Тодор Павлов (дипломат)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за дипломата. За философа, политик комунист вижте Тодор Павлов.
Тодор Павлов
български дипломат
Роден
1878 г.
Починал
1948 г. (70 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил вЛозански университет
Политика
Депутат
(1908 – 1912)   (1912)   
Семейство
Подпис
Тодор Павлов в Общомедия

Тодор К. Павлов е български и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация,[1] мирски съветник при Българската екзархия,[2] дипломат.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в 1878 година в Скопие, тогава в Османската империя (днес в Северна Македония).[3] В 1895 година завършва с десетия випуск Солунската българска мъжка гимназия.[4] Завършва право в Лозанския университет,[5] и в Цариградския университет. Учителства във Велес, Крушево, Скопие и други селища. Влиза във ВМОРО. По време на Илинденско-Преображенското въстание е член на Крушевското горско началство.[6]

Крушевският ръководен щаб. Отпред: Тодор Павлов, Антиноген Хаджов, Тодор Христов, Тома Никлев, Никола Карев[7]

След Младотурската революция в 1908 година става деец на Съюза на българските конституционни клубове и е избран за делегат на неговия Учредителен конгрес от Цариград.[8] На изборите през ноември-декември заедно с Панчо Дорев е избран за представител на Скопския санджак в Османския парламент от СБКК. През септември 1909 година е назначен за мирски съветник при Българската екзархия.[9] В 1910 година протестира заедно с другите български депутати Димитър Влахов и Христо Далчев (без Дорев) против поведението на младотурския режим към българското население. На 20 юли 1910 година отправя мемоар към великия везир Ибрахим Хакъ паша по повод обезоръжителната акция.[10] През март 1911 година заедно с Далчев е представител на Екзархията в комисията, образувана от представители на различните патриаршии, която има за задача да защитава училищните привилегии на християнското население.[11] През 1911 година Павлов подкрепя активно инициативата за създаване на легална политическа партия на българите в Османската империя – проект, който пропада поради засилването на политическото напрежение и избухването на Балканската война.[2] На изборите през април 1912 година отново е избран от листата на Либералния съюз за представител на Солун в Османския парламент, чийто мандат продължава до август.[12]

След злощастния за България край на Междусъюзническата война в 1913 година Павлов участва в опита за уния на Националния съюз като подходяща форма за съпротива срещу сърбизирането и елинизирането на българите в Македония. Оглавява специална делегация, която на 7 август се среща с австро-унгарския пълномощен министър граф Адам Тарновски, посетен на 2 август със същата мисия от делегация начело с Александър Балабанов, и отново заявява, че македонските българи, предвид тежкото си положение, са готови да преминат към католицизма, за да се запазят народностно. Тарновски е помолен да вземе под покровителство македонските българи и да ги защитава от сръбските и гръцките репресии. Делегацията получава отговор, че унията трябва да се извърши от духовните власти и Австро-Унгария не може да се намеси.[13]

Същия месец Централният комитет на ВМОРО опълномощава проф. Александър Балабанов, проф. Иван Георгов и Тодор Павлов да посетят европейските столици, за да могат да запознаят властите и общественото мнение с положението на българското население под сръбска и гръцка власт и да пропагандират идеята за даване на автономия на Македония. Тримата посещават Санкт Петербург, Виена, Берлин и Лондон, свързват се с местни политически кръгове и посещението на делегацията е отразено в печата. Във Виена е организиран митинг на 22 август, ръководен от Леополд Мондъл, на който се приема резолюция, апелираща към Великите сили да се застъпят за премахване на Букурещката неправда. Делегацията е приета от външния министър граф Леополд Берхтолд, който им обещава, че австро-унгарското правителство ще съдейства за ревизия на Букурещкия договор.[14] Френският пълномощен министър в София Панфю обаче им заявява: „Автономията беше възможна веднага след Люлебургаския бой. Сега чия войска ще изгони Сърбия и Гърция от Македония.“[13]

От 19 май 1914 до 9 октомври 1915 година заема български дипломатически постове в Албания. В Албания като пълномощен министър в Тирана на 11 декември 1913 г. пише писмо до Михаил Маджаров, в което му съобщава, че намира пълно разбиране и подкрепа от страна на албанските официални среди, което е гаранция да бъдеща съвместна дейност.[15] Като генерален консул във Валона, заедно с назначения за архиерейски наместник в Албания Търпо Поповски и за главен учител Павел Христов, както и с Григор Ошавков и Коста Мирчев, се опитва да изправи на крака българското учебно дело в останалите в Албания български села в Дебърско и в селищата с големи български колонии – Шкодра и Корча.[16][17]

