Тунелът

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Тунелът
Der Tunnel
Kellermann Der Tunnel 1913.jpg
Автор Бернхард Келерман
Първо издание 1913 г.
Флаг на Германия Германия
Оригинален език немски
Жанр роман

Издателство в БГ Профиздат, 1980 г.
Преводач Венцеслав Константинов и Огнян Бранков

„Тунелът“ (на немски: Der Tunnel) е роман от немския писател Бернхард Келерман (1879-1951), публикуван през 1913 г. [1]

Една от големите сензации в началото на XX век е гибелта на „непотопимия“ презокеански лайнер Титаник, който още при първия си рейс от Европа за Америка в 1912 г. се сблъсква с айсберг. Светът е потресен не толкова от броя на жертвите – 1600 души, – колкото от крушението на един технически шедьовър, възхваляван като символ на модерната епоха. Една година по-късно светът изживява нова сензация, но този път в литературата – това е романът на немския писател Бернхард Келерман „Тунелът“. Дръзкият проект да се прокопае тунел под Атлантическия океан, който да свърже двата континента и да осигури бърз и безопасен превоз, окриля читателите, укрепва наново вярата във възможностите на човека да обуздае природата и да я подчини на своите цели. Книгата има небивал успех и бързо е преведена на много езици.

Ала не минава и година от публикуването на романа и избухва Първата световна война. Тя унищожава немалко илюзии, но преди всичко развенчава мита, че техническият напредък сам по себе си е напредък към човешко благоденствие. Войната за сетен път потвърждава схващанията на някои големи мислители от XIX век, че техниката като средство за производство неминуемо влиза в противоречие с обществените отношения.

Така книгата на Келерман запазва своята стойност във времето не толкова със сензационния си сюжет, а заради разкриването на една проблематика, чиито застрашителни измерения се осъзнават истински едва днес. Писателят с необикновена точност предсказва живота в съвременния голям капиталистически град с неговата крайна дехуманизация и липса на духовност. Неслучайно действието на романа се развива в Америка и най-вече в Ню Йорк – тази класическа арена на битките между Труда и Капитала. Този Ню Йорк още в началото на века живее в денонощна надпревара; автомобили, надземни железници, коли, фургони, хора – всичко лети, устремено към една-единствена цел: печалбата. Манхатън, огромното сърце на метрополиса, ги поглъща, всмуква и изхвърля през хилядите си артерии. Тук човешките същества са превърнати в лишени от самостоятелност частици, в хаотично движещи се атоми, нажежени от взаимното триене. Отвсякъде ги преследват търговски реклами, подканящи ги да удвоят доходите си, а чрез медикаменти да се избавят от неизбежните истерия и алкохолизъм. В небето кръжат рекламни дирижабли, предлагащи „здраве“, „успех“, „богатство“ – трите труднодостижими символа на прословутия „американски начин на живот“.

Човекът и Техниката[редактиране | редактиране на кода]

Пневматична машина за прокопаване на скали – края на XIX в.

Но все пак: какви шансове има човекът в този свръхнапрегнат, свръхмеханизиран, свръхбезчовечен свят? Отговорът, който Келерман дава, е типичен за индивидуализма от началото на века: талантливата и силна личност, изпълнена с енергия и трудолюбие, в последна сметка ще наложи себе си и ще осъществи призванието си в битката със себеподобните. Така инженер Мак Алън успява за двадесет години да се издигне „от дълбочина осемстотин метра под земята чак до терасата-градина на хотел 'Атлантик'“, където е събран цветът на финансовите магнати и индустриалните крале на Америка. Благодарение на своите качества някогашното конярче от рудника „Чичо Том“ е станал прочут изобретател и конструктор, заел се да осъществи „най-тежката и титанична работа, извършвана някога от човека“. В неговия лик, разпространяван от вестниците, списанията и „телекинематографа“ – предшественик на днешната телевизия – се взира с възхищение и надежда целият свят. Жестоко експлоатиран като дете, загубил при минна злополука баща си и брат си, с течение на времето Мак Алън сам става експлоататор и причинява гибелта на хиляди свои братя по класа. Но това той не върши съзнателно, напротив: живее с убеждението, че строи своя Тунел именно за благото на народа. Струва му се, че той само стои начело на най-голямото начинание, което човечеството е подхващало в битката си с природата.

В действителност обаче Мак Алън не е истинският ръководител на своето „жизнено дело“; той се оказва обикновена марионетка, движена от скритите лостове на икономическите отношения. Алън не успява да съхрани тъкмо демократизма на своя проект и затова не постига същинската си цел: щастието на хората. Неговият Тунел си остава поредна сензация сред развихрената мания за рекорди, техническо постижение, което накрая вече никого не учудва, макар да са го възхвалявали като „най-великото дело на всички времена“, а Мак Алън да са наричали Одисей на модерната техника“. Вместо творец на ново бъдеще инженер Алън става сам поддръжник на социалното устройство, срещу което е бил насочил усилията си. Неговото възходящо развитие на „селфмейдмен“ закономерно се пречупва в своя връх и от герой, когото народните певци от предградията възпяват в песните си, той се превръща в трагична фигура.

