват на крайцерите A по обща огнева производителност. Аналогични съображения има и в американския флот при поръчките за нови крайцери[31].

От петте куполни установки №1 и №2 са разположени линейно една зад друга на носа, №3 – зад тях, но ниво по-нагоре, на зенитната палуба, №4 и №5 – в кърмата по линейно-терасовидната схема. При равен брой кули с по-ранните крайцери A не е повторена тяхната компоновка – на последните кулите в носа са разположени „пирамидално“, а издигнатата сред тях е №2. На типа „Могами“ извисеното положение на кула №3 е с цел осигуряване на по-добри ъгли на обстрела[32].

Трицевната установка 155-мм оръдия е разработена през 1932 г. също под ръководството на инженер Хата. При маса от 175 тонн и диаметър на основата 5,71 м тя има кръгово брониране от плочи NVNC с дебелина 25 мм. Над него, на разстояние 10 см, се крепят тънки стоманени листове, играещи ролята на слънцезащитни екрани, важни за тропиците. В бойното отделение на установките са разположени затворените части на оръдията и техните лафети, оборудовани с хидравлични цилиндри за отката и пневматични накатници. Разстоянието между стволовете съставлява 1,55 м, което е недостатъчно за нормалното използване на затвора на централното оръдие, тъй като неговия механизъм изисква завъртане на 45°. В подкуполното отделение се намират две хидропомпи (работна течност – минерално масло, налягане в системата – 70,0 кгс/см²), задвижвани от два електродвигателя с мощност по 100 к.с.. Те привеждат в действие хидравличните механизми, осигуряващи завъртането на кулата (чрез червячна предавка, с до 6° в секунда), подема и спускането на оръдията (чрез механизма за вертикална наводка с пневмотрансмисия, с до 10° в секунда), а също работата на досилателите и подемниците. Обичайно се използва двойката от една помпа и един електродвигател, втората не работи[33]. 55,87-кг снаряди от стелажите в погреба с помощта на ролков транспортьор се подават в междинното отделение, а оттам с помощта на бутащи подемници се доставят към оръдията. Времето за подем е 3 секунди, максималната производителност – 6 снаряда в минута. 19,5-кг заряди в картузи от погребите се подават в отделно междинно отделение, оттам с помощта на кофични подемници (отделени от претоварващото отделение с двойни огнезащитни люкове) се качват до оръдията. Времето за подем е 4 секунди, а максималната производителност – 5 заряда в минута. За всяко оръдие е предвидено един бутащ и един кофичен подемник, по три за кула. Зареждането на оръдията е при фиксиран ъгъл +7°, зареждането и досилката на снарядите е механизирано, зарядите в картузи се зареждат ръчно се дотикват с хидравличен механизъм[34].

Към момента на влизане в строй се използват 155-мм снаряди образец 1931 г. (тип 91) два типа, приети на въоръжение на 17 април 1935 г. Това са бронебойния „гмуращ се“ снаряд с балистичен накрайник, носещ 1,152 кг състав ВВ тип 91 и способен да пробие 100-мм плоча NVNC на далечина 15 км при ъгъл на удар 60°, а също учебен снаряд. През 1938 г. към тях е добавен осветителен снаряд с парашут в две модификации, отличаващи се по яркост на светлината. Щатния боекомплект на 155-мм оръдия съставлява 2250 снаряда (150 на ствол), основно бронебойните тип 91[35].

Максималният ъгъл на възвишение на установките съставлява 55°, с пределна далечина на стрелбата (при ъгъл на възвишение 45°) от 27,5 км и досегаемост по височина 12 км[33]. На етап проектиране се предполага установките на типа „Могами“ да са универсални, с максимален ъгъл на възвишение от 75° и досегаемост по височина 18 км (което се осигурява от началната им скорост 980 м/с). Но даже заложените в проекта скорости на подем и спускане на стволовете от 16° и броя на подемниците за снаряди и заряди не позволяват да се разчита на ефективен зенитен огън. Още повече, ъгъла на възвишение от 75° изисква прецизни механизми за вертикална наводка, във връзка с което се отказват от идеята за универсалност[31]. Разсейването на снарядите при установките от типа „Могами“ се оказва по-добро, отколкото при носещите установки типове D и E крайцери A. На стрелбите, през август 1938 г., в пролива Бунго главният калибър на „Микума“ показва разсейване от 278 метра на далечина 20 км[33]. Разчета на една установка съставлява 24 човека в бойното отделение, плюс 7 човека в претоваръчното отделение за снаряди и 10 – в претоваръчното отделение за заряди[36].

Управлението на огъня на главния калибър по първоначалния проект C-37 е напълно идентично с типа „Такао“ и включва в себе си два визьора за централна наводка тип 14 (главен на върна на носовата надстройка, спомагателен на покрива на хангара за хидросамолетите), централен автомат на стрелбата тип 13 (две нива на надстройката по-надолу) и 6-метров далекомер тип 14 в отделна куличка. Обаче промените в проекта (преди всичко облика на носовата и кърмовата надстройки) в рамките на Първия етап от работите за повишаване на ефективността в периода 1934 – 35 г. водят до промяна на тези планове. В окончателен вид системата за управление на огъня на 155-мм оръдия включва два командно-далекомерни поста тип 95 с визьори на централната наводка тип 94 модел 2 с 12-см бинокуляри: главен на върха на носовата надстройка и спомагателен зад гротмачтата. Под главния КДП се намира въртящата се площадка с 6-метров далекомер тип 94. В намиращия се в трюмната палуба отдясно на барбета на втората кула централен артилерийски пост (ЦАП) е поместен централния автомат на стрелбата (ЦАС) тип 92 1-ва модификация. ЦАС може да разчита скоростта на целта и необходимия ъгъл на възвишение за оръдията, изисквайки само въвеждане на данни за крена, в разчетите се отчитат и вятъра по линията на огъня. Допълнително има два далекомера с 6-метрова база в състава на 155-мм установки №3 и №4, а също три 110-см прожектора тип 92 (два отстрани на комина и един зад него, всички на отделни площадки) и два 60-см сигнални прожектора (в отделни кулички зад носовите надстройки)[37].

