Уикипедия:Избрани статии/Хронология

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
  Първи стъпки   Правна рамка   Енциклопедично
съдържание
  Уикиетикет   Редактиране
на страници
  Портал на
общността
  Навигация  

Тази страница представя хронологията на избраните статии на Начална страница след 27 декември 2004. Преди тази дата на началната страница е имало повече от една избрана статия. Показани са статиите от последните 6 месеца.

Архив по години: 2005 2006 2007 2008 2009 2010 2011 2012 2013 2014 2019


12 август 2019 - 18 август 2019Седмица 33/2019 г.

Колаж от снимки на забележителности в София

София е столицата и най-големият град в България. Тя е 14-ят по големина град в Европейския съюз, с население 1 241 675 души (към 31.12.2018 г.). По резултатите от преброяването през 2011 г. населението на града е 1 291 591, което представлява 17,5% от населението на България. София е разположена в централната част на Западна България, в Софийската котловина, и е заобиколена от планини: Витоша на юг, Люлин на запад и Стара планина на север. Това я прави четвъртата по височина столица в Европа. Изградена е върху четирите тераси на река Искър и нейните притоци: Перловска и Владайска (Елешница). В централната градска част, както и в кварталите Овча купел, Княжево, Горна баня и Панчарево, има минерални извори. Климатът на София е умереноконтинентален.

София е основен административен, индустриален, транспортен, културен и университетски център на страната, като в нея е съсредоточено 1/6 от промишленото производство на България. Тук се намират също така Българската академия на науките, много университети, театри, кина, както и Националната галерия, археологически, исторически, природонаучни и други музеи. На много места в центъра на града са запазени видими археологически паметници от римско време.

София носи името на късноантичната раннохристиянска съборна църква на града „Света София“. Празникът на града обаче е на 17 септември, когато Православната църква отбелязва Светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов. Датата е определена за Празник на София с решение на Столичния общински съвет от 25 март 1992 г. Чества се и 4 януари, когато през 1878 г. руските войски освобождават града от османска власт.

София е обявена за столица на 3 април 1879 г. от Учредителното народно събрание по предложение на проф. Марин Дринов, като стар български град, отдалечен от турската граница и средищно разположен в българските земи според тогавашното разбиране. още »


05 август 2019 - 11 август 2019Седмица 32/2019 г.

Схема на бъбречна трансплантация

Сър Майкъл Франсис Адисън Удръф е английски хирург, имунолог и пионер в областта на трансплантацията на органи. По време на престоя си в японски военнопленнически лагер през Втората световна война Удръф измисля оригинален метод за извличане на витамини от селскостопански отпадъци, за да предотврати недохранването сред военнопленниците. След края на войната Удръф гради кариера като хирург във Великобритания и Нова Зеландия, съчетавайки клиничната дейност с научни изследвания. Основната част от тях са посветени на имуносупресията и тъканната несъвместимост. На 30 октомври 1960 г. Майкъл Удръф провежда първата във Великобритания бъбречна трансплантация. В продължение на четиридесет години публикува множество студии, които водят до усъвършенстване на хирургическите методи и допълване на познанията за отхвърлянето на присадки, имунната толерантност и рака. За приносите му към медицината още през 1960-те години е приет в Британското кралско научно дружество и му е присъдено рицарско звание (Knight Bachelor).

Майкъл Удръф е роден на 3 април 1911 г. в лондонския квартал Мил Хил. Ранните му години преминават в чести пътувания между Великобритания и Австралия. През 1913 г. баща му Харолд Удръф, който е професор по ветеринарна медицина, е назначен за директор на ветеринарния институт на Мелбърнския университет и се мести със семейството си в Мелбърн. С избухването на Първата световна война бащата е командирован в Кайро, а майката Маргарет се връща в Англия с Майкъл и брат му. През 1915 г., на четиригодишна възраст, Майкъл боледува от дребна шарка и като усложнение развива отит на средното ухо. Майка му, която го кърми по време на болестта, получава отравяне на кръвта със стафилококи и умира. През 1917 г. двете деца се връщат в Мелбърн, придружавани от леля си Елзи Купър. Почти по същото време се завръща и бащата, за да се грижи за тях. Две години по-късно Харолд Удръф се жени повторно. още »


29 юли 2019 - 04 август 2019Седмица 31/2019 г.

