Топханенски акт

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Граници на Балканите според Берлинския договор, формално утвърдени с Топханенския акт
Фактически граници на България след международните договорености от 1886.

Топханенският акт (по името на султанския кьошк Топхане в Цариград, където е подписан на 24 март 1886) е споразумение между Османската империя и посланиците на Великите сили – гаранти на Берлинския договор (Русия, Австро-Унгария, Германия, Великобритания, Франция и Италия), с което се урежда персонална уния между Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз.

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Съдържание[редактиране | редактиране на кода]

Споразумението урежда управлението на Източна Румелия съгласно член 17 на Берлинския договор, така че князът се назначава за управител (генерал-губернатор) на областта за срок от пет години от османския султан със съгласието на силите. По настояване на Русия, която е настроена срещу Александър Батенберг, в тази клауза не е споменато името на княза. Също под руски натиск Топханенският акт ревизира българо-турската спогодба, сключена на 20 януари в Цариград, като премахва клаузата за военна взаимопомощ, подкрепяна от Великобритания. Актът потвърждава друго условие от спогодбата – териториалните отстъпки в полза на Османската империя в Източните и Средните Родопи (Кърджалийско и отцепилото се по-рано Тъмръшко – общо около 2 000 km2 с 35 000 души население[1]), „докато управлението на Източна Румелия и това на Княжеството ще бъдат в ръцете на една и съща личност“. В замяна на това османското правителство се отказва от правото си да въвежда войски в България в случай на вътрешни размирици. Актът постановява изменение на Органическия устав на Източна Румелия в 4-месечен срок от българо-турска комисия със санкция от посланиците на Великите сили в Цариград.[2][3]

Последици[редактиране | редактиране на кода]

Българското правителство приема официално Топханенския акт в края на март. В средата на април княз Александър е назначен за османски управител на Източна Румелия.[3][4] Условията, при които е потвърдено Съединението, допринасят за вътрешнополитическата дестабилизация на Княжеството през пролетта и лятото на 1886. Русофилската опозиция и част от националистите (начело с Васил Радославов) критикуват правителството за териториалните отстъпки и непроменения статут на Източна Румелия. Учредяването на комисията за ревизия на източнорумелийския устав в София води до допълнително отслабване на авторитета на княз Александър в навечерието на Деветоавгустовския преврат.[5]

Макар де юре да остава част от Османската империя, Източна Румелия е административно слята с Княжеството (което увеличава площта си от 63 752 на 96 345 km2[6]) и, въпреки изискванията на Берлинския договор и Топханенския акт, остава под управлението на българския княз без потвърждение на султана на всеки пет години.[7] Статутът на областта е уреден окончателно 22 години по-късно с обявяването и признаването на независимостта на България.[8] Кърджали и Тъмръш са присъединени към България през Балканската война.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Ostrumelien. Във: Meyers Konversations-Lexikon. Verlag des Bibliographischen Instituts, Leipzig/ Wien 1885–1892. Т. 12, с. 554. Посетен на 20.06.2015.
  2. Матанов, Христо и др. Текстове и документи по история на България. София, „Булвест 2000“, 1993. ISBN 954-8112-90-6, стр. 356-357
  3. а б Стателова, Елена, Стойчо Грънчаров. История на нова България 1878-1944. Том ІІІ. София, Издателство „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7, стр. 85-86
  4. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. София, „Български писател“, 1990. Том I, стр. 708-709
  5. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. София, „Български писател“, 1990. Том I, стр. 722-723, 728-730, 745
  6. Стателова, Елена, Стойчо Грънчаров. История на нова България 1878-1944. Том ІІІ. София, Издателство „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7, стр. 11, 86
  7. Марков, Георги. „Балканизацията“. Геополитическо явление в конфликтознанието. София, „Военно издателство“ ЕООД, 2011. ISBN 978-954-509-462-0, стр. 77
  8. Александров, Емил и др. История на българите. Том ІV: Българската дипломация от Древността до наши дни. София, Издателство „Знание“, 2003 ISBN 954-621-213-X, стр. 295


Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]