Тъй рече Заратустра

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
„Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого.“
„Also sprach Zarathustra. Ein Buch für Alle und Keinen.“
Also sprach Zarathustra.GIF
първото оригинално издание на немски
Оригинален език немски
Автор Фридрих Ницше
Първо издание 1883-1891 г.
Германска империя
Жанр философия, религия, история

Преводач Димитър Дечев, Мара Белчева, Николай Райнов, Жана Николова-Гълъбова
ISBN ISBN 9547393278

бележки

„Тъй рече Заратустра“ е философска поема и най-популярното произведение на германския философ Фридрих Ницше. Идеите, изразени от Ницше в книгата, оказват неимоверно влияние върху мисълта на 20 век.

Пълното заглавие на поемата е „Тъй рече Заратустра. Книга за всички и никого.“ (на немски: Also sprach Zarathustra. Ein Buch für Alle und Keinen). Произведението излиза за първи път през 1885 г. Първоначално поемата е разделена на три отделни части, писани в продължение на няколко години. Ницше предвиждал да напише още три части, но завършва само още една – четвърта част от нея. След смъртта на Ницше „Тъй рече Заратустра“ е издадена като едно произведение.

Съдържание[редактиране | редактиране на кода]

Книгата разказва за съдбата и учението на пътуващ философ с име Заратустра, нарекъл се така в чест на древния персийски пророк и основател на първия в историята дуализъм със световна религияЗороастър (Zarathushtra). Една от основните идеи в поемата е тази, че човекът e един междинен етап в превръщането на животното (човекоподобните) в Свръхчовек (на немски: Übermensch), т.е. към нравственото самоусъвършенстване.

Книгата е своеобразно мисловно предизвикателство на Ницше към Homo sapiens със заобикалящата го действителност, пропита от езотеричен дух, с изтерзана етика в исторически ракурс. В това произведение на Ницше за първи път се появява изразът „Бог е мъртъв“ (на немски: „Gott ist tot“), доразвит в „Залезът на боговете или как се философства с чук в ръка“.

Фокусът на автора е насочен към създаването на първата световна и глобална за времето си империя в историята на човечеството – тази на безсмъртните Ахемениди. Идеологическа основа на това грандиозно държавно образувание, възникнало на границата между древност и античност било учението на пророка Зороастър. Етическия дуализъм проповядван от него пропил духа на античността в грандиозния сблъсък между изтока и запада – изпърво между Персия и Александър Велики, а после и в римско-персийските войни. „Сблъсъкът на културите“ допринесъл на развитието на цивилизацията, като елинизма проникнал на изток, а етическия дуализъм на зороастризма пробил до крайния запад на Римската империя посредством походите на легионите на изток. Преди това била основана и съкровищницата на паметта на античността – Александрийската библиотека, а още по-преди със свещения (олимпийски) огън бил пренесен от весталките на Авестата от Древна Гърция във Вечния град, а за храм на огъня на знанието била издигната Платоновата академия.

Sitz im Leben[редактиране | редактиране на кода]

Проникнат и обсебен от духа на времето си Ницше с произведението си се явява своеобразна „триумфална корона“ на историко-цивилизационните проучвания на ориенталистиката на западната цивилизация, започнали още през епохата на Просвещението, преминали през оформянето на иранистиката като научна дисциплина по време на диренията на члена на Френската академия на „безсмъртнитеАбрахам Хиацинт Анкетил-Дюперон, и завършени през 19 век в Стара Европа от езиковедите Ернест Ренан и Макс Мюлер.[1]

През 1934 г., след победата на консервативната революция и установяването на Третия Райх, Адолф Хитлер лично се ангажира с каузата на музея-архив на Ницше, обявявайки това произведение на германския философ за най-великото достижение на арийската мисъл, което безспорно по мнението на изследователите оформило редом с „Моята борба“ и „Митът на XX векнационалсоциалистическата литературно-идеологическа иконография през 30-те години на 20 век под формата на една нова и своеобразна идеологическаСвета Троица“ на съвременността.[2]

По произведението на Ницше Рихард Щраус пише едноименна симфонична поема[3][4], а Фредерик Делиус съчинява ораторията „Месата на живота“.[5]

Прием в България[редактиране | редактиране на кода]

Камелия Жабилова твърди, че „Тъй рече Заратустра“ е най-превежданата, коментирана и цитирана книга на Ницше в българското културно пространство. На практика за първи път части от поемата са преведени от Димитър Дечев, публикувани през 1905 г. на страниците на сп. „Мисъл“. Първият цялостен и художествено издържан превод, за който е правено сравнение с френски и руски преводи, е осъществен от поетесата Мара Белчева, извършен „под вещата и взискателна редакция на Пенчо Славейков“, издаден след смъртта на Славейков от пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ през 1915 г. През 1919 г. Николай Райнов предлага свой превод, излязъл със заглавие „Тъй каза Заратустра“. Най-късният превод на поемата е на Жана Николова-Гълъбова (1990).[6]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Michael Stausberg. On the State and Prospects of the Study of Zoroastrianism. // Numen. с. 239. Посетен на 2016-02-11. ((en))
  2. Jorn Pestlin, „Nietzsche in Voelkischen Beobachter“, Nietzscheforschung, Том 8, 2001, S.585. ((de))
  3. Byron Adams. Richard Strauss, Also Sprach Zarathustra, Op. 30 (1896). // American Symphony Orchestra. Посетен на 2016-02-11. ((en))
  4. Alsop Sprach Zarathustra: Decoding Strauss' Tone Poem. // National Public Radio. January 13, 2012. Посетен на 2016-02-11. ((en))
  5. A Mass of Life. // American Symphony Orchestra. Посетен на 2016-02-11. ((en))
  6. Камелия Жабилова, „Българският Заратустра. Между превода и интерпретацията“, сайт на Академичния кръг по сравнително литературознание, 15 октомври 2012 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]