Турци в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Български турци
(Bulgaristan Türkleri)
TurksInBGPercent2011.svg
Общ брой около 900 000 – 1 100 000
Значителен
брой в

Флаг на България България: 588 318 (2011)
Флаг на Турция Турция: 326,000 – 480,817 [1][2]

Флаг на Нидерландия Нидерландия: 10 000 – 30 000 [3][4]

Флаг на Северен Кипър Северен Кипър: 2 000 – 10 000 [5][6]

Флаг на Белгия Белгия: 2 620 – 3 000 [7]
Език Турски, български
Религия Ислям, християнство
Сродни етно групи Турци
Български турци
(Bulgaristan Türkleri)
в Общомедия

Българските турци (турски: Bulgaristan Türkleri) представляват най-голямото етническо малцинство в страната.
Според различни теории, нейните представители са или в по-голямата си част потомци на тюркски заселници, които са изселени или дошли доброволно по българските земи от Анадола след османското завладяване на Балканите в края на 14-ти и началото на 15-ти век, или на местното българско население, ислямизирано и постепенно приело турския език по време на османското владичество.[8][9]
Самото име на „турци“ се появява в българската книжнина през втората половина на 18-ти век, т.е. с началото на Възраждането, а придобива гражданственост едва през 19-ти век.
Дотогава, за означение на мюсюлманите в империята от българите са използвани думите „агаряни“ и „измаилтяни“.
В самата Османска империя са съществували два термина за обозначаване на идентичност: простонароден човек (турчин) и династичен аристократ (османец).

Местонахождение[редактиране | редактиране на кода]

Днес малцинството е съсредоточено в два главни региона: Североизточен (Лудогорието) и югоизточен ( Източните Родопи )[10]. Те представляват мнозинство в област Кърджали (56 %) и относителното мнозинство в област Разград (50.02%)[11]. Важно е да се отбележе обаче, че е трудно да се установи точно броят им, защото е вероятно някои роми, помаци, татари или черкези да са се самоопределили като турци при преброяването на населението.[12][13]

История[редактиране | редактиране на кода]

В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

Банябашъ джамия в София

Османците и мюсюлманите започват да се заселват по българските земи, непосредствено с падането на България под османско робство през 1396 г. Като доминираща група в Османската империя за следващите пет века, те играят важна роля в икономическия и културния живот по българските земи. Българските градове се изпълват с разнородно по етнически състав население. Доминиращи етноси са българи и турци. Големите градове, като София, Пловдив, Скопие, Варна, Търново и др., представляват селища с население, което почти е в съотношение 50:50 (българи-турци) и множество други етноси (арменци, гърци, евреи, власи). Всяка етническа общност е съсредоточена в своя махала, така съществувала българска махала, турска махала, еврейска, гръцка и т.н.

Според френския консул в Русе Аубърт през 1876 – 1878 г. в Дунавския вилает съжителстват около 1 120 000 мюсюлмани и 1 233 500 немюсюлмани, от които 1 150 000 българи. Това показва относителният дял на турското и българското население през този период, който след Освобождението много бързо се изменя. Според управителя на Дунавския вилает през 1878 г. висш турски държавник Мидхат паша техният произход е основно български: „Между българите има повече от един милион мохамедани. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванията и следващите години. Това са чада на същата тази страна, на същата тази раса и от същото това коляно.[14]

След 1878 г. и създаването на Княжество България голяма част от турското население, поради страх от отмъщение от страна на българите, панически разпродава имотите си и напуска земите на Княжеството. В Княжеството пък се заселват българи от останалите под османска власт български земи, така че постоянно намаляващото турско население се компенсира с пристигащото българско. Така за няколко години, съотношението българи-турци от 1878 г. драстично се променя в полза на българския етнос.