На Учредителния събор на македонските бежански братства, провел се от 22 до 25 ноември 1918 година в София, е избран за член-съветник на Изпълнителния комитет на Съюза на македонските емигрантски организации.[18] Комитетът изпраща през февруари 1919 година до Парижката мирна конференция „Мемоар“, в който се иска присъединяване на Македония към България или, ако това е невъзможно – Самостоятелна Македония под покровителството на Великите сили.[19]

Избран е от Министерския съвет заедно с Атанас Шопов да участват в комисия по изработването на мемор върху националните искания на България.[20] Дипломат е в Османската империя (12 март 1921 – 7 март 1922) и Унгария (6 ноември 1924 – 26 август 1927). Той е и пълномощен министър в Турция (1927 – март 1933).[21][22] Член-учредител е на Македонския научен институт.[23][24]

След присъединяването на по-голямата част от Вардарска Македония към България през април 1941 година е назначен за областен управител на Битолска област.

Според Николай П. Николаев, Павлов е директор на печата в Министерството на външните работи и масон.[25]

Умира в София в 1948 година.[26]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 122.
  2. ↑ а б Симеонов, Стоян. Из борбите на македонските българи. Два документа за основаването на легална политическа партия в Турция в навечерието на Балканската война, Македонски преглед, година ХІІ (1940), кн. 1, с. 82 – 83, 85
  3. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 338-339.
  4. ↑ Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930. с. 93.
  5. ↑ Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912) // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 56.
  6. ↑ Майски, Никола Киров. Крушово и борбитѣ му за свобода. София, печ. „Стопанско развитие“, 1935. с. 37.
  7. ↑ Македония в образи - фототипно издание, Анико, София, 2010, стр.128
  8. ↑ Карайовов, Тома. Как се създадоха българските конституционни клубове в Турция, в: Борбите в Македония и Одринско. София, Български писател, 1981. с. 727.
  9. ↑ Дебърски глас, година 1, брой 26, 27 септември 1909, стр. 4.
  10. ↑ Дебърски глас, година 2, брой 15, 24 юли 1910, стр. 4.
  11. ↑ Дебърски глас, година 2, брой 34, 6 март 1911, стр. 4.
  12. ↑ Members of the Meclis-i Mebusan, 1912 // Msu.edu. Архивиран от оригинала на 2013-07-23. Посетен на 11 януари 2013 г.
  13. ↑ а б Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 115.
  14. ↑ Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 114.
  15. ↑ Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 135.
  16. ↑ s:Рапорт на Търпо Поповски и Павел Христов до Тодор Павлов от 28 януари 1914 г.
  17. ↑ Поповски, Търпо. Македонски дневник : спомени на отец Търпо Поповски. София, Фама, 2006. ISBN 954-597-245-9. с. 148 - 151.
  18. ↑ Палешутски, Костадин. Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918-1941. София, Издателство на Българската академия на науките, 1983. с. 83.
  19. ↑ Гоцев, Димитър. Солунското примирие. Борбата срещу ограбването на България. – в: Колектив. Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944. Том 3. София, МНИ, 1997. с. 386.
  20. ↑ Гребенаров, Александър. Легални и тайни организации на македонските бежанци в България (1918 – 1947). София, Македонски научен институт, 2006. ISBN 9789548187732. с. 36.
  21. ↑ Куманов, Милен. „Македония. Кратък исторически справочник“, София, 1993.
  22. ↑ Електронна енциклопедия „История на България“, ИК Труд, Сирма, 2003
  23. ↑ Членове-основатели на Македонския научен институт // Македонски научен институт. Посетен на 10 октомври 2015.
  24. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 333.
  25. ↑ Николаев, Николай П. Фрагменти от мемоари, С., 1994, с. 67, 275.
  26. ↑ Парцел 28 // София помни. Посетен на 12 януари 2016.
пръв → областен управител на Битоля
(26 април 1941 – 13 юни 1942) 		→ Антон Козаров
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Тодор_Павлов_(дипломат)&oldid=12182060“.