Портрет на Джордж Вашингтон

Джордж Вашингтон (на английски: George Washington, произнася се Джордж Уошингтън) е американски генерал и политик, известен като първия президент на САЩ (1789 – 1797).

Вашингтон е главнокомандващ на Континенталната армия по време на Американската война за независимост (1775 – 1783), както и председател на Конституционния конвент от 1787 г.

За ролята, която играе в осигуряването на американската независимост, Джордж Вашингтон е признат от американските правителства за една от най-значимите фигури в историята на САЩ. За разлика от мнозина революционни водачи, които се стремят да запазят спечелената власт и така се превръщат в монарси или диктатори, Вашингтон доброволно се отказва от нея. Като полага основите в създаването на най-силната и влиятелна държава в Северна Америка и света, заслужава още приживе почетната титла „баща на нацията“.

Роден е на 22 февруари 1732 г. (11 февруари 1732 г. стар стил) в Поупс Крийк, Пленшън, южно от Колониал Бийч в окръг Уестморлънд, Вирджиния. Рожденият му ден се празнува по григорианския календар, т.е. по нов стил. По негово време английската година започва на 25 март (Благовещение) – допълнителна причина за честото объркване на датата му на раждане.

Вашингтон е част от културния и икономически елит на робовладелците плантатори във Вирджиния. Родителите му Августин Вашингтон (169312 април 1743) и Мери Бол (170825 август 1789) са потомци на английски преселници. Той прекарва голяма част от детството си във фермата Фери в окръг Стефърд, близо до Фредериксбърг, като често посещава английските си братовчеди в Чотанк, окръг Кинг Джордж. В значителна степен се образова сам, като стремежът си към знания удовлетворява с четене на книги по география, военна история, селско стопанство, математика и земемерство. още »


22 юли 2019 - 28 юли 2019Седмица 30/2019 г.

Шивровъчна машина Енигма с отворен капак

Енигма е тип преносима шифровъчна машина за шифриране и дешифриране на секретни съобщения през 20-те години на XX век.

Енигма е използвана от началото на 1920-те години за търговски цели, както и във военните и държавни служби и учреждения на много страни, но най-широко разпространение получава в Националсоциалистическа Германия по време на Втората световна война. Затова под „Енигма“ най-често се разбира немският военен модел Енигма на Вермахта (Wehrmacht Enigma).

Думата „Enigma“ идва от гръцката дума αίνιγμα и означава „загадка”.

За изобретател на Енигма се счита немският електроинженер д-р Артур Шербиус (1878–1929 г.), който на 23 февруари 1918 г. получава първи патент за шифровъчната машина. За производството на машината на 9 юли 1923 г. в Берлин се създава акционерното дружество „Шифрови машини”. Първоначално Енигма е замислена като гражданска криптографска система, която да се продава свободно. Така например през 1923 г. е предлагана свободно за продажба на Международния пощенски конгрес в Берн. В края на 20-те години на ХХ век обаче военните институции проявяват засилен интерес към изобретението, така че машината скоро изчезва от цивилния пазар. още »


15 юли 2019 - 21 юли 2019Седмица 29/2019 г.

Германски войници по улиците на Сталинград

Битката при Сталинград (днешния Волгоград в Южна Русия), водена между СССР и Хитлерова Германия от юли 1942 до февруари 1943 г., е повратен момент в хода на Втората световна война.

Тя е сред най-кръвопролитните сблъсъци в човешката история. Включва няколко етапа: сраженията на подстъпите към Сталинград, борбата за контрол на самия град, както и съветската контраофанзива, която завършва с обкръжаване и унищожаване на немската 6-та армия.

Макар и да е предшествана от друга голяма съветска победа – в битката при Москва, Сталинградската битка е тази, която дава началото на постепенното изтласкване на Вермахта от съветските територии, окупирани през 1941 – 1942 г. По приблизителни изчисления в нея войските на Германия и съюзниците ѝ Румъния, Италия и Унгария губят около ¼ от личния си състав, воюващ на Източния фронт – загуба, от която така и не успяват да се възстановят. Съветският съюз, от своя страна, губи над един милион убити, ранени, пленени или депортирани войници и мирни жители.

