Тимуриди

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Тимуридска империя
گورکانیان
(Гуркани)
—  Емирство  —
 
 
 
1370 — 1507
тимуридите
Знаме
Национален девиз
راستى رستى
Rāstī rastī
„Спасението е в нравствеността“[1]

Местоположение на Тимуриди

Тимуридската империя (тъмнозелено) и тимуридски нашествия (светлозелено)
Континент Азия
Столица
Официален език персийски
Религия сунитски ислям
Държавен глава
  Емир
   - 1370–1405 Тимур (първи)
   - 1506–1507 Бади аз-Заман (последен)
История Средновековие
 - Първи нашествия на Тимур
1363
 - Основаване
1370
 - Битка при Ангора
1402
 - Падане на Самарканд
1505
 - Падане на Херат
1507
 - Начало на Моголска империя
1526
Площ
 - Общо (1405[2][3]) 4 400 000 km²
Предшественик
Наследник
Чагатайско ханство
Джалайриди
Бухарско ханство
Сафавиди
Хиванско ханство
Моголска империя
Кара Коюнлу
редактиране

Тимуридската империя (на персийски: تیموریان, Timuriyān), самоназоваваща се Гуркани (на персийски: گورکانیان, Gurkāniyān) или накратко тимуриди, е персизирана[4] тюрко-монголска империя на територията на днешните Иран, Афганистан, Ирак, Кавказ и значителни части от централна Азия, Мала Азия, Индия и Пакистан.

Тимуридите водят началото си от военачалника Тимур Куция, или Тамерлан, който започва серия от военни походи в централна Азия през 1363 година и установява контрол върху Чагатайското ханство. През 1370 той основава своята империя и започва да я укрепва до смъртта си през 1405 година, възприемайки себе си като приемник на Чингис хан. Династията отслабва в средата на 15 век, когато по-голямата част от Персия е завладяна от Ак Коюнлу, а след 1500 г. от сафавидите, които завземат и Месопотамия, Кавказ и източна Анадола. Узбеките на Мохамед Шайбани слагат край на тимуридите през 1507. Един от наследниците на Тимур – Бабур – създава Моголската империя през 1526.

История[редактиране | редактиране на кода]

Възход при Тимур[редактиране | редактиране на кода]

Тимур израства в Трансоксиана, част от Чагатайското ханство, и след смъртта на хан Амир Казган през 1357 г., той заявява преданост към Туглук Темюр, хана на съседен Кашгар.[5] Туглук Темюр завладява Самарканд през 1361 г. и назначава сина си Иляс Ходжа за управител на Трансоксания, а Тимур – за министър. Тимур обаче напуска скоро след това и се съюзява с внука на Амир Казган, Амир Хусейн, с чиято помощ побеждават Иляс Ходжа през 1364 г. и завземат Трансоксания през 1366 г. През 1370 г., Тимур се обръща срещу Хусейн, обсажда го в Балх и го убива, след което се обявява за суверен на чагатайската линия и приемник на Чингис хан в Самарканд.[5]

Тимур започва да води дълги войни с хановете от източен Туркестан и Хорезъм, и осигурява подкрепа на кримския хан Тохтамиш.[5] Кашгар пада през 1380 г., а само три години след това Тимур превзема Херат, което ознаменува началото на походите му срещу Персия. До 1394 г. са присъединени Хорасан, Азербайджан, Месопотамия, Армения и Грузия. Междувременно Тохтамиш става хан на Златната орда и започва да води войни с бившия си съюзник. Войските на ордата навлизат в Азербайджан през 1385 и дори в Трансоксания през 1388, нанасяйки поражения на Тимур. През 1391 г. обаче Тохтамиш вече отстъпва. През 1395 той прави последен опит да се противопостави на Тимур, но без успех. Тимур установява контрол върху Москва за година и потушава редица въстания в Персия с крайна жестокост, като разрушава цели градове, избива населението и разпорежда изграждането на кули от черепи.[5]

Следващата му кампания е срещу Индия.[5] Под предлог, че шиитският султан на Делхи е прекалено толерантен към индуистките си поданици, Тимур прекосява река Инд на 24 септември 1398 г. и започва унищожителен поход към Делхи. Армията на султана е унищожена на 17 декември; градът пада и е сринат със земята. Към април 1399 г. Тимур се връща в Самарканд с огромна плячка, включително 90 слона, впрегнати в строителството на джамия в столицата. Същата година той организира наказателна кампания срещу мамелюците и османците, която ще се окаже и последният му значим поход.[5]