След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

През първите десетилетия след Освобождението останалата в България турска общност остава извън вниманието на правителството и на практика се ползва с известна автономия - разполага с мрежа от частни училища и религиозни фондации и е представлявана колективно пред държавата чрез мюфтиите. С възхода на кемализма в Турция през 20-те години българските власти негласно подкрепят усилията на местното консервативно мюсюлманско духовенство, което се противопоставя на модерния турски национализъм.[15]

Тази политика се променя в средата на 30-те години, когато авторитарният режим се ориентира към национализма полага усилия да предотврати създаването на турска интелигенция. Повечето турски училища са затворени, закрити са почти всички турскоезични вестници, както и кемалисткият Съюз на културно-просветните и спортните дружества „Туран“.[16]

Непосредствено след Деветосептемврийския преврат през 1944 година налагащият се тоталитарен комунистически режим се опитва да привлече турците на своя страна - възстановени са вестниците на турски език, в училищата се назначават учители турци и е създадено турско педагогическо училище, през 1947 година общността получава официален статут на национално малцинство. В същото време режимът предизвиква недоволство със секуларизацията на образованието и джамиите и започващата колективизация, а влошаването на отношенията с Турция поставя цялата общност под подозрение в нелоялност.[17]

През лятото на 1949 година ръководството на Българската комунистическа партия се среща с Йосиф Сталин, който му дава указания турците, смятани за „неблагонадежден елемент“, да бъдат изселени от южната граница към вътрешността на страната.[18] В периода 1949 – 1951 година около 155 хиляди турци напускат България дъброволно или принудително.[19]

Въпреки тези мерки, българското и съветското правителство се опитват да запазят турското малцинство, което да използват като инструмент за съветската външна политика спрямо Турция. През следващите години се правят опити за включване на турци в йерархията на режима, модернизиране на турските селища, въвеждат се квоти за прием на турци в средните и висши училища. Този период завършва през 1958 година, когато започва процес на премахване на обучението на турски език в училищата, а повечето турски вестници и списания отново са закрити, затварят се джамии. Натискът отслабва в средата на 60-те с подобряването на съветско-турските отношения.[20]

През 1968 година между България и Турция е сключена спогодба с десетгодишен срок за „събиране на разделените семейства“, с която се дава възможност на относително широк кръг роднини на изселници да напуснат България. Броят на изселниците по тази спогодба е около 115 хиляди души, като повечето заминават в края на нейния срок на действие, през 1975 – 1978 година. За разлика от останалите изселнически вълни, тази включва главно хора с добра квалификация, които успешно се интегрират в турската средна класа.[19]

Възродителен процес[редактиране | редактиране на кода]

Демографски процеси[редактиране | редактиране на кода]

След 1878 година турски маси постоянно се изселват от България към Турция или други европейски страни. Този процес продължава и до днес. В резултат на това процентът на турското население в България постоянно намалява.

Година Турска етническа група Българска етническа група Общо население на България
1900 531 240 (14.2%) 2 888 219 3 744 283
1905 488 010 (12.1%) 3 203 810 4 035 575
1910 465 641 (10.7%) 3 518 756 4 337 513
1920 520 339 (10.7%) 4 036 056 4 846 971
1926 577 552 (10.5%) 4 557 706 5 528 741
1934 591 193 (9.7%) 5 204 217 6 077 939
1946 675 500 (9.6%) 5 903 580 7 029 349
1956 656 025 (8.6%) 6 506 541 7 613 709
1965 780 928 (9.5%) 7 231 243 8 227 966
1975 730 728 (8.4%) 7 930 024 8 727 771
1985 ~800 000 (est.) ~8 000 000 (est.) 8 948 649
1992 800 052 (9.4%) 7 271 185 8 487 317
2001 746 664 (9.4%) 6 655 210 7 932 984
2011 588 318 (8.8%) 5 664 624 6 680 980
a Показва данни от общия резултат от преброяването през 1880 г. в Княжество България и Източна Румелия..

b Показва данни по майчин език. Преброяванията са през 1880 1887 и 1892 г.

Източник (1900 – 2001):[21]
Източник (1880 – 1892):[22]

Миграционни процеси[редактиране | редактиране на кода]

Една от големите изселвания от България към Турция е след т.нар. Възродителен процес при който принудително са сменени имената на стотици хиляди мюсюлмани от традиционните турско-арабски с български. В последвалите събития и т.нар. Голяма екскурзия започва изселване на мюсюлмани към югоизточната ни съседка. Изселват се над 300 000 турци в разрешения тримесечен срок около 100 000 се завръщат по родните си места.