Сражението започва на 17 юли 1942 г. със стълкновения между предните германски и съветски части край донските притоци Чир и Цимла. В продължение на шест дни съветските войски забавят немското настъпление и блокират най-краткия път към Волга, водещ през Калач. За това допринасят нередовното снабдяване на немските танкове с гориво и решението на Хитлер от 13 юли да пренасочи 4-та танкова армия от сталинградското направление на запад, към Ростов на Дон.

Смятайки, че главните сили на съветските войски са унищожени в операциите западно и северно от Дон, на 23 юли германското главно командване (ОКВ) издава нова директива до войските на южния участък на Източния фронт. Първоначалната идея за последователно настъпление – първо към Сталинград, а после към Кавказ, е видоизменена. По нареждане на Хитлер войските са разделени на две части за едновременни удари към двете цели. Задачата за завземане на Сталинград е поставена на група армии „Б“ в състав 6-та армия на Фридрих Паулус и съюзнически сили (виж Операция Сива чапла). Овладяването на Сталинград е важно за прекъсване на съветското снабдяване по Волга и за осигуряване на тила на група армии „А“, напредваща към Кавказ. Само две седмици след като е изпратена на запад, в края на юли 4-та танкова армия е обърната отново на североизток срещу Сталинград, а 6-а армия е значително подсилена. За кратко време немците създават тук най-плътната групировка войски по целия Източен фронт. Вижте още »


08 юли 2019 - 14 юли 2019Седмица 28/2019 г.

Кадър, вътре от стадион „Минейрао“, двадесет минути преди започване на срещата

Бразилия – Германия е футболен двубой, проведен на 8 юли 2014 година на стадион „Минейрао“ в Бело Оризонте, Бразилия. Това е първата полуфинална среща на Световното първенство по футбол през 2014 г. Бразилия и Германия достигат до полуфиналите без загубена среща в надпреварата. В четвъртфиналния двубой на Бразилия срещу Колумбия, нападателят Неймар е контузен, а защитникът Тиаго Силва получава втори жълт картон на турнира, което изважда и двамата състезатели от състава на Бразилия за полуфинала срещу Германия. Въпреки отсъствията, мачът се очаква да бъде оспорван, тъй като и двата тима традиционно се представят силно на световните първенства. Те имат общо осем световни титли като преди това се срещат на финала на Световното първенство по футбол 2002, където Бразилия печели петата си титла. Двубоят обаче завършва с шокираща загуба за Бразилия. Германия довежда резултата до 5:0 през първото полувреме с отбелязани четири гола в разстояние на шест минути и впоследствие прави резултата 7:0 през втората половина, Бразилия отбелязва гол в последната минута и така срещата завършва 7:1. Германският футболист Тони Кроос е избран за Играч на мача.

С победата си Германия поставя рекорд за най-голяма победа в полуфинали на Световни първенства. След този двубой Германия изпреварва Бразилия и се превръща в отбора с най-много отбелязани голове в историята на световните първенства, ставайки единственият тим с достигнати осем финала. Вторият гол в срещата, отбелязан от Мирослав Клозе, е неговият общо шестнадесети на световни първенства, така той изпреварва бразилеца Роналдо и заема първа позиция сред най-добрите реализатори в историята на турнира. Загубата на Бразилия прекъсва серия от 62 последователни домакински срещи без загуба, датираща от 1975 година, когато губи у дома на Копа Америка от Перу с 1:3 и се изравнява с тяхната най-голяма загуба с 6:0 от Уругвай през 1920 година, което се описва като национално унижение.

Впоследствие мачът е наречен от международните медии „Минейрасо“ („Mineiraço“ на португалски), което напомня за срама, донесен след неочакваната загуба на Бразилия на собствена земя на Световното първенство по футбол през 1950 г. от Уругвай, наречена тогава „Мараканасо“ („Maracanaço“). Бразилия впоследствие губи и мача за третото място от Нидерландия, а Германия печели четвъртата си световна титла след като побеждава Аржентина на финала на Световното първенство. Вижте още »


01 юли 2019 - 07 юли 2019Седмица 27/2019 г.

Портрет на Исак Нютон от Годфри Нелър, 1689 г.

Исак Нютон е английски физик, математик, астроном, философ, алхимик и богослов. Приносът на Нютон в развитието на математиката и различни области на физиката изиграва важна роля в Научната революция и той е „смятан от мнозина за най-великият и най-влиятелен учен, живял някога“.