Японският флот не е напълно удовлетворен от оръдията 200-мм/50 Тип 3 №1, които носят крайцерите от типовете „Фурутака“, „Аоба“ и „Миоко“. Те са по-малки от максимално разрешения от Вашингтонския договор калибър и отстъпват по тегло на снаряда на аналогичните оръдия в другите страни. С оглед постоянния стремеж на ръководството на японския флот да постигне качествено превъзходство над потенциалните противници, такова положение на нещата е недопустимо. Още един тласък за разработката на ново оръдие за тежките крайцери става създаването в периода 1923 – 1924 г. във Великобритания на 203-мм оръдия Mk.VIII, които имат ъгъл на възвишение до 70° и трябва да се използват и като универсални. Тези артсистеми са предназначени за тежките крайцери от типа „Кент“. Фактически британската програма напълно се проваля и използването на толкова тежки оръдия за осигуряване на ПВО се оказва невъзможно, но през цялата втора половина на 1920-те години това не е известно и японските адмирали пожелават да имат оръдие с такива характеристики[38].

Оръдието е разработено в периода 1930 – 1931 г. под ръководството на инженера С. Хада, който по-рано създава оръдието Тип 3 №1. На въоръжение Тип 3 №2 е прието на 25 юли 1931 г[39]. Первоначално то има ъгъл на възвишение 70°, но достаточно скоро става ясно, че зенитния огън на тези оръдия няма да бъде ефективен, за сметка на това конструкцията на кулите прекомерно се усложнява. На последващите модели ъгъла на възвишение е едва 55°. Най-голямата далечина на стрелбата се достига при ъгъл на възвишение 45°[38]. Самото оръдие има преходна конструкция, с използването на телена намотка и степенен бутален затвор на Уелин. Теоретически може да изстрелва 5 снаряда в минута, реално не повече от четири, при стрелба на големи дистанции и по-малко, вследствие необходимостта да се връщат оръдията на ъгъла за зареждане[39]. Към началото на войната има пет типа снаряда: бронебоен, имащ само балистичен накрайник, Тип 91, съдържащ 3,11 кг тринитроанизол; фугасен, Тип 0, съдържащ 8,17 кг тринитроанизол; фугасен Тип 3, фактически осколочно-запалителен, напълнен със 198 запалителни тръбички; осветителен Тип „B“, съдържащ 5,13 кг пиротехническа смес и снабден с парашут; учебен Тип 91. Всички снаряди имат еднакво тегло – 125,85 кг. Зарядите са упаковани в копринени картузи и се делят на „общи“, „олекотени“ и „леки“[40].

За крайцерите от типа „Могами“ се налага разработването на нови кули, тъй като размера на куполните основи при тях е по-голям, отколкото на предшествениците – 5,71 м против 5,029 м. Кулите са създадени на основата на Модела „E1“, който носи крайцера „Мая“. Освен по-големия размер на основата, бойните отделения на кулите се оказват по-дълги с 20 см. Скоростта на вертикална наводка е намалена до 6°/с. Разстоянието между осите на оръдията вече е 190 см. Тъй като стволовете на 203-мм оръдия са по-дълги, отколкото на 155-мм, в походно положение цевите на оръдията на кула №2 не могат да се спуснат по-ниско от +12°. Боекомплекта се състои от 120 изстрела за всеки ствол. Броя на оръдейната прислуга намалява до 38 човека: 19 в бойното отделение, 9 в снарядния и 10 в зарядния погреби[41].

127-мм установки Тип 89

Стандартното средство на ПВО за далечно действие е 127-мм оръдие Тип 89. То е започнато да се разработва през 1928 г., изпитанията му започват през 1931 г., на въоръжение е прието през 1932 г. Работите се водят под ръководството на С. Хада. Тези оръдия са поставяни на японските линкори, самолетоносачи, тежките крайцери и разрушители. Оръдието напълно отговаря на своето предназначение, и е сравнимо с известната американска артсистема Mk.12, макар и да ѝ отстъпва по някои характеристики[42]. Далечината на стрелба и досегаемостта по височина се оценяват като умерени.

Оръдието стреля с унитарни патрони, с тегло по 34,32 кг. Зареждането им е ръчно, но се облекчава с пружинен досилател. Техническата скорострельност се равнява на 14 изстрела в минута, но системата за подаване осигурява доставката само на десет снаряда в минута за един ствол. Реалната продължителна скорострелност съставлява 8 изстрела в минута и силно зависи от физическото състояние на разчета[43]. Към оръдието има пет типа снаряди. Основни са снаряда „с общо предназначение“, пълен с 1,778 кг пикринова киселина и използван за стрелба както по въздушни цели, с дистанционен взривател, така и по морски, с контактен взривател; осколъчно-запалителен снаряд Тип 3, съдържащ 43 тръбички със запалителна смес; осветителен снаряд, съдържащ 1,1 кг пиротехническа смес; учебен снаряд с дистанционен взривател; учебен снаряд без взривател[43]. Боезапаса е 200 – 210 снаряда на ствол[41]. До самия край на войната японците не успяват да разработят снаряд с радиолокационен взривател, което рязко намалява ефективността на техния зенитен огън по сравнение с флота на САЩ[44].