В романа взаимно се преплитат и допълват три конфликтни линии.

Техниката и Капиталът[редактиране | редактиране на кода]

Първата основна тема е стълкновението между все по-устремно развиващата се Техника и Капитала. С анатомична прецизност Келерман разкрива механизма, чрез който Капиталът, съсредоточен в ръцете на шепа финансови магнати, превръща Техниката от оръдие на човека в негов поробител. Алън гордо заявява: „Там, където днешният човек може да монтира машина, той се чувства у дома си!“

Прокопаване на тунел със земекопна „къртица“

Но наистина ли човекът се чувства у дома си край машината в условията на бясна, безмилостна експлоатация? Съсипвани от „адското темпо на Алън“, работниците се бъхтят в „пъкъла“. Със землистия цвят на кожата си те приличат на трупове, това са напълно изтощени хора, които се мятат в полусъзнание сред свистящия вихър прах, поддържани от опиати. Самият строител на Тунела се превръща в бездушен автомат, в човек с разбити нерви и разклатено здраве. За да завърши своя проект, той почти не спи, постоянно изпитва страх от нещастие, съзнанието му е заето само от машини и цифри, а всички човешки чувства у него са притъпени. От създател на Тунела Мак Алън се превръща в негов роб. Той е принесен в жертва на Капитала, а заедно с това и в жертва на Труда, защото неговата работа е вече самоцел, безумие, а не творчество. Техническият гений Мак Алън е мечтаел чрез своя Тунел да свърже културите на двата континента, но гигантското съоръжение, струвало живота и здравето на толкова много хора от различни раси и националности, става владение на Капитала. Не някои император или крал, не президентът на републиката, а всемогъщият банкер Лойд е първият пътник, който преминава през Тунела, за да превърне Европа в предградие на Америка.

Техниката и Изкуството[редактиране | редактиране на кода]

Другият главен конфликт в романа е стълкновението между Техниката и Изкуството в модерния буржоазен свят. Обезличен от убийствения и безрадостен труд, човекът води безплоден живот, беден и пуст, въпреки материалното благополучие и извоюваното охолство. Така опразненият от смисъл труд на Алън разрушава не само личността му, но унищожава и хората край него.

В образа на първата му съпруга, Мод, е въплътен изчезващият свят на Изкуството, свят на задушевност и сърдечна топлота. Макар дните ѝ да преминават външно незначително и обикновено, лишени от големи събития, Мод изживява света дълбоко и богато, защото диша с музиката, с литературата – все неща, от които нейният съпруг не разбира нищо. В музиката Мод не само намира успокоение и пълнота, там тя постига интуитивните си прозрения за значението и смисъла на живота, постига висшата радост на съществуването. Изкуството няма власт над конструктора и организатора Мак Алън и вместо да събира и углъбява съществото му, то разсейва мислите му и ги пропъжда. И все пак: върху образа на Мак пада някакво благодатно отражение от поетичната и нежна душа на Мод. И затова след трагичната ѝ гибел Алън бързо загубва човешките си качества, превръща се в технически придатак на своя Тунел.

Изкуството и Капиталът[редактиране | редактиране на кода]

И тук кръгът се затваря: Изкуството се стълкновява с Капитала. Това е третата конфликтна линия в романа. Тя се изнася от образа на финансовия магнат Лойд и на неговата дъщеря Етел – втора съпруга на инженер Алън. Борбата на двете жени за Мак олицетворява безизходната схватка между Културата и Капитала. Етел Лойд е типична американка; нейната красота и женственост са част от богатството, с което тя постига целите си. С парите и очарованието си капризната млада милиардерка купува смелостта, енергията и мечтите на Мак. Така Капиталът си присвоява неща, до които той самият няма достъп, присвоява си правото да властва над съкровените човешки преживявания, да властва и в света на Изкуството. Появата на банкера Лойд и дъщеря му на концерта в Медисън-Скуер-Палас поражда у публиката почтителна завист и безпокойство, всички глави се раздвижват, в залата се понася шепот, който поглъща творбата на безсмъртния композитор. Капиталът обсебва Културата и я обезсмисля, превръща я в свой накит с престижна стойност. Затова и лицето на Лойд напомня муцуна на булдог, а по изящната брадичка на Етел пълзи отвратителен лишей, който я обезобразява, за да я превърне постепенно в жива мумия.

Бернхард Келерман

Прокопаването на тунел под Атлантическия океан остава и в наши дни техническа утопия. По времето на своята поява романът на Келерман е бил възприет като своеобразно поетическо ясновидство, чието сбъдване е напълно възможно. Днес, близо столетие по-късно, се оказва, че техническата утопия и социалната действителност, описани от Келерман, са запазили своето неразрешимо противоречие. И тук изниква естествено въпросът, залегнал в основата на книгата: доколко техническото развитие като самоцел може да доведе до мечтаното човешко щастие?

Като едно прозрение в бъдещето романът „Тунелът“ внушава, че човешките усилия в покоряването на природата стигат до граници, извън които животът вече не може да бъде подобрен, а само унищожен.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Келерман, Бернхард „Тунелът“. Превод от немски Венцеслав Константинов и Огнян Бранков, изд. „Профиздат“, София, 1980 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]