В областта на механиката Нютон открива закона за всемирното привличане и чрез предложените Закони за движение поставя основите на класическата механика. Освен това той формулира принципа за запазване на импулса и момента на импулса и пръв показва, че движението на небесните тела и на предметите на Земята се подчинява на общи закони, демонстрирайки съответствието между законите на Кеплер за движението на планетите и собственият му закон за гравитацията и премахвайки последните съмнения към хелиоцентричната теория.

Сред многобройните проблеми, които изследва Нютон, са също разлагането и природата на светлината, скоростта на звука, охлаждането, произходът на звездите, хронологията на Библията, природата на Светата Троица. Той конструира първия действащ рефлекторен телескоп и развива своя теория за цветовете, основана на наблюденията на разлагането на бялата светлина с призма.

Работейки над проблемите на физиката, Исак Нютон поставя началото, едновременно и независимо от Готфрид Лайбниц, на математическия анализ, който е в основата на развитието на науката до наши дни. Той също така описва разлагането на бином, повдигнат на степен, създава числен метод за намиране на корените на функция и допринася за изследванията на степенните редове.

Нютон е силно религиозен, придържа се към неортодоксални християнски възгледи и освен на научна тема пише текстове и в областта на библейската херменевтика и окултизма. Той отказва да стане свещеник и да получи последно причастие, като вероятно отхвърля догмата за Светата Троица. Вижте още »


24 юни 2019 - 30 юни 2019Седмица 26/2019 г.

Cheetah Feb09 02.jpg

Гепардът (Acinonyx jubatus) e бозайник, член на семейство Котки. Днес той е единственият представител на род Acinonyx, известен с още четири древни вида.

Ареалът му на разпространение е много ограничен и обхваща територии предимно на юг от Сахара. Освен тях, малки популации обитават Северна Африка и Иран. Сравнително големият им брой в Намибия става причина тя да бъде наречена „Страната на гепардите“. Гепардът е най-бързото сухоземно животно. Развива скорост от 112 до 120 km/h на къси разстояния (460 m). Ускорението му е от 0 до 110 km/h за 3 секунди – по-бързо от повечето спортни суперавтомобили. Палеонтоложки данни сочат, че той е значително по-дребен и по-бърз от своите предци. Според скорошни генетични проучвания най-близките роднини на гепарда се намират в Северна Америка.

В Червения списък на Международния съюз за защита на природата гепардът е поставен сред застрашените видове. Основните заплахи за просъществуването на вида са свързани с човешката дейност – загуба и фрагментиране на местообитанията, както и избиване от скотовъдци като „враг“ на домашните животни. Думата Acinonyx, дадена в научното му наименование, има древногръцки произход. Тя е съставена от две думи akin – „неподвижен“ и onyx – „лапа“. Jubatus означава гривест. Думата на английски за гепард е cheetah, произлиза от санскрит citrakāyaḥ и означава „пъстро тяло“ (виж Читал). Тя навлиза в английския посредством хинди. В България думата гепард навлиза от немски и френски, има латински произход и е резултат на словосъчетанието gattus pardus, означаващо „петниста котка“. Вижте още »


17 юни 2019 - 23 юни 2019Седмица 25/2019 г.

„Преминаване на сръбско-българската граница“. Худ. Антони Пиотровски

Сръбско-българската война започва на 14 ноември (2 ноември стар стил) 1885 г., когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. По това време Русия, която подкрепя младата българска армия с висши офицерски кадри, с цел създаване на самостоятелна войска, изтегля своите инструктори. Българската победа в тази кратка война, наричана „капитаните побеждават генералите“, е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.

Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885 г. не е добре прието от съседните малки балкански държави, тъй като с присъединяването на Румелия Княжеството удвоява площта си, с което изменя значително съотношението между силите на Балканите и се превръща в основен претендент за най-големия дял от наследството на разпадащата се Османска империя. След Съединението Гърция извършва незабавна мобилизация. Правителството ѝ заплашва Русия, Османската империя и западните Велики сили, че ще нахлуе в турската територия, за да присъедини части от Македония, като компенсация за териториалното разширение на България, тъй като няма обща граница с България и не може да иска преки компенсации от нея. Румъния също се опитва да получи териториално разширение в Южна Добруджа, но плановете на правителството на Йон Братиану не срещат одобрение от Германия, Австро-Унгария и Русия и след струпването на руски войски по източните граници на Румъния, румънският министър-председател тържествено заявява, че Румъния ще пази неутралитет по отношение на Съединението на Румелия с Княжеството.