Крайцерите от типа „Могами“ носят по осем оръдия Тип 89 в четири сдвоени установки модел „A“, модификация „1“. Установките са с тегло 24,5 тона и двумилиметрови щитове за защита на разчетите от лошо време. Имат възвишение с ъгъл 90°, максималното снижение на стволовете се равнява на 8°. Електрохидравличната трансмисия осигурява вертикалната и хоризонталната наводка със скорост до 16° в минута[43]. Това вече не е достъточно за стрелба по пикиращите бомбардировачи[45]. 127-мм установки се управляват с помощта на два зенитни директора Тип 91, но тази система за управление на огъня успява да остарее към началото на войната в Тихия океан[46].

Артилерията на крайцерите от типа „Могами“
Оръдие 155-мм/60 Тип 3[47] 203-мм/50 Тип 3 №2[48] 127-мм/40 Тип 89[49] 25-мм/60 Тип 96[50] 13,2-мм/76[51]
Калибър, мм 155 203,2 127 25 13,2
Дължина на ствола, калибри 60 50 40 60 76
Маса на оръдието, кг 12 700 19 000 3060 115 19,5
Скорострелност, и/мин 5 – 7 3 – 4 11 – 14 100 – 120 200
Тегло на снаряда, кг 55,87 125,85 23 0,243 – 0,262 0,052
Начална скорост, м/с 920 840 720 900 800
Максимална далечина, м 27 400 29 400 13 200 7500 7200
Максимална досегаемост по височина, м 12 000 9400 5200 1500

Малокалибреното зенитно въоръжение е представено от четири сдвоени 25-мм автомата тип 96 в централната част на корпуса и от четири единични 13,2-мм картечници тип 93 в предната част на носовата надстройка. Изначалния проект включва само два 40-мм автомата тип „Би“ („Викерс“ Mk II) странично на куличката с прожектори. Обаче те така и никога и не са поставяни поради техните недостатъци, макар платформи за тях да има на „Могами“ и „Микума“ при влизането им в строй и на „Судзуя“ при излизането му за ходовите изпитания, през ноември 1935 г. Голямокалибрените картечници са добавени на етапа на строителството през 1934 г., зенитните автомати заедно с двете визьорни колонки тип 95 – в хода на втория етап работи за повишаване на ефективността в периода 1936 – 1937 г. Погреба за 25-мм боеприпаси (16 000 снаряда, или 2000 на ствол) се намира под долната палуба между първата и втората кули на ГК, пълнителите за по 15 снаряда се качват оттам до нивото на средната палуба. После се пренасят ръчно, също в съседство с автоматите се намират кранци за първите изстрели. Картечния погреб се намира в съседство с погреба за 25-мм снаряди, за доставка на патроните до средната палуба се използва същият подемник. След това, до основата на надстройката те се пренасят ръчно, до нивото на картечната платформа – с отделен подемник[52].

Торпедното въоръжение е усилено в сравнение с типа „Такао“ и се състои от четири тритръбни въртящи се 610-мм торпедни апарата тип 90 модел 1. При маса от 15,75 тона, дължина 8,87 м и ширина 3,59 м, те могат да се въртят на максималните 105° както ръчно за 70 секунди, така и много бързо с помощта на 7-силен хидромотор за 5,3 секунди. Пуска на торпедата от тях щатно от съображения за маскировка се извършва със сгъстен въздух, но при необходимост могат да се използват и барутни заряди. Торпедните апарати се разположени на спонсоноподобни издатини на горната палуба отпред и отзад на катапултите, над машинните отделения. Изходния проект предполага тяхното поместване близо до носовата надстройка, както е при типа „Такао“, решението за преместването им към кърмата е прието на етапа от строителството през 1934 г. от съображения за намалване на последствията от възможен взрив на торпедо. Всеки от апаратите се оснащава със система за бързо презареждане, еднотипна с използваната на „Такао“, но имаща по-малко тегло и оигуряваща по-бързо зареждане. Вместо механизъм с верижна предавка се използва непрекъснато въже c ролка под напрежение, привеждани в действие от пневматичен двигател с мощност 20 к.с. или в краен случай – ръчно. При презареждането от насочващите въжето се съединява с тръбата на апарата и опашната част на торпедото. С намотаването на въжето около фрикционен барабан торпедото се изтегля на място примерно за 16,6 секунди, против 20 при „Такао“. Щатния им боекомплект по проект се състои от 24 броя: 12 в направляващите и 12 резервни, преместащи се по системата от носещи релси с блокове. Бойните им части се съхраняват в погреб под долната палуба по левия борд от втората кула на ГК, преместването им в първия торпеден отсек става чрез два подемника и системата релси[53]. Изполваните парогазови торпеда тип 90 (боекомплект – 24 единици) при стартова маса от 2,540 тона носят 390 кг тринитроанизол и могат да изминат 15 000 м на 35 възела, 10 000 на 42 и 7000 на 46[54]. Системата за управление на торпедната стрелба включва в себе си два торпедни визьора тип 91 и два прибора за управление на торпедната стрелба тип 92 на петия етаж на надстройката[55].

