Теория за великите личности

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Теорията за великите личности е идея от 19в., според която историята може да бъде предимно обяснена от влиянието на "велики личности", или герои: силно влиятелни личности, които заради харектерен талант, интелект, мъдрост или политически умения употребяват властта си по начин, който имал решително историческо въздействие. Теорията била популяризирана през 40-те години на 19в. от шотландския писател Томас Карлайл, но през 1860г. Хърбърт Спенсър излага доказателство против теорията, което останало влиятелно от края 20в. до днес; Спенсър казал, че такива велики мъже са продукт на техните общества и че действията им биха били невъзможни без социалните условия изградени преди раждането им.[1] [2] [3]

Общ поглед[редактиране | редактиране на кода]

Според Карлайл, някои "божествено вдъхновени" мъже, като Мохамед, са придали форма на света.

Карлайл заявява, че "Световната история е просто биография на велики мъже", отразявайки вярването си, че героите създават история чрез личните си характеристики и божествено вдъхновение. В книгата си "On Heroes, Hero-Worship and the Heroic in History" (За герои, почитане на герои и героичното в историята", Карлайл описва как е видял историята да се променя след дела на "герои", давайки детайлен анализ върху влиянието на няколко такива мъже (включително Мохамед, Шекспир, Лутър, Русо и Наполеон). Карлайл също чувства, че изучаването на великите мъже бива "изгодно" откъм героична гледна точка; че изучавайки воденият от героите живот, неизбежно ще се открие нещо за същинската природа на изучаващия.

Заедно с Карлайл, теорията бива поддържана от американския учен Фредерик Адамс Уудс. В работата си "The Influence of Monarchs: Steps in a New Science of History" (Влиянието на монарсите: стъпки в нова наука за история) Уудс разследва 386 владетели в западна Европа пт 12в. до Френската революция в края на 18в. и тяхното влияние върху хода на исторически събития.

Тази теория обикновено е сравнявана с теория, която говори за събития случващи се в време изпълнено със събития или когато вълна от множество по-малки събития причинява някой развои да се случат. Подходът "Великият мъж" към историята бива най на мода сред професионални историци през 19в., популярна работа на тази школа е Encyclopædia Britannica Eleventh Edition (1911) (Енциклопедия Британика 7 издание от 1911г.), което съдържа дълги и детайлни биографии за великите мъже на историята, но много малко общи или социални истории. Например, всичката информация за "Миграционния период" след Римско време на Европойска история е събран под биографията на Атила Хунът. Този героичен поглед върху историята бива също силно подкрепян от някои философски особи като Хенгел, Киеркегард, Ницше и Спенглър, но изпада в немилост след Втората световна война.

В "Untimely Meditations" (Безвременни Медитации), Ницше пише: "...целта на човечеството лежи в най-видните му екземпляри".

В "Fear and Trembling" (Страх и треперене), Киеркегард пише: "...да можеш да паднеш по такъв начин, че в същото време да изглежда, че ставаш и вървиш, да превърнеш скока на сляпа вяра в ходене, абсолютно да изразиш върховенство и пешеходецът - така както само онези рицари на вярата могат - това е единственото и неповторимо чудо."

Хенгел, изхождащ от провиденциалистката теория, спори, че "това, което е истинско е логично" и световните исторически личности са световни духовни служители. Хегел смята: "Такива са великите исторически мъже - чийто собствени особени цели включват онези големи проблеми, които са волята на Световния Дух." По този начин, според Хегел, велик човек не прави историческа реалност сам по себе си, но само открива неизбежното бъдеще.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Carneiro, (1981) Robert L. „Herbert Spencer as an Anthropologist“, Journal of Libertarian Studies, vol. 5, 1981, pp.171-2
  2. Robert Rives La Monte Socialism: Positive and Negative, Chicago: Charles H. Kerr, 1912, p. 18
  3. Sidney Hook (1950) The Hero in History, New York: Humanities Press, p. 67