Трифон Кунев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Трифон Кунев
Trifon Kunev.jpg
Снимка преди 1945 г.
Псевдоним Ланчелото, Риналдо, Реналдини, Тевеке
Роден 20 февруари 1880 г.
Починал 2 февруари 1954 г. (73 г.)
Националност Флаг на България България
Жанр стихотворение, разказ, фейлетон

Трифон Кунев Бояджиев е български поет. Поезията му е лирична и се доближава до тази на символистите. Освен поезия пише и хумористични разкази и фейлетони.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Трифон Кунев е роден през 1880 година в село Ъглен, Луковитско. Той е по-малък брат на юриста и политик Атанас Бояджиев.

През 1908 г. завършва право в Софийския университет. Започва работа като журналист и редактор във вестника на Народнолибералната партияБългарска независимост“. По време на Балканската война служи в 3 македоно-одринска бригада и 4 рота на 12-а Лозенградска дружина на Македоно-одринското опълчение.[1] В Междусъюзническата война оглавява Юнашкия легион.[2] По време на Първата световна война служи като капитан, командир на телефонна част в Първи софийски пехотен полк. Неговият другар Досю Драганов си спомня:

... беше любимец на всички. Дори строгият командир на полка обичаше Трифон Кунев и то не заради добрата му военна подготовка, не за строевите му способности, а заради неговия нрав, който беше отрицание на всичко военно.[3]
Брой на „Български доброволец“ от август 1936 г. с портрет на Кунев

Между 1911 и 1915 г. е в редакционния екип на вестник „Воля“ като пръв помощник на тогавашния директор на вестника Симеон Радев. Кунев е арестуван след атентата в църквата „Света Неделя“.[4]

От 1931 г. е член на БЗНС. След 9 септември 1944 г. минава в опозиция.

Между 1944 и март 1945 г. заема поста председател на Съюза на българските писатели.

Между 1945 и 1950 г. е редактор на списание „Изкуство“, както и на официоза на БЗНС – Никола Петков вестник „Народно земеделско знаме“, където води рубриката „Ситни, дребни като камилчета“. В нея Трифон Кунев публикува редица фейлетони, в които защитава основните демократични свободи, в противовес на опитите за налагане на комунистически диктатура и тоталитарен режим в края на 40-те години в България. Политическата сатира достига своя връх в една стройна поредица от коментари върху обществените процеси по онова време, чиито творчески синтез е олицетворен във фейлетон със заглавие „Имало е по-тежки времена, но по-подли никога!“.[5]

Публицистиката на Трифон Кунев предизвиква силното недоволство на властите и лично на комунистическия водач Георги Димитров. В своя реч на 2 юни 1946 година той подлага Кунев на остри нападки и заявява, че такива като него „трябва да отидат в архивата на историята, защото са ненужни и вредни“.[6] Няколко дни по-късно, на 8 юни 1946 година, Трифун Кунев е жестоко пребит в редакцията на „Народно земеделско знаме“, след което е затворен в Централния софийски затвор.[7] Освободен е на 8 ноември, след като е избран за народен представител от опозицията.[6] След обесването на Никола Петков и ликвидацията на парламентарната опозиция процесът срещу Кунев е подновен и през ноември 1947 година той е осъден на 5 години затвор.[8]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Първите творби на Трифон Кунев са отпечатани през 1898 г. в просъществувалото за кратко (1897 – 1899) списание „Живот“. Сътрудничи на списанията „Мисъл“, „Наш живот“, „Демократически преглед“ и „Българан“.

Творчеството на Кунев преминава през сложна и динамична еволюция. В ученическите си години Трифон Кунев публикува в Сливен своите първи авторски стихотворения, които са толкова издържани в народната фолклорна традиция, че критиката дори оспорва авторството му върху тях.

Следва нов етап в естетическата му и творческа реализация, дотолкова че в годините преди Първата световна война името му се среща сред безспорните лидери в областта на българския символизъм наред с Николай Лилиев, Емануил Попдимитров и Кирил Христов.

Следващият етап се характеризира с подчертан интерес към образите и моралните характеристики на обикновените хора както от селячеството, така и от средите на дребните чиновници. В разказите на Кунев от този период за първи път усмивката, иронията и хуманността заменят студенината и песимизма, характерни за символистическия натюрел. В събирателен образ от този период се превръща Дедо Вуче от село Големо Буче, чрез който Кунев прави опит да изрази разочарованието си от новата капиталистическа реалност, като го превръща в активен контрапункт на пасивното разочарование на Елин Пелиновия герой дядо Йоцо.

Творческите метаморфози продължават да се развиват в нова посока след 9 септември 1944 година, когато Трифон Кунев загърбва чувството на патриархалната хармония от първия си творчески период, драматизма и безнадежността на символизма от втория период и донякъде циничното, но и оптимистично отношение към живота от третия си творчески период за да се превърне в символ на съпротивата срещу ограничаването на основни свободи на българските граждани. Именно силата на духа, решителността на изказа и придържането към изконни демократични принципи стават причината неговите произведения да бъдат инкриминирани до средата на 90-те години на ХХ век, а самият автор да лежи в затвора за пореден път в бурните години след 9 септември и поради разклатеното си здраве да бъде интерниран в последните години на живота си.

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Кунев е автор на стихосбирките:

  • „Песни“ (1905)
  • „Хризантеми“ (1907)
  • „Зарници“ (1926)
  • „Стихотворения“ (1945)

Със съдействието на вестник „Стършел“ през 1998 г. е издаден малък и непълен сборник политически фейлетони със заглавие „Ситни, дребни като камилчета“.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 101.
  2. Радев, Симеон. Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени, Българска наука и култура, София, 1996, стр. 242.
  3. Драганов, Досю Д. Бѣх на война, София 1940, с. 204.
  4. Радев, Симеон. Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени, Българска наука и култура, София, 1996, стр. 244.
  5. Енциклопедия България, том 3, изд. на БАН, София, 1982.
  6. а б Шарланов 2009, с. 61.
  7. Вачков, Даниел. Пътят на комунистическата партия към властта (1939 – 1944). // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 111.
  8. Шарланов 2009, с. 90.
Цитирани източници
  • Шарланов, Диню. История на комунизма в България. Том II. Съпротивата. Възникване, форми и обхват. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0544-1. с. 61.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Македония“         Портал „Македония