Крайцерите също носят два барутни катапулта тип Куре №2 модел 3, разположени побордно между гротмачтата и четвъртата кула на ГК. Те са идентични с поставяните на типа „Такао“ и позволяват пускането на самолети с маса до 3000 кг. Между тях на зенитнята палуба се намира платформа със система релси, предназначена за съхраняване и преместване на самолетите. Авиогрупата се състои от три разузнавателни хидросамолета. На влязлата в строй през 1935 г. първа двойка кораби това са един триместен тип 94 №1 и два двуместни тип 90 №2. Тези самолети са предназначени както за водене на въздушно разузнаване на далечина до 300 морски мили, така и за наблюдения на боя, коректировка на артилерийския огън и борба с подводници. Горивната цистерна със система за изпомпване чрез въглероден диоксид за 25 тона бензин за дозареждането им се намира на кърмата под трюмната палуба. Под броневата долна палуба също се намира погреба за четирите 250-кг (№25) и четиридисетте и четири 60-кг (№6) фугасни авиобомби. По време на строителството се предполага и наличие на хангар, поместващ два самолета (цялата авиогрупа е от четири самолета) крило до крило, но от съображения за устойчивостта от него се отказват още през 1934 г[56].

Екипаж и условия за обитаемост[редактиране | редактиране на кода]

По първоначален проект екипажа на крайцерите се състои от 830 човека, но след неговите изменения нараства до 930: 70 офицера и 860 подофицера и матроса. Такава численост на екипажа има при „Могами“ и „Микума“ след влизането им в строй. През 1937 г. след усилването на зенитната артилерия тя съставлява 951 човека (58 офицерова и 893 матроса), както е и предположително на втората двойка кораби – „Судзуя“ и „Кумано“[57].

Офицерските каюти са съсредоточени в носовата част на долната и средната палуби, каютите за мичманите се намиат в кърмата на средната палуба по десния борд, каютите на подофицерите – отново там, но по левия борд и изнесени по далеч от края на кораба. Кубриците за матросите имат метални триетажни койки (вместо обичайните окачени) и заключващи се шкафчвта за личните вещи. На първата двойка крайцери има 13 от тези жилищни помещения (№1 – 8 на средната палуба и №9 – 13 на долната), на втората – 12 (№1 – 6 на средната и №7 – 12 на долната). Добавени са многоместни каюти за летния състав, а наличните за младшите офицери са увеличени[57].

На корабите има складове за ориз (при носа) и мариновани продукти (цукемоно), установка за производство на лимонада (на кърмата) и хладилна камера (обема на която нараства до 96 кубометра – против 67 на типовете „Миоко“ и „Такао“[57]). На средната палуба в кърмата се намира корабния лазарет, а в централната част на корпуса – отделните (за офицери и матроси) камбузи (на горната палуба) и бани (на средната)[58].

По съвкупност, жилищните помещения на крайцерите от типа „Могами“ са значително усъвършенствани по сравнение с предшествениците. Те са по-добре приспособени и за плаване в южните морета. В частност, корабите имат развита система за принудителна циркулация на въздуха от 70 осеви вентилатора с обща мощност 194 к.с. (която, обаче, е достатъчно шумна), а в коридорите при кубриците на екипажа има поставени съдове със студена питейна вода. В случай на използване на отравни газове също има стая за противохимична обработка. За защита от огън мебелите и останалите детайли от интериора на помещенията са произведени от стомана, в онези случаи, когато неизползването на дърво е невъзможно, то се импрегнира с огнеустойчиви химикали[57].

Строителство[редактиране | редактиране на кода]

Строящият се крайцер „Судзуя“ в сух док. Йокосука, 20 ноември 1935 г.

Поръчката за първите два крайцера са дадени на арсенала на флота в Куре и корабостроителницата на „Мицубиши“ в Нагазаки през есента на 1931 г. На стапелите те са заложены до края на същата година. На 1 август 1932 г. средния крайцер №1 получава названието „Могами“ в чест на река в префектуре Ямагата, а крайцер №2 – „Микума“ на протичащата в префектура Оита река. Поръчката за крайцер №3 е дадена на арсенала на флота в Йокосука, през август 1933 г., заедно с наименуванието „Судзуя“ – на реката в префектура Карафуто (днес Сусуя в Сахалинска област на Русия). Накрая, поръчката за четвъртия корпус е дадена на корабостроителницата на компанията „Кавазаки“ в Кобе в края на 1933 г. На 10 март 1934 г. му е присвоено названието „Кумано“ – в чест на реката в префектура Мие[59].

Контрактната стойност на всяка поръчка е 24 833 950 йени, от които 5 927 916 са за корпуса, 7 374 441 – за силовата установка, 10 953 610 – за въоръжението и снаряжението и 577 983 – за всичко останало. Всичките четири крайцера в съответствие с официалната класификация (крайцери втори клас) са именувани в чест на реки. Названията „Микума“ и „Кумано“ в ЯИФ са използвани за първи път. Името „Могами“ по-рано носи експлоатирания в периода 1908 – 1928 г. куриериски съд, а името „Судзуя“ – бившия руски крайцер „Новик“ в периода на своята кратка служба в японския флот[59].

Ако първата двойка кораби влиза в строй през лятото на 1935 г., то при достройката на втората вече е учетен опита от инцидента с Четвърти флот. Съответно, след края на строителството, през януари 1936 г. „Судзуя“ се изпраща за модернизация на същото място. Официално той влиза в състава на флота едва на 31 октомври 1937 г., едновременно с преустроения още на стапела „Кумано“[59].