Миграция към Турция 1878 – 1989
Година Брой
1877 – 78 130 000 [23][24]
1912 – 1930 240 000[25]
1931 – 1939 100 000[25]
1950 – 1951 150 000[25]
1952 – 1968 24[26]
1969 – 1974 52 000[27]
1979 50 000[28]
1979 – 1988 10[26]
1989 100 000 [29]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Türkiye Büyük Millet Meclisi (T. B. M. M.) TUTANAK DERGİSİ – Grand National Assembly of Turkey, Session 122, June 30th 2005 Thursday, 1st session 11:00.[1]
  2. [2] MIGRATIONS MÉDITERRANÉENNES RAPPORT 2008 – 2009, Octobre 2009
  3. [3]"Turkish Bulgarians fastest-growing group of immigrants in The Netherlands", accessed 30.1.2010
  4. [4]"Nieuwe Turk is Bulgaar" accessed 30.1.2010
  5. [5] Хиляди български турци не успяха да дадат своя вот в Кипър, за което много истински българи са благодарни.
  6. [6] 10 000 наши сънародници в „несъществуващата страна“.
  7. [7] SLiNer, January 2009
  8. Stein, Jonathan. The Politics of National Minority Participation in Post-communist Europe, p. 238. M.E. Sharpe, 2000. ISBN 0-7656-0528-7
  9. R.J.Crampton. „A concise history of Bulgaria“, p. 36. Cambridge University Press, 1997.
  10. Troebst, 1994; Bachvarov, 1997
  11. Население по местоживеене, възраст и етническа група. // Национален статистически институт, 2011. Посетен на 13 June 2012.
  12. [8](Since The word „Türk“ had only one general meaning; Turkic, like; Ottoman Turks or shortly Turks and Tatar Turks). Ethno-Nationalism during Democratic Transition in Bulgaria: Political Pluralism as an Effective Remedy for Ethnic Conflict. Bistra-Beatrix Volgyi. Department of Political Science. York University – YCISS Post-Communist Studies Programme Research Paper Series. Paper Number 003 March 2007, p. 16.
  13. http://www.ethnopolitics.org/ethnopolitics/archive/volume_III/issue_2/vassilev.pdf
  14. Митхат паша „Турция в своето минало, настояще и бъдеще“, стр. 1152 на френското списание „Ревю сиантифик дьо ла Франс е дьо л`етранж“, година VІІ, януари-юли 1878 г., Париж.
  15. Маринов 2009, с. 505-506.
  16. Маринов 2009, с. 506.
  17. Маринов 2009, с. 506-507.
  18. Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 26.
  19. а б Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 118 – 119.
  20. Маринов 2009, с. 507-508.
  21. Население по местоживеене пол и етническа група (Population by place of residence sex and ethnic group). // NSI, 1900 – 2011.
  22. [9]
  23. R.J.Crampton 1997 p.426
  24. Hupchick 2002 pp.265
  25. а б в Traian Stoianovich: „Balkan worlds: the first and last Europe“ pp.200
  26. а б Eminov Ali Turks and Other Muslim Minorities in Bulgaria New York Routledge 1997 Hoepken W. „Modernisierung und Nationalismus: Sizialgeschichtliche Aspeckte der Bulgarischen Minder hertenpolitik gegennüber den Türken“ Schönfeld R. ed Nationalitätenprobleme in Südosteuropa Munich Oldenbourg 1997 p. 255 – 303 Erdinç Didar „Bulgaristan'daki Değişim Sürecinde Türk Azınlığın Ekonomik Durumu“ Türkler Ankara 2002 s.394 – 400.
  27. Suzan Ilcan: „Longing in belonging: the cultural politics of settlement “ pp.78
  28. R. J. Crampton: „A short history of modern Bulgaria “ pp.190
  29. U.S. Committee for Refugees Immigration and Refugee Services of America – Social Science p.176
Цитирани източници
  • Маринов, Чавдар. От „интернационализъм“ към национализъм. Комунистическият режим, македонският въпрос и политиката към етническите и религиозните общности. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5.

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]