Турци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Турци
Turkish folk.jpg
Общ брой над 60 до 65 милиона
Значителен
брой в
Флаг на Турция Турция: 55,000,000 (2007)

Флаг на Германия Германия: 1,714,000-3,500,000 (2010)
Флаг на България България: 588,318 (2011)
Флаг на Ирак Ирак: ~500,000 (2005)
Флаг на Франция Франция: 500,000 (2009)
Флаг на Нидерландия Нидерландия: 378,000 (2009)
Флаг на Великобритания Великобритания: 300,000 (2009)
Флаг на Северен Кипър Северен Кипър: 200,000 (2011)
Флаг на САЩ САЩ: 190,000 (2009)
Флаг на Австралия Австралия: 190,000 (2008)
Флаг на Австрия Австрия: 127,000 (2001)
Флаг на Белгия Белгия: 120,000 (2007)
Флаг на Саудитска Арабия Саудитска Арабия: 120,000 (2006)
Флаг на Швеция Швеция: 100,000 (2009)
Флаг на Казахстан Казахстан: 97,000 (2009)
Флаг на Русия Русия: 96,000 (2002)
Flag of Macedonia.svgМакедония: 80,000 (2002)
Флаг на Швейцария Швейцария: 80,000 (2007)
Флаг на Дания Дания: 60,000 (2010)
Флаг на Гърция Гърция: 50,000 (2001)
Флаг на Румъния Румъния: 50,000 (2009)
Флаг на Канада Канада: 44,000 (2006)
Флаг на Азербайджан Азербайджан: 43,000 (1999)
Флаг на Сирия Сирия: 30,000 (1961)
Флаг на Киргизстан Киргизстан: 21,000 (1989)
Косово Косово: 18,000 (2005)
Флаг на Италия Италия: 18,000 (2009)
Флаг на Норвегия Норвегия: 16,000 (2010)
Флаг на Узбекистан Узбекистан: 16,000 (2006)
Флаг на Украйна Украйна: 9,000 (2001)
Флаг на Япония Япония: 4,000 (2010)

Флаг на Хърватия Хърватия: 300 (2001)
Език Турски език
Религия Ислям
Сродни етно групи Тюркската група

Турците (на турски: Türkler) са народност от тюркската група, говореща турски език. Те са основната част от населението на Турция и Северен Кипър. Турски малцинства има и в Западна Европа, други части на Азия, Балканския полуостров и по други места. Конституцията на Република Турция не признава съществуването и самоопределението на етнически малцинства в държавата, а определя всички турски граждани като турци. Това води до продължителен конфликт с кюрдската общност, както и до турцизиране на голяма част от нетурските малцинствани групи в страната. Въпреки това, според изданието на CIA World Factbook от 2012 г. 70-75% от населението на Турция се състои от етнически турци, кюрдите са околоо 18%, а други малцинства между 7 и 12%. Според секретен доклад, изготвен за Съвета за национална сигурност на Турция от преподаватели от три турски университета в Източен Анадол, разработен през 2008 г. в страната има приблизително 55 милиона етнически турци, 12,5 милиона кюрди, 2,5 милиона черкези, 2 милиона босненци, 1 милион албанци, 1 милион грузинци, 870 хил. араби, 600 хил. помаци, 80 хил. лази, 60 хил. арменци, 25 хиляди асирийци, 20 хил. евреи и 15 хил. гърци, живеещи в Турция.[1]

Тюркски корени[редактиране | edit source]

Наименованието „тюрк“ и използвано за първи път официално като политическо име през 6 век. Експанзията на пратюркските народи през Евразия е включвала скити (ишкуз), хунну, хуни, печенеги и други степни народи. Въпреки че са водили уседнал начин на живот, по-старата традиция на номадството е създала културна норма, която в най-добрия случай е представена от войнствения им дух, чувство за водачество, навици за подвижен живот, храброст и необикновени умения в стрелбата с лък яздейки. Тюркските народи са използвали свои собствени писмености като руническата орхонска писменост. Традиционните, националните и културните символи на тюркските народи включват звездата и полумесеца, използвани за символи на тюрките още от доислямски времена, когато те практикували шаманизъм, също така вълка, както и синия цвят, желязото и огъня. През 11 век част от тях се заселват в анадолското плато, където се смесват с множеството други етнически компоненти на малоазийския полуостров (арменци, кюрди, асирийци, гърци, араби, перси и др.). По оценки през 11 век населението на анатолийските провинции на империята (в общи линии припокриващи се с територията на днешна Турция) възлиза на около 12 милиона византийци. След битката при Манцикерт през 12 и 13 век в Анатолия се заселват приблизително около 1 милион огузи. Съжителствайки заедно със завареното многобройно население, заселилите се тюркски племена били асимилирани и изгубили характерните за хората от Източна Азия антропогенни черти. Ето защо в днешно време физически те по почти не се различават от европейците.