Име Място на построяване Заложен Спуснат на вода Въведен в експлоатация Съдба
Могами (最上) Арсенал на флота, Куре 27 октомври 1931 г.[60] 14 март 1934 г.[60] 28 юли 1935 г.[60] Тежко повреден от артилерийския огън на американските кораби по време на боя в пролива Суригао на 25 октомври 1944 г. и по-късно от авиоудар на палубната авиация, довършен с торпедо от разрушителя „Акебоно“.
Микума (三隈) Корабостроителница на „Мицубиши“, Нагазаки 24 декември 1931 г.[60] 31 май 1934 г.[60] 29 август 1935 г.[60] Тежко повреден при авиоудар на американската палубна авиация по време на Мидуейското сражение на 6 юни 1942 г., потъва на следващия ден.
Судзуя (鈴谷) Арсенал на флота, Йокосука 11 декември 1933 г.[28] 20 ноември 1934 г.[28] 31 октомври 1937 г.[28] Потопен от американската палубна авиация по време на боя при остров Самар на 25 октомври 1944 г.
Кумано (熊野) Корабостроителница на „Кавазаки“, Кобе 5 април 1934 г.[28] 15 октомври 1936 г.[28] 31 октомври 1937 г.[28] Потопен от американската палубна авиация при западното крайбрежие на Лусон на 25 ноември 1944 г.

Служба[редактиране | редактиране на кода]

„Могами“[редактиране | редактиране на кода]

„Могами“ плава към Трук след сражението при Мидуей с откъсната носова част. Снимката е от мостика на „Могами“

Към началото на Втората световна война влиза в състава на 7-ма дивизия на 2-ри флот. През декември 1941 г. подсигурява десанта на японските войски в Малайзия. В периода януари – февруари 1942 г. действа при бреговете на Индонезия, поддържайки десантните операции[61]. В нощта на 28 февруари – 1 март 1942 г. заедно с крайцера „Микума“ и 12-ти дивизион разрушители участва в боя в Зондския пролив. В резултат са потопени американският тежък крайцер „Хюстън“ и австралийският лек крайцерПърт“. Освен това, от торпедата на „Могами“ вероятно са случайно потопени японски тралчик и четири десантни транспорта[61][62]. През март 1942 г. оперира при бреговете на Суматра, а след това участва в операциите против Андаманските острови и Бирма. В хода на рейда на японския флот в Индийския океан, „Могами“ действа в Бенгалския залив против британското корабоплаване и 6 април 1942 г. съвместно с „Микума“ и разрушителя „Амагири“ потопява три британски транспорта[61].

В хода на сраженията при атола Мидуей „Могами“ влиза в състава на групата на близкото прикритие. Вечерта на 5 юни 1942 г. при отклоняване от подводна атака, „Могами“ се врязва в „Микума“ и получава тежки повреди на носовата част. След нейното отделяне и херметизацията на преградите крайцера на малък ход поема към остров Уейк в съпровождение на „Микума“. на 6 юни крайцерите са подложени на атаки на базовата авиация на САЩ от Мидуей, но не получават повреди[61]. На 7 юни 1942 г. крайцерите са атакувани от американски палубни самолети на самолетоносачитеUSS Enterprise (CV-6)“ и „USS Hornet (CV-8)“. На „Могами“ падат 5 авиобомби, причинили сериозни повреди и предизвикали пожар, който обаче успяват да потушат. В хода на сраженията екипажа на крайцера губи 90 човека убити и 101 ранени[63].

След временен ремонт на остров Трук в периода юни – юли 1942 г. крайцера отплава за Япония и от 1 септември 1942 г. до 30 април 1943 г. преминава ремонт и модернизация в Сасебо[61]. Впоследствие е привлечен за превоз на войски в Рабаул. На 5 ноември 1943 г. е атакуван в Рабаул от пикиращи бомбардировачиДаунтлес“ от самолетоносача „USS Saratoga (CV-3)“ и получава попадение на авиобомба, предизвикало сериозен пожар. Налага се да се наводнят носовите снарядни погреби[64]. В периода ноември – декември е ремонтиран в Трук, а от 22 декември 1943 г. до 17 февруари 1944 г. преминава поредна модернизация в Куре. След това превозва войски и товари от Япония за Сингапур, на 19 – 20 юни 1944 г. участва в сражението при Марианските острови, като избягва повреди[64].

По време на сраженията за Филипините влиза в състава на Трето ударно съединение. На 24 октомври 1944 г. получава леки повреди от въздушните нападения. На 25 октомври участва в сражението в пролива Суригао, получава до пет попадения на снаряди от американските тежки крайцери, предизвикали сериозни повреди. Убити са командира и старшия офицер. При оттеглянето си с сблъсква с тежкия крайцер „Начи“ и получава нови повреди. Продължаващия пожар води до детонации на снаряди и торпеда. Впоследствие крайцера е обстрелян от американските крайцери и получава 10 – 20 попадения, ответен огън то практически не води. Въпреки това, кораба остава на вода, пожарите са потушени, но машините са напълно извън строя. Лишен от ход „Могами“ е атакуван от палубни торпедоносци-бомбардировачиАвенджър“ и получава две бомбови попадения. Отново възниква силен пожар, и тъй като не успяват да наводнят носовите погреби, старшия по звание офицер заповядва да се напусне кораба[64]. „Могами“ е довършен с торпедо на разрушителя „Акебоно“, загуте сред екипажа съставляват 192 човека убити[63].

„Микума“[редактиране | редактиране на кода]

Повреденият „Микума“ малко преди своята гибел

Към началото на Втората световна война влиза в състава на 7-ма дивизия на 2-ри флот. През декември 1941 г. подсигурява десанта на японските войски в Малайзия. В периода януари – февруари 1942 г. действа при бреговете на Индонезия, поддържайки десантните операции[63]. В нощта на 28 февруари – 1 март 1942 г. заедно с крайцера „Могами“ и 12-ти дивизион разрушители участва в боя в Зондския пролив. В резултат са потопени американският тежък крайцер „Хюстън“ и австралийският лек крайцерПърт[65]. През март 1942 г. оперира при бреговете на Суматра, а след това участва в операциите против Андаманските острови и Бирма. В хода на рейда на японския флот в Индийския океан, „Микума“ действа в Бенгалския залив против британското корабоплаване и на 6 април 1942 г. съвместно с „Могами“ и разрушителя „Амагири“ потопява три британски транспорта[66].