Започва настъпление срещу територии, отнети от мамелюкския султан и османския султан Баязид I. Тимур си връща контрола върху Азербайджан и после напада Сирия.[5] Мамелюкската армия е разбита край град Халеб, който е превзет и разорен. Дамаск пада през 1401 г. и бива обречен на бедност, след като занаятчиите и майсторите от града са отведени в Самарканд. Същата година е превзет и Багдад, където са избити 20 000 жители и всички паметници са разрушени. През 1402 г. Баязид е разбит по време на битката при Ангора, а скоро след това е превзета и Смирна, където Тимур побеждава хоспиталиерите. Той се завръща в Самарканд през 1404 г. и започва да подготвя нова кампания срещу Китай, но се разболява край Отрар и умира през 1405 г. След известен период на борби между синовете и внуците му, империята е обединена от най-малкия му син, Шах Рук.[5]

Културен и научен разцвет[редактиране | редактиране на кода]

Шах Рук, четвъртият и най-малък син на Тимур, влиза в борбата за обединение на империята малко след смъртта на баща си. В крайна сметка Шахрук надделява и обединява почти всички наследени територии, с изключение на Сирия и Хузестан.[6] Той премества столицата от Самарканд в Херат, днешен западен Афганистан. Там Шах Рук отделя голямо внимание и средства за развитие на културата. В ядрото на културната дейност са библиотеката на Херат и школата по миниатюри, а по проекти на персийския архитект Кавам уд-Дин са построени множество величествени обществени сгради.[6] Сред видните творци от тази епоха са Джами и Бехзад, който е ненадминат в изкуството на персийската миниатюра. Отличават се и работилниците по кожарство, книговезане, калиграфия и дърворезба.[7]

Не намалява обаче и ролята на Самарканд като център на образованието и науката. Именно там внукът на Тимур и син на Шах Рук, Улуг Бег, построява астрономическа обсерватория през 1428 г. и съставя редица звездни таблици, използвани от английските кралски астрономи през 17 век.[5] Той става патрон и на математика и астроном ал-Каши, чиито математически трактати изчисляват стойността на с изключителна за времето си точност и се използват при последвалите му изчисления за размера на видимата вселена.[8] Самият Улуг Бег пък поправя редица грешки в изчисленията на Птолемей.[9]

Въпреки тези постижения, Шах Рук трябва да води постоянни военни кампании срещу различни претенденти, за да задържи властта си върху държавата.[6] Той умира през 1447 г. Улуг Бег, който е и единственият му син, се оказва некомпетентен владетел и е убит от собствения си син, Абд ал-Латиф, през 1449 г.[9]

Упадък[редактиране | редактиране на кода]

Тимуридската държава отслабва значително през втората половина на 15 век. Между 1449 и 1469 година владетелят Абу Саид воюва с узбекските племенни конфедерации Ак Коюнлу („бели овце“) и Кара Коюнлу („черни овце“).[6] Смъртта му през 1469 ознаменува края на тимуридския контрол върху западните територии, и държавата им се свива до Хорасан. Последният голям тимуридския владетел е Хусейн Байкара (1478–1506), като именно под неговото управление са най-активни Джами и Бехзад, както и историците Мирхванд и Хвандамир.[6]

Последният тимуридски владетел в Херат е Бади аз-Заман, който е победен от узбекския военачалник Мохамед Шайбани през 1506 г., и скоро след това империята престава да съществува. Оцелява обаче друг представител на тимуридската династия – Бабур от Фергана. През 1526 той основава нов клон на династията в Индия, давайки началото на Великите моголи.[6]

Култура и политическа уредба[редактиране | редактиране на кода]

Макар и от племенен тюрко-монголски произход, тимуридите бързо възприемат персийската култура.[10] Държавната структура обаче е нестройна, като военните дела са поверени на тюрко-монголските етноси, а административните – на персийците. Първоначално се използва чагатайския език, а държавното управление е сходно с това на степната империя на Чингис хан.[11] Грамотното и градско население обаче използва персийския език в своите дела, и Тимур го налага активно в завладените от него земи.[12] Диванът използва персийския за всички официални документи, а писарите и администраторите трябва да знаят езика независимо от етническия си произход.[13]

