Теория за великите личности

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Теорията за великите личности е идея от 19в., според която историята може да бъде предимно обяснена от влиянието на "велики личности", или герои: силно влиятелни личности, които заради харектерен талант, интелект, мъдрост или политически умения употребяват властта си по начин, който имал решително историческо въздействие. Теорията била популяризирана през 1840г. от шотландския писател Томас Карлайл, но през 1860г. Хърбърт Спенсър излага доказателство против теорията, което останало влиятелно от края 20в. до днес; Спенсър казал, че такива велики личности са продукт на техните общества и че действията им биха били невъзможни без социалните условия изградени преди раждането им.[1] [2] [3]

Приложен върху човешките общества, Законът за големите числа задава сленият въпрос: "могат ли нашите индивидуални действия да бъдат друго нещо освен потвърждението на една обща тенденция, която ни задминава?".

През 1938, Зигмунд Фройд предлага в "Мойсей и монотеизма" модел на велика личност в лицето на Гьоте, Леонардо да Винчи или Бетховен, които са достойни за върховенство.

Общ поглед[редактиране | редактиране на кода]

Според Карлайл, някои "божествено вдъхновени" личности, като Мохамед, са придали форма на света.

Карлайл заявява, че "Световната история е просто биография на велики личности", отразявайки вярването си, че героите създават история чрез личните си характеристики и божествено вдъхновение. В книгата си "On Heroes, Hero-Worship and the Heroic in History" (За герои, почитане на герои и героичното в историята", Карлайл описва как е видял историята да се променя след дела на "герои", правейки детайлен анализ върху влиянието на няколко такива личности (включително Мохамед, Шекспир, Лутър, Русо и Наполеон). Карлайл също чувства, че изучаването на великите личности бива "изгодно" откъм героична гледна точка; че от изучавайки воденият от героите живот, неизбежно ще се открие и нещо за същинската природа на изучаващия.

Заедно с Карлайл, теорията бива поддържана от американския учен Фредерик Адамс Уудс. В работата си "The Influence of Monarchs: Steps in a New Science of History" (Влиянието на монарсите: стъпки в нова наука за история) Уудс разследва 386 владетели в западна Европа от 12в. до Френската революция в края на 18в. и тяхното влияние върху хода на историческите събития.

Тази теория обикновено е сравнявана с теория, която говори за събития случващи се във време изпълнено със събития или когато вълна от множество по-малки събития причинява някои развои да се случат. Подходът "Великата личност" към историята бива най на мода сред професионалните историци през 19в., популярна работа на тази школа е Encyclopædia Britannica Eleventh Edition (1911) (Енциклопедия Британика 7 издание от 1911г.), което съдържа дълги и детайлни биографии за великите личности на историята, но много малко общи или социални истории. Например, всичката информация за "Миграционния период" след Римско време на Европойска история е събран под биографията на Атила Хунът. Този героичен поглед върху историята бива също силно подкрепян от някои философски особи като Хенгел, Киеркегард, Ницше и Спенглър, но изпада в немилост след Втората световна война.

В "Untimely Meditations" (Безвременни Медитации), Ницше пише: "...целта на човечеството лежи в най-видните му екземпляри".

В "Fear and Trembling" (Страх и треперене), Киеркегард пише: "...да можеш да паднеш по такъв начин, че в същата секунда да изглежда, че ставаш и вървиш, да превърнеш скока на сляпа вяра в ходене, напълно да изразиш върховеното и пешеходецът - както само онези рицари на вярата могат - това е единственият и неповторим феномен."

Хенгел, изхождащ от провиденциалистката теория, спори, че "това, което е истинско е логично" и световните исторически личности са световни духовни служители. Хегел смята: "Такива са великите исторически личности, чийто собствени особени цели включват онези големи проблеми, които са волята на Световния Дух." По този начин, според Хегел, велика личност не прави историческа реалност сама по себе си, но само открива неизбежното бъдеще.

Критика[редактиране | редактиране на кода]

Хърбърт Спенсър бива един от най-силните критици на изложението на Кайлайловата теория за Великите личности. Той вярвал, че отдаването на исторически събития въз основа на решения на индивиди е безнадежно примитивно, детинско и ненаучна позиция. Вярвал, че личностите наречени от Карлайл "велики" били просто продукт на тяхната социална среда.

Война и мир на Толстой включва критика на теорията за Великите личности като повтаряща се тема във философските отклонения. Според Толстой, значимоста на великите индивиди е въображаема. Всъщност те са само роби на историята осъзнаващи указа на провидението.

В лекцията си "Велики мъже и тяхната среда" Уилиам Джеймс подчертава важноста на съотстветствието между великите мъже със средата (в общия смисъл). Основният му аргумент е че средите и индивидите се оформят взаймно, точно както околните среди и индивидуалните членове на животинските видове го правят според теорията на Дарвин.

Между съвремената критика на теорията на Великите личности, тази на Сидни Хуук е в подкрепа на идеята. Той похвалва тези които придават форма на събития чрез действията си и книгата му The Hero in History (Героят в историята) е посветена на ролята на героят и в историята и въздействието на бележити личности.

Леонид Гринин определя историческа личност (велик човек) по следния начин:

Заключавайки, че ролята на великият човек зависи от даден брой фактори или от нито един.

Примери[редактиране | редактиране на кода]

Създали империя[редактиране | редактиране на кода]

Олицетворение на сила[редактиране | редактиране на кода]

Създали религия[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Carneiro, (1981) Robert L. „Herbert Spencer as an Anthropologist“, Journal of Libertarian Studies, vol. 5, 1981, pp.171-2
  2. Robert Rives La Monte Socialism: Positive and Negative, Chicago: Charles H. Kerr, 1912, p. 18
  3. Sidney Hook (1950) The Hero in History, New York: Humanities Press, p. 67