В хода на сраженията при атола Мидуей „Микума“ влиза в състава на групата на близкото прикритие. Вечерта на 5 юни 1942 г. при отклоняване от подводна атака, в „Микума“ се врязва в „Могами“. „Микума“ не получава сериозни повреди при това стълкновение и е оставен за прикритие на „Могами“[66]. На 6 юни крайцерите са подложени на атаки на базовата авиация на САЩ от Мидуей, но не получават попадения, обаче свален бомбардировач „Виндикейтър“ се врязва в кула на главния калибър на „Микума“. На 7 юни 1942 г. крайцерите са атакувани от американски палубни самолети на самолетоносачитеUSS Enterprise (CV-6)“ и „USS Hornet (CV-8)“. В „Микума“ попадат не по-малко от 5 авиобомби, разрушавайки една от кулите на главния калибър и изваждат от строй две машинни отделения, вследствие на което „Микума“ губи ход[66]. На кораба започва пожар. Когато пламъка се разпространява по крайцера, детонират торпеда, причинявайки непоправими разрушения. Екипажа оставя кораба, към вечерта на 7 юни 1942 г. „Микума“ потъва. Загубите са над 650 човека, включая командира на кораба[67].

„Судзуя“[редактиране | редактиране на кода]

„Судзуя“ със 155-мм артилерия

Веднага след влизането му в строй кораба е изваден в резерва. През 1938 г. той влиза в състава на действащия флот и осигурява воинските превози в Южнокитайско море, но след това е поставен за модернизация в Куре. Работите се водят от 31 януари до 30 септември 1939 г. През 1940 г. действа при бреговете на Китай[66]. В периода януари – март 1941 г. оперира в Сиамския залив, оказвайки демонстративно давление върху френските власти в Индокитай[65]. В периода юни – август 1941 г. „Судзуя“ подсигурява превоза на японски войски за Индокитай.

„Судзуя“ през 1944 г.

С началото на Втората световна война действа при бреговете на Малайзия, поддържайки десантните операции. През февруари 1942 г. прикрива нахлуването на Суматра, а след това до 4 март 1942 г. действа при бреговете на Ява. „Судзуя“ участва в операциите против британското корабоплаване в Бенгалския залив. От 1 април до 11 април 1942 г. той съвместно с крайцера „Кумано“ и разрушителя „Ширакумо“ потопява четири британски и един американски транспорта[67]. В хода на сраженията за Мидуей влиза в групата на прикритието, без да има повреди[68]. На 24 август 1942 г. участва в сражението при Източните Соломонови острови, повреди, както и успехи няма. След това крайцера действа в района на остров Гуадалканал. В нощта на 14 ноември 1942 г. „Судзуя“ заедно с тежкия крайцер „Мая“ обстрелва американското летище Хендерсън фийлд на Гуадалканал. Изстрелваики над 500 снаряда на главния калибър, „Судзуя“ заедно с „Мая“ има известен успех. 18 американски самолета са унищожени, 32 са повредени[68]. През март 1943 г. преминава ремонт в Куре, с поставянето на радар и нови зенитни автомати. След това нееднократно е привличан за превоз на войски и съпровождение на конвои[68].

На 19 – 20 май 1944 г., по време на сражения за Марианските острови, „Судзуя“ влиза в състава на главните сили на 1-ви Мобилен флот, не получава повреди, но и не постига никакви успехи. Преди началото на японската операция „Сьо-го“ крайцера е включен в състава на 1-во Диверсионно ударно съединение. В хода на сражения в заливе Лейте, на 25 октомври 1944 г. „Судзуя“ съвместно с другите кораби на ударното съединение потопява ескортния самолетоносач „Хембиер Бей“, разрушителите „Джонсон“, „Хоэл“, ескортния разрушител „Самюел Б. Робъртс“[69]. В сътото време „Судзуя“ е атакуван от американски палубни самолети и в резултат на близък разрив на бомба получава повреди по винтовете. В хода на последващите атаки по въздух още една бомба се взривява до борда по време на презареждането на торпедни апарати. Възниква пожар, довел до взрив на торпедата. Разрушени са ред машинни и котелни отделения, кораба губи ход. След час след това продължаващият пожар води до детонация на резервните торпеда и погребите за боеприпаси на зенитната артилерия[67]. Екипажа изоставя обвития в пламъци кораб и се прехвърля на разрушителя „Окинами“. Всичко се спасяват 620 човека[69], загиват над 500, в т.ч. и командира на крайцера[67]. Скоро след това напуснатият кораб потъва[69].

„Кумано“[редактиране | редактиране на кода]

„Кумано“ преди замяната на артилерията на главния калибър

При влизането си в строй е веднага изваден в резерва, но от 1 декември 1937 г. става флагман на 7-ма дивизии крайцери. През 1938 г. действа в Южнокитайско море, осигурява превозите на войски. През 1939 г. преминава модернизация с укрепване на корпуса и замяна на артилерията на главния калибър. Връща се в строй в края на 1939 г. и от 1 януари 1940 г. отново става флагман на 7-ма дивизия. През януари – март 1941 г. оперира в Сиамския залив, като заплаха за френските власти[69].

Крайцерите на 7-ма дивизия. 1938 г.

