Транслитерация на български имена с латиница (1956)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search

Транслитерацията на български имена с латиница дълго време не е била стандартизирана, поради което на практика възникват и се налагат различни начини за предаване на българските собствени имена на чужди езици с латиница. Обикновено това става според графичните и звуковите особености на съответния език. Най-много различия и непоследователности се наблюдават при предаването на съгласните с, з, ц, ш, ж, ч, а също и на буквите й, х, ъ, ь, ю, я и др. Например името Рачев може да се срещне написано с латиница като: Racev, Rachev, Ratchev, Ratschev, Raceff, Racheff, Ratcheff, Ratschew, Ratscheff и т.н.

При предаване на български имена с латиница в географски карти, пътеводители, документи и др., са използвани предимно системи за транслитерация, отговарящи предимно на основните западноевропейски езици: английски, немски, френски и италиански. Специално в географски карти са използвани и букви с диакритични знаци за ш, ж, ч (š, ž, č).

С цел да се избегнат затрудненията при транслитерацията на българските имена с латиница, през 1956 Върховният комитет по стандартизация утвърждава система за латинска транслитерация на българското писмо, включена и в официалния правописен речник на българския език.

Преди утвърждаване на този проект се провежда обсъждане, при което особено внимание се отделя на въпроса, дали предаването на българските думи с латиница да се основава на принципа на транслитерацията или на транскрипцията, т.е. дали да се възпроизвежда фонетичния изговор на българските имена (Petrof, Žifkof, Plovdif). Освен това специално се дискутира и по въпроса коя практика да бъде възприета: практиката в славянските латински писмености (чешка, словашка, хърватска, словенска и др.) или практиката в романските или германските езици.

Бива прието решение, че предаването на българските думи с латиница трябва да се основава на принципите на транслитерацията, като всяка латинска буква, съответстваща на определена българска буква, се употребява само с една стойност. Освен това, решено е системата за транслитерация на българското писмо с латиница да се основава на съществуващата практика в славянско-латинската писменост, а преди всичко хърватската и чешката: й = j, ц = c, з = z, ж = ž и т.н. За целите на телеграфо-пощенските съобщения обаче се се допуска алтернативен вариант на транслитерацията без диакритични знаци, при който ъ = a, ж = zh, ш = sh и ч = ch.

Системата за транслитерация, утвърдена през 1956 г. от Върховният комитет по стандартизация има следния вид:

а = a   и = i   р = r   ш = š (sh)
б = b   ѝ = j   с = s   щ = št (sht)
в = v   к = k   т = t   ъ = â (а)
г = g   л = l   у = u   ь = j
д = d   м = m   ф = f   ю = ju
е = e   н = n   х = h   я = ja
ж = ž (zh)   о = o   ц = c   дз = dz
з = z   п = p   ч = č (ch)   дж = dž (dzh)

Азбучният ред на латиницата, използвана в тази система е: a, â, b, c, č, d, e, f, g, h, i, j, k, l, m, n, o, p, r, s, š, t, u, v, z, ž.

Тази система бива обявена за задължителна. На практика обаче тя не се спазва, включително и от държавните институции: например, в задграничните паспорти до 2000 г. се използва транслитерация, основаваща се на френската графична система, а след това системата за транслитерация на имената в задграничните документи се основава на английската графична система и не различава буква за ъ, което прави възможно смесване на имена, напр. Valev може да бъде равно на Валев и Вълев.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Граматика на съвременния български книжовен език, том. 1, Фонетика, С. 1982, БАН, стр. 282-283, Транслитерация на българските имена с латиница
  • Правописен речник на българския книжовен език, шесто преработено издание, С. 1965, стр. XXXIX-XL, Транскрипция на собствените имена с латиница

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  • Автоматична транслитерация на сайта РАЗБИРАЕМА БЪЛГАРИЯ на Министерството на държавната администрация и административната реформа.