Етногенезис[редактиране | edit source]

Като част от тюркските народи, които говорят езици, принадлежащи към тюркското езиково семейство се смята, че турците имат и някои общи културни и исторически черти с останалите тюрки. Всъщтост терминът „тюркски“ представя по-скоро езикова, а не етническа характеристика. Въпреки че говорят език, произхождащ от Централна Азия, биологично съвременните турци са наследници предимно на турцизирано местно население от Анатолия, както и потомци на преселници от Балканите и Близкия Изток.[2][3][4][5][6] Асимилацията на завареното население се осъществила първоначално чрез ислямизация, а впоследствие и чрез постепенна езикова и културна трансформация. Независимо от това, пантюркистката идеология намира силна подкрепа в Турция. Турският пантюркизъм е светски и търси опора в османското минало, макар исторически за огузко заселване в Анатолия може да се говори едва след средата на 11-ти век. И до днес е твърде спорен туранския генезис на малоазийското население по времето на Османската империя. Последните генетични данни по въпроса за произхода на турците по-скоро изключват, отколкото подкрепят турските пантюркистки стремежи в чисто етнически план.[7][8][9] Следва да се отбележи, че в началото на 20-ти век в Турция се заражда анатолианизма, който поддържа идеята, че турците са потомци на завареното местно население в Анатолия, но тази идея бързо е изместена от пантюркизма.[10]

Според експертът по Турция, антропологът Андрю Манго, разнообразието на фенотипове сред турския народ може да се опише по следния начин:

Турската нация се оформя през вековете на селджукските нашествия и Османска власт. Номадските тюркски завоеватели не изместили автохтонните местни жители: елинизирани анадолци, арменци, хора от кавказки произход, кюрди, асирийци и жители на Балканите - славяни, гърци, албанци и др. Те се смесили с тях, докато от друга страна, много местни хора приели исляма и "се потурчили". Те присъединили и мюсюлмани от земите на север от Черно море и Кавказ, персийски майстори и арабски учени, като се смесили и с европейски авантюристи, известни на Запад като ренегати. В резултат на това турците днес имат широк обсег на етнически типове. Някои от тях имат леко далекоизточни черти, други типични местни анадолски характеристики, някои от тях, които са произлезли от славяни, албанци или черкези, имат светла пигментация, други са с тъмна кожа, някои имат средиземноморски вид, други централноазиатски, много са с персийски изглед. Числено малка, но важна за търговския и интелектуален елит е групата произлязла от приели Исляма евреи. Човек може да чуе турците как описват някои от своите сънародници като "носоотрязани лази" (един народ, на брега на Черно море), други като "черни арапи" (термин, който включва потомците на черните роби), или дори "фелахи". Но всичките те са приемат за турци.

—Mango, Andrew. 2004. The Turks Today. Overlook Press, pp. 17–18.

Наименование[редактиране | edit source]

Самото име на "турци" се появява в българската книжнина през втората половина на 18-ти век, а придобива гражданственост едва през 19-ти век. Дотогава, за означение на мюсюлманите в империята от българите са използвани думите "агаряни" и "измаилтяни". За османския благородник, които имал твърде разнообразен етнически произход, тюрк било обидно название - неговата идентичност била османец. Смята се, че до втората половина на 19-ти век чувството за тюркска идентичност се среща само сред част от простолюдието с номадско препитание в Анатолия, но не и сред управляващите и образовани кръгове в империята. През 1860 г. в рамките на политиката на про-европейски реформи или т. нар. Танзимат, официалната власт в Империята създава понятието отоманец, в който се включват всички поданици на империята. Това е опит за изместване на религиозния термин за идентичност (миллет) с политическия (османец). През втората половина на 19 в. се появяват и националистически по съдържание идеи за тюркска идентичност, като започва използуването на простонароден турски език, вместо османския език, първоначално в поезията. Въпреки че османският език е в основата на днешния турски език, неговата лексика се е състояла от около 70% арабски и персийски заемки, а в него се използвали арабски и персийски граматически конструкции, поради които той започнал много силно да се отличава от разговорните турски диалекти. За част от османската интелигенция започва положителна промяна в отношението към самоназванието тюрк. Въпреки това, турчин като термин за национална идентичност се възприема и налага официално едва със създаването на република Турция след Първата световна война.[11][12][13] Идеята за туранидна подраса започва да играе значителна роля в пантюркизма в края на 19 и началото на 20 век. По това време "турандната раса" е предложена като обособен подтип в европейската специализирана литература от периода. Тази литература се абсорбира от османския елит и дори е частично преведена на османски турски, като допринася за идеята за същността на "турската идентичност", която е защитена съгласно турските републикански закони и накърняването й се преследва като престъпление чак до преразглеждане на член 301 от турския Наказателен кодекс през април 2008 г.