С началото на войната в Тихия океан, „Кумано“ заедно с другите крайцери на 7-ма дивизия прикрива нахлуването на японските войски в Малайзия. През февруари 1942 г. действа при бреговете на Индонезия, през март участва в превземането на Андаманските острови[67]. През април 1942 г., заедно със „Судзуя“ и разрушителя „Ширакумо“, потопява в Бенгалския залив пет вражески транспорта. В хода на сражението за Мидуей влиза в състава на групата за прикритие, не получава повреди[70]. През октомври 1942 г. „Кумано“ поддържа операциите на японския флот при Гуадалканал, след това преминава на Трук, после в Япония. През април 1943 г. преминава ремонт и модернизация в Куре[70]. В течение на 1943 и 1944 г. нееднократно се привлича за войскови превози. В хода на една от тези мисии, на 20 юли 1943 г., в района на Коломбангара получава повреди по корпуса от близък разрив на авиобомба[71]. В периода марте – април 1944 г. преминава поредна модернизация в Сингапур.

В хода на сраженията за Филипините влиза в състава на Първи диверсионно ударно съединение. По време на боя в залива Лейте, на 25 октомври 1944 г., води огън по американските самолетоносачи и разрушители, сам получава попадение на торпедо в носовата част от разрушителя „Джонсон“. Разрушени са редица отсеци, излиза от строй водоотливната система, скоростта пада до 15 възела[70]. Американската авиация нееднократно атакува „Кумано“. На 26 октомври 1944 г. той получава три попадения на авиобомби по време на преминаването му през морето Сибуян. Кораба получава нови повреди, скоростта пада до 10 възела, и му заповядват да се насочи към Манила. В Манила крайцера пристига на 28 октомври 1944 г., и към 3 ноември 1944 г. неговият корпус е херметизиран, поправени са част от механизмите, и крайцера вече може да развие 15 възела. На 5 ноември 1944 года „Кумано“ отплава от Манила в състава на конвой. На 6 ноември този конвой е атакуван от група американски подводници. „Кумано“ получава две попадения на торпеда от ПЛ „Рей“. Откъснат е носовия край, наводнени са всички машинни отделения. Но крайцера остава на вода и на буксир е отведен в залива Санта Круз на остров Лусон[71][72].

В Лусон екипажа на кораба успява да изпомпа водата, да затапи пробойната и да пусне една от турбините, което трябва да осигури ход 6 възела[72]. Обаче на 25 ноември 1944 г. той е атакуван от група пикировачи и торпедоносци на самолетоносача „USS Ticonderoga (CV-14)“. В хода на нападението крайцера получава пет попадения на авиобомби и пет попадения на торпеда, като последните са само в левия борд[65]. Независимо от опитите на екипажа да изправи кораба, „Кумано“ се преобръща и потъва 45 минути след началото на нападението. От състава на екипажа се спасяват 595 човека, около 600 човека загиват. Командира на крайцера пожелава да умре заедно с кораба си, но е насилствено евакуиран от членовете на екипажа[72].

Коментари[редактиране | редактиране на кода]