Персийският в крайна сметка става и официален език на империята.[14] Именно чрез него тимуридската династия е асимилирана в персийската дворцова култура.[15]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Subtelny, Maria E.. Timurids in Transition: Turko-Persian Politics and Acculturation in Medieval Iran. Leiden, Brill, 2007. ISBN 978-9004160316. с. 260.
  2. Turchin, Peter и др. East-West Orientation of Historical Empires. // Journal of world-systems research 12 (2). December 2006. с. 222.
  3. Rein Taagepera. Expansion and Contraction Patterns of Large Polities: Context for Russia. // International Studies Quarterly 41 (3). September 1997. DOI:10.1111/0020-8833.00053. с. 500.
  4. Subtelny, Maria. Timurids in Transition: Turko-Persian Politics and Acculturation in Medieval Iran. BRILL, 2007. ISBN 9004160310. с. 40–41. Nevertheless, in the complex process of transition, members of the Timurid dynasty and their Turko-Mongolian supporters became acculturated by the surrounding Persianate millieu adopting Persian cultural models and tastes and acting as patrons of Persian culture, painting, architecture and music. [...] The last members of the dynasty, notably Sultan-Abu Sa'id and Sultan-Husain, in fact came to be regarded as ideal Perso-Islamic rulers who develoted as much attention to agricultural development as they did to fostering Persianate court culture.
  5. а б в г д е ж з и Timur. // Енциклопедия Британика. Посетен на 8 ноември 2018.
  6. а б в г д е Shāh Rokh. // Енциклопедия Британика. Посетен на 8 ноември 2018.
  7. Timurid dynasty. // Енциклопедия Британика. Посетен на 8 ноември 2018.
  8. Al-Kāshī. // Енциклопедия Британика. Посетен на 8 ноември 2018.
  9. а б Ulūgh Beg. // Енциклопедия Британика. Посетен на 8 ноември 2018.
  10. Lehmann, F.. Zaher ud-Din Babor — Founder of Mughal empire. // Encyclopædia Iranica. Online. Ню Йорк, Columbia University Center for Iranian (Persian) Studies. с. 320–323. "... His origin, milieu, training, and culture were steeped in Persian culture and so Babor was largely responsible for the fostering of this culture by his descendants, the Mughals of India, and for the expansion of Persian cultural influence in the Indian subcontinent, with brilliant literary, artistic, and historiographical results ..."
  11. Babur, Emperor of Hindustan (2002). The Baburnama: Memoirs of Babur, Prince and Emperor. translated, edited and annotated by W.M. Thackston. Modern Library.
  12. Gérard Chaliand, Nomadic Empires: From Mongolia to the Danube translated by A. M. Berrett, Transaction Publishers, 2004. pg 75
  13. Beatrice Forbes Manz. The Rise and Rule of Tamerlane. Cambridge University Press, 1999. pg 109: "...In Temür's government, as in those of most nomad dynasties, it is impossible to find a clear distinction between civil and military affairs, or to identify the Persian bureaucracy solely civil, and the Turko-Mongolian solely with military government. It is in fact difficult to define the sphere of either side of the administration and we find Persians and Chaghatays sharing many tasks. (In discussiong the settled bureaucracy and the people who worked within it I use the word Persian in a cultural rather than ethnological sense. In almost all the territories which Temür incorporated into his realm Persian was the primary language of administration and literary culture. The language of the settled population and the chancery ("diwan") was Persian, and its scribes had to be thoroughly adept in Persian culture, whatever their ethnic origin.) Temür's Chaghatay emirs were often involved in civil and provincial administration and even in financial affairs, traditionally the province of Persian bureaucracy...."
  14. Spuler, Bertold. Central Asia. // Encyclopædia Iranica. [Part] v. In the Mongol and Timurid periods:... Like his father, Olōğ Beg was entirely integrated into the Persian Islamic cultural circles, and during his reign Persian predominated as the language of high culture, a status that it retained in the region of Samarqand until the Russian revolution 1917... Ḥoseyn Bāyqarā encouraged the development of Persian literature and literary talent in every way possible...
  15. David J. Roxburgh. The Persian Album, 1400–1600: From Dispersal to Collection. Yale University Press, 2005. стр. 130: "Persian literature, especially poetry, occupied a central in the process of assimilation of Timurid elite to the Perso-Islamicate courtly culture, and so it is not surprising to find Baysanghur commissioned a new edition of Firdawsi's Shanameh