Идентичност[редактиране | edit source]

Населението в Османската империя било разделено на религиозни общности: правоверни и неверници, като водещ бил т. нар. мюсюлмански миллет (без турски, кюрдски, арабски или помашки миллет). В официалните документи на империята се обозначавала религиозната идентичност на поданиците, определена от опозицията мюсюлмани – немюсюлмани. Поради това до края на 19 век, не може да се търси устойчива тюркска идентичност на населението в Османската империя, още повече, че имперските ѝ амбиции са насочени към районите на Кавказ, Месопотамия, Арабския полуостров, Египет и Северна Африка, но не и към Средна Азия. Като концепция, пантюркизмът възниква през втората половина на 19-ти век, а дългосрочната му цел е политическо обединение на всички турско-говорящи народи. Пантюркисткото движение първоначално тръгва из средите на обществени дейци кримски и волжки татари с цел обединението на "туранците" в Османската и Руска империи срещу нарастващото руско геополитическо имперско влияние в Евразия.[14] Следващата стъпка в консолидацията на тюркските народи е една публикация от 1902 г. на списанието "Тюрк" в Кайро. От страниците на списанието, пантюркистката идея е представена като алтернатива на западнячеството и ислямизацията на теократичната държава на османците. През 1911 г. Юсуф Акчурин започва в Истанбул да издава вестникът-брошура "Турска орда". През 1912 г. писателите Зия Гьок-Алп и Халиде Едиб Адивар издават романа "Нов Туран", в който се опитват да прославят миналото и бъдещето на тюркската раса (туранидите). Символ на тюркската раса става вълчица, определяна като майка на нацията, на която според легендата преди приемането на исляма са се кланяли турците. Пантюркизмът е припознат и става част от идеологията на младотурците в началото на 20 век. Впоследствие имената турци и Турция се утвърждават като наименования на новата държава, появила се след краха на Османската империя и на нейните граждани, с разнороден етнически произход, които се преселват в Анатолия от района на Балканите, Северна Африка, Близкия Изток и Кавказ.

Турците в България[редактиране | edit source]

Турците се появяват по българските земи през османското владичество. Независимо от това, част от днешните турци, вероятно са потомци на турцизирано местно население. Според управителя на Дунавския вилает през 1878 г. висш турски държавник Мидхат паша: "Между българите има повече от един милион мохамедани. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чада на същата тази страна, на същата тази раса и от същото това коляно."[15] След възстановяването на българската държавност през 1878/1908 те съставляват най-голямото етническо малцинство в България, с годините започват да намаляват. При преброяване 2001 като турци са се определили 746 664 души[16], а турски за майчин език са посочили 762 516 души.[17]. На преброяването през 2011 година като турци са се определили 588 318 души.[18], а турски за майчин език са посочили 605 802 души[19] Турците живеят главно в източните Родопи и Лудогорието, като са най-голямата етническа група в област Кърджали (66%) и област Разград (47%). Мнозинството от българските турци са мюсюлмани сунити, но има и представители на шиитски групи (алевии).

Източници[редактиране | edit source]