  1. Хромоникелова бронева стомана, съдържаща 0,43 – 0,53% въглерод, 3,7 – 4,2% никел и 1,8 – 2,2% хром. Аналог на по-ранната британска тип VH, и се произвежда в Япония от началото на 20-те години. Виж Лакруа и Уелс, с. 742 – 743.
  2. Хромоникелмедна бронева стомана, съдържаща 0,38 – 0,46% въглерод, 2,5 – 3,0% никел, 0,8 – 1,3% хром и 0,9 – 1,3% мед. Аналог на по-ранната хромоникелова бронева стомана NVNC, използва я се от 1932 г. за плочи с дебелина 75 мм и по-малко. Виж Лакруа и Уелс, стр. 742 – 743.
  3. В терминологията на ВМФ на СССР и РФ съществуващите само по краищата долна и трюмна палуби на „Могами“ са не палуби, а платформи.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Лакруа и Уэллс, 1997, p. 819
  2. Патянин С. В., Дашьян А. В., Балакин К. С. и др.. Все крейсера Второй мировой. 462 с..
  3. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War. ISBN 1-86176-058-2.
  4. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  5. а б Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  6. Preston A.. The World's Worst Warships. ISBN 0-85177-754-6.
  7. Сулига С. В.. Японские тяжёлые крейсера. Т. 1. История создания, описание конструкции, предвоенные модернизации. 27 с..
  8. Сулига С. В.. Японские тяжёлые крейсера. Т. 1. История создания, описание конструкции, предвоенные модернизации. 15 с..
  9. Lacroix, Wells, 1997, p. 444
  10. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  11. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  12. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  13. Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  14. Preston A.. The World's Worst Warships.
  15. Сулига С. В.. Японские тяжёлые крейсера. Т. 1. История создания, описание конструкции, предвоенные модернизации. 88 с..
  16. Lacroix, Wells, 1997, p. 449 – 450
  17. Lacroix, Wells, 1997, p. 451 – 452
  18. Lacroix, Wells, 1997, p. 450 – 451
  19. Lacroix, Wells, 1997, p. 452 – 456
  20. Lacroix, Wells, 1997, p. 452
  21. Lacroix, Wells, 1997, p. 473
  22. а б в Lacroix, Wells, 1997, p. 475
  23. Lacroix, Wells, 1997, p. 473, 476
  24. Lacroix, Wells, 1997, p. 473 – 475
  25. а б в Lacroix, Wells, 1997, p. 481
  26. а б Lacroix, Wells, 1997, p. 478
  27. Lacroix, Wells, 1997, p. 476
  28. а б в г д е ж Lacroix, Wells, 1997, p. 820
  29. а б Lacroix, Wells, 1997, p. 480
  30. Lacroix, Wells, 1997, p. 456, 458, 462
  31. а б Lacroix, Wells, 1997, p. 459
  32. Lacroix, Wells, 1997, p. 458
  33. а б в Lacroix, Wells, 1997, p. 460
  34. Lacroix, Wells, 1997, p. 460 – 461
  35. Lacroix, Wells, 1997, p. 461 – 462
  36. Lacroix, Wells, 1997, p. 463
  37. Lacroix, Wells, 1997, p. 471 – 472
  38. а б Lacroix E., Linton W.. Japanese cruisers of the Pacific War.
  39. а б Сулига С. В.. Японские тяжёлые крейсера. Т. 1. История создания, описание конструкции, предвоенные модернизации. 97 с..
  40. Сулига С. В.. Японские тяжёлые крейсера. Т. 1. История создания, описание конструкции, предвоенные модернизации. 98 с..
  41. а б Сулига С. В.. Японские тяжёлые крейсера. Т. 1. История создания, описание конструкции, предвоенные модернизации. 76 с..
  42. Кофман В. Л.. Японские линкоры Второй мировой. „Ямато“ и „Мусаси“. 60 с..
  43. а б в Сулига С. В.. Японские тяжёлые крейсера. Т. 1. История создания, описание конструкции, предвоенные модернизации. 102 с..
  44. Кофман В. Л.. Японские линкоры Второй мировой. „Ямато“ и „Мусаси“. 61 с..
  45. Кофман В. Л.. Японские линкоры Второй мировой. „Ямато“ и „Мусаси“. 62 с..
  46. Сулига С. В.. Японские тяжёлые крейсера. Т. 1. История создания, описание конструкции, предвоенные модернизации. 111 с..
  47. Campbell J.. Naval weapons of World War Two. ISBN 0-87021-459-4.
  48. Campbell J.. Naval weapons of World War Two.
  49. Campbell J.. Naval weapons of World War Two.
  50. Campbell J.. Naval weapons of World War Two.
  51. Campbell J.. Naval weapons of World War Two.
  52. Lacroix, Wells, 1997, p. 465
  53. Lacroix, Wells, 1997, p. 466
  54. Lacroix, Wells, 1997, p. 137
  55. Lacroix, Wells, 1997, p. 467
  56. Lacroix, Wells, 1997, p. 472 – 473
  57. а б в г Lacroix, Wells, 1997, p. 482
  58. Lacroix, Wells, 1997, p. 453,459
  59. а б в Lacroix, Wells, 1997, p. 436
  60. а б в г д е Lacroix, Wells, 1997, p. 817
  61. а б в г д Апальков Ю. В.. Боевые корабли японского флота. Крейсера. 10.1918 – 8.1945 гг.: Справочник. 48 с..
  62. Патянин С. В., Дашьян А. В., Балакин К. С. и др.. Все крейсера Второй мировой. 466 с..
  63. а б в Патянин С. В., Дашьян А. В., Балакин К. С. и др.. Все крейсера Второй мировой. 467 с..
  64. а б в Апальков Ю. В.. Боевые корабли японского флота. Крейсера. 10.1918 – 8.1945 гг.: Справочник. 49 с..
  65. а б в M. J. Whitley.. Cruisers of World War Two. An international encyclopedia.
  66. а б в г Апальков Ю. В.. Боевые корабли японского флота. Крейсера. 10.1918 – 8.1945 гг.: Справочник. 50 с..
  67. а б в г д Патянин С. В., Дашьян А. В., Балакин К. С. и др.. Все крейсера Второй мировой. 468 с..
  68. а б в Апальков Ю. В.. Боевые корабли японского флота. Крейсера. 10.1918 – 8.1945 гг.: Справочник. 51 с..
  69. а б в г Апальков Ю. В.. Боевые корабли японского флота. Крейсера. 10.1918 – 8.1945 гг.: Справочник. 52 с..
  70. а б в Апальков Ю. В.. Боевые корабли японского флота. Крейсера. 10.1918 – 8.1945 гг.: Справочник. 53 с..
  71. а б Патянин С. В., Дашьян А. В., Балакин К. С. и др.. Все крейсера Второй мировой. 469 с..
  72. а б в Апальков Ю. В.. Боевые корабли японского флота. Крейсера. 10.1918 – 8.1945 гг.: Справочник. 54 с..

Литература[редактиране | редактиране на кода]

на японски език
  • 雑誌「丸」編集部編. 日本の軍艦. 第7巻, 重巡. 3 („Нихон но гункан“/«Японские боевые корабли», том 7—тяжёлые крейсера, часть III: „Могами“ и „Тонэ“). 260 с.. ISBN 4-7698-0457-1.
на английски език
  • Conway's All The Worlds Fighting Ships, 1922 – 1946 / Gray, Randal (ed.). – London: Conway Maritime Press, 1980. – 456 p. – ISBN 0-85177-1467
  • Eric Lacroix, Linton Wells II. Japanese cruisers of the Pacific war. 882 с.. ISBN 1-86176-058-2.
  • Anthony Tully. Battle of Surigao Strait. 329 с.. ISBN 978-0-253-35242-2.
  • John Jordan. Warships After Washington: The Development of the Five Major Fleets, 1922 – 1930. 338 с.. ISBN 978-1-84832-117-5.
  • Jeffrey Cox. Rising Sun, Falling Skies: The Disastrous Java Sea Campaign of World War II. 480 с.. ISBN 978-1-78096-726-4.
на руски език
  • С. В. Сулига. Японские тяжелые крейсера (в двух томах). 96+120 с.. ISBN 5-7559-0020-5.
  • Ю. И. Александров. Тяжёлые крейсера Японии. Часть I. 84 с.. ISBN 978-5-98830-021-2.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Тяжёлые крейсера типа „Могами““ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.