Теория на стационарната Вселена

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Теория на стационарната Вселена в космологията е алтернатива на теорията на Големия взрив относно еволюцията на Вселената. В модела на стационарната Вселена, плътността на материята в разширяващата се Вселена остава непроменена, поради постоянно създаване на нова материя, така придържайки се към идеалния космологичен принцип, според който видимата Вселена е една и съща навсякъде и по всяко време.

Докато теорията на стационарната Вселена да се радва на известна популярност в средата на 20 век (макар по-малка от тази на Големия взрив), днес тя се отхвърля от мнозинството космолози, астрофизици и астрономи, тъй като доказателствата от наблюденията сочат към Голям взрив с ограничена възраст на Вселената, която не се предвижда от стационарния модел.[1][2]

История[редактиране | редактиране на кода]

През 13 век Сигер Брабантски създава тезата Вечността на света, която твърди, че няма първи човек или първи вид – физическата вселена е без начало и е вечна. Възгледите на Сигер са осъдени от папата през 1277 г.

Космологичното разширение първоначално е открито чрез наблюденията на Едуин Хъбъл. Теоретичните изчисления също показват, че статичната вселена, моделирана от Айнщайн през 1917 г., е нестабилна и е в разрез с Общата теория на относителността. Съвременната теория на Големия взрив включва крайна възраст на вселената, която е еволюирала в течение на времето чрез охлаждане, разширяване и образуване на структури чрез гравитационен колапс.

Моделът на стационарната Вселена твърди, че макар Вселената да се разширява, тя не променя вида си в течение на времето (идеален космологичен принцип). Вселената няма начало и няма край. Това изисква постоянно да се създава нова материя, за да не намалява плътността на космоса. Влиятелни трудове относно стационарната космология се публикуват от Херман Бонди, Томас Голд и Фред Хойл през 1948 г.[3][4]

Днес се знае, че Алберт Айнщайн е взел предвид стационарен модел за разширяващата се Вселена, което е видно от негови писания от 1931 г. Въпреки това, той бързо изоставя тази идея.[5]

Наблюдения и опити[редактиране | редактиране на кода]

Проблемите с теорията на стационарната Вселена започват да се появяват през 1950-те и 1960-те години, когато наблюденията започват да поддържат идеята, че Вселената всъщност се променя – ярки радиоизточници (квазари и радио галактики) са намирани само на големи разстояния (следователно е възможно да са съществувало само в далечното минало), но не и в по-близки галактики. Докато теорията на Големия взрив предсказва същото, стационарният модел предсказва, че такива обекти ще се срещат из цялата Вселена, включително и в нашата галактика. Към 1961 г. статистическите тестове на проучванията на радиоизточници[6] изключват стационарния модел за повечето космолози, макар някои поддръжници на теорията да твърдят, че радио данните са съмнителни.

Реликтово излъчване[редактиране | редактиране на кода]

За повечето космолози окончателното опровержение на модела на стационарната Вселена идва с откритието на реликтовото излъчване през 1964 г., което е предсказано от теорията на Големия взрив. Теорията на стационарната Вселена обяснява това лъчение като резултат от светлина, излъчена от древни звезди, която е била разсеяна от галактичен прах. Обаче, нивото на реликтовото излъчване е много равномерно във всички посоки, което прави трудно да се обясни как би могло да бъде генерирано от многобройни точкови източници. Реликтовото излъчване не показва и характеристики като поляризация, които обикновено се свързват с разсейването. Освен това, спектърът му е толкова близък до такъв на абсолютно черно тяло, че трудно би могъл да бъде образуван от наслагването на множество струпвания от прах при различни температури и различни червени отмествания. През 1972 г. Стивън Уайнбърг пише:

Теорията на стационарната Вселена изглежда, че не е съгласна с наблюдаваното съотношение между dL и z или с броя източници ... В известен смисъл, това несъгласие се дължи на модела; сред всички космологии, стационарният модел прави такива крайни предсказания, че той може да бъде опроверган дори и с ограничени доказателства от наблюдение. Стационарният модел е толкова привлекателен, че много от последователите му все още имат надежда, че доказателствата срещу него накрая ще изчезнат, докато наблюденията се подобряват. Обаче, ако реликтовото излъчване ... наистина е излъчване от абсолютно черно тяло, би било трудно да се съмняваме, че Вселената се е развила от по-гореща и по-гъста ранна фаза.[7]

След това откритие, теорията на Големия взрив започва да се разглежда за намиране на най-добро обяснение на произхода на Вселената. В повечето астрофизични публикации, Големият взрив безусловно се приема за основа на по-пълните теории.

Квази-стационарна Вселена[редактиране | редактиране на кода]

Теорията на квази-стационарната Вселена е предложена от 1993 г. от Фред Бойл, Джефри Бербидж и Джаянт Нарликар като ново превъплъщение на стационарните идеи. Тя има за цел да обясни допълнителните характеристики, които не са вземани предвид в първоначалното предложение. Моделът предполага, че джобове за създаване възникват от време на време във Вселената, които понякога се наричат „мини взривове“.[8] След наблюдаването на ускорението на разширението на Вселената, са направени допълнителни модификации по модела.[9]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Steady State theory // BBC. Посетен на 11 януари 2015. [T]he Steady State theorists' ideas are largely discredited today...
  2. ↑ Kragh, Helge. Cosmology and Controversy: The Historical Development of Two Theories of the Universe. Princeton University Press, 1999. ISBN 0-691-02623-8.
  3. ↑ Bondi and Gold, „The Steady-State Theory of the Expanding Universe“, MNRAS 108 (1948) 252. Bibcode 1948MNRAS.108..252B
  4. ↑ Hoyle, „A New Model for the Expanding Universe“, MNRAS 108 (1948) 372. Bibcode 1948MNRAS.108..372H
  5. ↑ Einstein’s lost theory uncovered // Nature News & Comment.
  6. ↑ Ryle and Clarke, „An examination of the steady-state model in the light of some recent observations of radio sources“, MNRAW 122 (1961) 349
  7. ↑ Weinberg, S. Gravitation and Cosmology. John Whitney & Sons, 1972. ISBN 978-0-471-92567-5. с. 495 – 464.
  8. ↑ Hoyle, F. и др. A quasi-steady state cosmological model with creation of matter // The Astrophysical Journal 410. 1993. DOI:10.1086/172761. с. 437 – 457.
  9. ↑ Narlikar, J. V. и др. Interpretations of the Accelerating Universe // Publications of the Astronomical Society of the Pacific 114. 2002. DOI:10.1086/342374. с. 1092 – 1096.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Теория_на_стационарната_Вселена&oldid=12079074“.