Тодор Бурмов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Тодор Бурмов
Български преподавател и политик

Роден
Починал
25 октомври 1906 (на 72 г.)
Професия преподавателполитик
Политика
Партия Консервативна партия
(1834–1884)
Прогресивнолиберална партия
(1884–1886)
Депутат I ВНС   I ОНС   II ОНС   XII ОНС   
Семейство
Деца Анна, Рада, Райна
Тодор Бурмов в Общомедия

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Тодор Стоянов Бурмо̀в е виден български възрожденец, борец за църковна независимост и активен политически деец след Освобождението[1][2].

Народен представител в I Велико народно събрание и I, II и XII Обикновено народно събрание.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Образование и младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Бурмов е роден на 2 януари 1834 г. в село Нова махала, Габровско (според някои източници днешният едноименен квартал на град Габрово,[3] а според други – село Драгановци, наричано в миналото и Нова махала.[4][2][1]) в семейството на Неда и Стоян Лазарови.

Първоначално Бурмов учи в килийното училище в Габрово, а през учебната 1845–1846 г. постъпва в Габровското взаимно училище, където негови учители са Христо Костович и Илия Грудов. Още в ранните си детски години Тодор Бурмов показва много добри способности и това му дава възможността да замине да учи в Русия. През 1857 г. завършва Киевската духовна академия със степен магистър[5] и се завръща в Габрово, където работи като учител. Високообразованият младеж повежда истинска борба със старите учители и чорбаджии за коренна реформа в образователния процес, за въвеждане на нови предмети и методи на преподаване. Благодарение на него, след две години Габровското училище се превръща в едно от най-модерните класни училища в страната.

Едновременно с това Тодор Бурмов започва своята публицистична дейност, публикувайки материали в „Цариградски вестник“ и списание „Български книжици“ (1860–1862). През 1860 г. става редактор на „Български книжици“ и на страниците на списанието той поставя въпроса за църковната независимост. През април същата година Тодор Бурмов участва в подготовката на Великденската акция и отпечатва специална брошура, озаглавена „Българите и високото гръцко духовенство“, в която аргументира необходимостта от самостоятелна българска църква[1][2].

Просветна дейност (1863–1877)[редактиране | редактиране на кода]

През следващите няколко години Тодор Бурмов поема издаването на вестник „Съветник“ (1863–1865) – първият български партиен орган, изразяващ интересите на умереното течение в борбата за църковна независимост. Привърженици на това течение са още Найден Геров, както и ръководителите на Одеското българско настоятелство и на Добродетелната дружина. Те застъпват тезата, че българският въпрос трябва да се реши чрез преговори и отстъпки, като се избягва разрив с Патриаршията[6]. През 1865 г. вестникът е спрян, но Бурмов продължава да отстоява своите позиции на страниците на вестник „Время“ (1865–1867). Макар и да не е революционер, Тодор Бурмов подкрепя идеята за освобождение чрез радикални мерки, но поставя акцента не върху самостоятелно освободително движение, а върху ролята на Русия.

През 1867 г. постъпва на работа в руската легация в Цариград като преводач и съветник по българските въпроси. Едновременно с това продължава журналистическата си дейност, като кореспондент на вестниците „Московские ведомости“ и „Европа“, където публикува много материали, разкриващи положението на българския народ и неговите стремежи. Не прекъсва и работата си за Църковното национално движение – пише брошури, посредничи между Руското посолство и българските дейци, служи като съветник на екзарх Антим I по важни политически въпроси. През 1875 г. е назначен за управител на Николаевската болница към Руското посолство в Цариград[1][2].

Политическа дейност и оттегляне[редактиране | редактиране на кода]

По време на Руско-турската освободителна война (1877–1878) е ковчежник на Канцелария за граждански дела към щаба на Руската армия. През 1878 г. е назначен за вице-губернатор на Пловдив, а на следващата година за губернатор на София. Това предопределя и блестящата му политическа кариера. Княз Батенберг го избира за пръв министър-председател на страната[7], като едновременно с това е и министър на вътрешните работи и управляващ Министерството на народното просвещение. До 1884 г. е един от водачите на Консервативната партия[8], два пъти е избиран за министър на финансите. След това се присъединява към Прогресивнолибералната партия на Драган Цанков. Избиран е за народен представител (1880), за член на Висшия касационен съд (1881) и на Държавния съвет (1881–1883)[1][2].

През 1883 г. в кабинета на генерал Леонид Соболев, както и за няколко дни по време на проруския преврат от 1886 г., той е управляващ министър на финансите. През 1884 г. се отцепва от Консервативната партията и се присъединява към либералите на Драган Цанков. При либералите Бурмов оглавява министерството на финансите (1884–1886) в правителството на митрополит Климент[1][2]. Член е на Кодификационната комисия (1884–1885) и активен участник в политическите борби (1885–1906). Редактор е на вестник „Витоша“, „Български Глас“ и русофилския „Светлина[1][2]. Оттегля се от политическия живот след 1886 г.

Тодор Бурмов умира на 25 октомври 1906 г. във влака, на път от София за Цариград на 72 годишна възраст.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Указ №1 на княз Александър I Батенберг за съставяне на правителство, 5 юни 1879 г.

Освен огромния принос за възраждането на българската нация и развитие на родната публицистика, Тодор Бурмов оставя в наследство и достойни продължители на своя род. Той се жени още през 1861 г. за Марионка (Мария) Иванова Първова-Золотович (1835–1916), която му ражда четири дъщери.

  • Надежда (1862–?)
  • Анна- Любица (1867–1897)
  • Рада (1868–1952), омъжва се за професора по международно право д-р Стоян Данев.
  • Райна (22 юни 1871 г. – умира на една годинка след дългото пътуване на семейството от Цариград до Габрово) (Автобиография 1895).

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Автор е на книгите:

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Тодев, И. Кой кой е сред българите XV-XIX в. 501 имена от епохата на османското владичество. С, 2000.
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  • Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 1. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2011. ISBN 9789548104234.
  • Генчев, Н. Българско възраждане. С, 1978.
  • Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X.
  • Куманов, М., Исова, К. България – историческа енциклопедия. 2008.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 69-70.
  2. а б в г д е ж Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 8.
  3. Геб 2011, с. 404.
  4. ((en))  Draganovtsi. // fallingrain.com. Falling Rain Genomics, 2010. Посетен на 2012-12-30.
  5. Иван Илчев, Валери Колев, Веселин Янчев. Българският парламент и Българската държавност: 125 години Народно събрание 1879–2005. Изд. на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, 2005. с. 33.
  6. ((en)) Crampton, R. J.. Bulgaria. 2007, Oxford University Press. с. 72.
  7. ДВ. Указ № 1 от 5 юли 1879 г.. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 1 от 28 юли 1879 г.
  8. Crampton 2005, с. 102.