  1. "Türkiyedeki Kürtlerin Sayısı!" Milliyet. 2008-06-06.
  2. Hodoğlugil, U., & Mahley, R. W. (2012). Turkish Population Structure and Genetic Ancestry Reveal Relatedness among Eurasian Populations. Annals Of Human Genetics, 76(2), 128-141. doi:10.1111/j.1469-1809.2011.00701.x [1]
  3. Y-chromosomal diversity in Europe is clinal and influenced primarily by geography, rather than by language.
  4. Testing hypotheses of language replacement in the neighbouring Caucasus: evidence from the Y-chromosome. Human genetics. 2003, vol. 112, no3, pp. 255–261. ISSN 0340-6717
  5. Excavating Y-chromosome haplotype strata in Anatolia. Department of Genetics, Stanford University School of Medicine, 300 Pasteur Drive, Stanford, CA 94305-5120, USA.
  6. The Eurasian Heartland: A continental perspective on Y-chromosome diversity.Proceedings of the National Academy of Sciences of the United States of America, Vol. 98, No. 18 (Aug. 28, 2001), pp. 10244–10249.
  7. През 2011 г. Арам Ярдумян и Теодор Г. Шур публикуват своето изследване "Кои са анадолските турци? Преоценка на антропологичните и генетични доказателства." В него те доказват невъзможността в дългосрочен план на продължителни генетични контакти между Анатолия и Сибир, и потвърждават наличието на значително мтДНК и Y-хромозомна разминаване между населението тези райони, с минимално генетично съвпадение. Изследването потвърждава също така липсата на масова миграция от Централна Азия и предполага, че тюркската миграция е била в резултат на нередовни вълни от неголеми преселвания, породили обаче значителна културна доминация на малобройния тюркски елит и последващи мащабни промени в езика и религията на многобройните местни жители на Анатолия. виж:Yardumian A, Schurr TG. 2011. Who are the Anatolian Turks? A reappraisal of the anthropological genetic evidence. Archeol Anthropol Eurasia 50(1): рр. 6-43 (Summer)
  8. Според проучване на етническите турци от Турция извършено през 2012 г., Hodoğlugil разкрива, че има значително припокриване между турците и населението в Близкия изток, както и това от Европа и Южна Азия и доста по-малко с това на Централна Азия, което показва, че генетичното родословие за турците е 45% от района на Близкия изток (вкл. Анатолия и Кавказ), 40% от Европа (вкл. Балканите) и 15% от Централна Азия (вкл. Южна Азия). Турската генетична структура е уникална и е налице значителна комплексност при формирането на турския народ, отразяваща модел на последователно размесване на различни миграционни вълни с местното население. виж: Uğur Hodoğlugil and Robert W. Mahley - Turkish Population Structure and Genetic Ancestry Reveal Relatedness among Eurasian Populations, Annals of Human Genetics, March 2012, Volume 76, Issue 2, pg. 128-141.
  9. Английският историк Стивън Рънсиман в известното си изследване "Падането на Константинопол" изяснява, че от легендарния основател на османската династия Ертогрул съществувал назад цял списък от 21 родители водещи до Ной, като имало и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията на османците минавала през еконимния Огуз хан, родоначалник на огузите и през неговия син Тьок Алп и внука му Шамандур. Шамандурското племе било погълнато от османците в самия край на 13 век, оставайки враждебно на владичеството им. Друга легендарна версия сочи, че османският клон води началото си от най-старото огузко племе от общо 24-те. Тази легенда датира от 14 век след създаването на еничарския корпус, а през втората половина на 15 век придворните ласкатели на Мехмед Завоевателя (носещ името на Мохамед) отпреди османската династия да се отдаде на валидета-европейки, съчинили ново родословие на османците, водещо началото си от пророка Мохамед. Самият Мехмед пък за да направи впечатление и да привлече към османската кауза гръцките си поданици, твърдял, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините който емигрирал в Коня, приел исляма и се оженил за селджукска принцеса. В този смисъл едва ли е възможно, а и необходимо изясняването на произхода на родословното дърво на османците, понеже самите те са искали да прикрият първоначалната липса на благородническа кръв в стеблото му. В своя фундаментален труд "Изследване на историята", Арнолд Тойнби привключва османската империя и култура къмто византийската източноправославна цивилизация. Стивън Рънсиман. Падането на Константинопол, стр. 41-42. // Издателство на Отечествения фронт, 1984, второ издание. Посетен на 13 юни 2011 г..
  10. Identity, Culture and Globalization - Annals of the International Institute of Sociology.ISBN 9004128735, ISBN 978-90-04-12873-6, pg. 182 - 183.
  11. Islam, secularism, and nationalism in modern Turkey: who is a Turk? Soner Çaǧaptay, Taylor & Francis, 2006, ISBN 0415384583, p. 4.
  12. Muslim lives in Eastern Europe: gender, ethnicity, and the transformation of Islam in postsocialist Bulgaria, Kristen Rogheh Ghodsee, Princeton University Press, 2009, ISBN 0691139555, p. 37.
  13. In-between spaces: Christian and Muslim minorities in transition in Europe and the Middle East, Christiane Timmerman, Johan Leman, Hannelore Roos, Peter Lang, 2009, ISBN 9052015651, p. 65.
  14. Декабрь 1998, журнал "Тюркоман", Лондон, Пантюркизм: прошлое, настоящее, будущее, Сабирджан Бадретедин.
  15. Митхат паша "Турция в своето минало, настояще и бъдеще", стр. 1152 на френското списание "Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л`етранж", година VІІ, януари-юли 1878 год., Париж.
  16. Национален статистически институт. Окончателни резултати от Преброяване 2001. Население към 01.03.2001 по области и етническа група.
  17. Национален статистически институт. Окончателни резултати от Преброяване 2001. Население към 01.03.2001 по области и майчин език
  18. Население по местоживеене, възраст и етническа група, от сайта на НСИ, посетен на 31 юли 2011
  19. Население по местоживеене, възраст и майчин език, от сайта на НСИ, взето на 31 юли 2011
  • Етническите малцинства в България, И. Карахасан-Чънар, 2005