Сърбия, която има планове за хегемония сред славянското население на Балканите е категорично против Съединението. Крал Милан Обренович уведомява всички Велики сили още през 1881 г., че ще нападне България при едно евентуално съединение на Княжеството с Източна Румелия. На 9 септември 1885 г. Сърбия мобилизира запасните чинове. В страната излизат стотици статии, книги и плакати с пропагандно съдържание срещу Съединението. Вижте още »


10 юни 2019 - 16 юни 2019Седмица 24/2019 г.

Портретна снимка на Спиро Гулабчев

Спиридон (Спиро) Константинов Гулабчев е български общественик от края на XIX – началото на XX век, „колоритен политически деец, публицист и издател“, радетел за нов, фонетичен правопис на българския книжовен език, основател на сиромахомилството, един от първите идеолози на анархизма в България.

Гулабчев е роден в големия български македонски град Лерин (днес Флорина, Гърция) на 12 юни 1856 година (два дни преди бъдещия му основен критик Димитър Благоев) в семейството на Екатерина и свещеник Константин Гулабчев, председател на българската община в Лерин. Учи в българското училище в Цариград и Одрин заедно с Димитър Благоев, където учител им е Петко Славейков. След това Гулабчев продължава обучението си в Пловдив.

В 1870 година Спиро Гулабчев става учител в леринското село Горно Неволяни, като в училището въвежда взаимоучителния метод и преподава и на гръцки и на български. През есента на 1871 година след обявяването на схизмата върху Българската екзархия и съответно върху баща му поп Константин, Спиро Гулабчев е принуден да напусне Неволяни и заминава за Пловдив при своя роднина владиката Панарет. В 1877 година заминава за Русия, където две години учи в Духовната академия в Москва, след това право в Московския университет, а от 1881 година филология в Историко-филологическия факултет на Киевския университет – първоначално като стипендиант на Източна Румелия, а след Съединението – на Княжество България. Вижте още »


03 юни 2019 - 09 юни 2019Седмица 23/2019 г.

Няма избрана статия за седмица 23


27 май 2019 - 02 юни 2019Седмица 22/2019 г.

Схема на двуполупериоден токоизправител, реализиран с два диода и средна точка на трансформатора

Преобразувателите на електрическа енергия са технически средства за преобразуване на електрическа енергия, използвани в електротехниката. Това преобразуване е необходим процес за преноса и потреблението ѝ, при което се запазва физическата същност на енергията. Чрез преобразуването е възможно да се удовлетворят конкретните нужди на потребителите с промяната на нейните основни параметри – напрежение, честота, брой на фазите, форма на сигнала. Процесът на преобразуване не е едностъпален, а комбинация от последователни трансформации във веригата производство – потребление на електроенергия. Един най-прост пример за преобразуване в бита са ежедневно ползваните зарядни устройства, в които променливото мрежово напрежение 220 V се преобразува в 5 V постоянно напрежение.

Многократните преобразувания на електрическия ток и напрежение са в основата на апаратите и устройствата на радиоелектрониката, комуникационната техника, изчислителната техника, медицинската апаратура и други приложения на електрониката и се разглеждат в описанията на съответните електрически вериги за обработка на информационни и управляващи електрически сигнали.

Широкото навлизане на електрическата енергия в бита, производството, транспорта и комуникациите е обусловено от възможността тя да се произвежда в електроцентрали далеч от потребителите и да се пренася до тях по електроснабдителни мрежи. При преноса на електроенергия се налага използването на електромеханични, електромагнитни технически средства или такива изградени по схеми от пасивни и активни електронни градивни елементи. Вижте още »


20 май 2019 - 26 май 2019Седмица 21/2019 г.

Принципна електрическа схема на система за осветление и сигнализация на автомобил (европейска система)

Електрическа уредба на автомобила, задвижван от двигател с вътрешно горене, представлява съвкупност от устройства за генериране и съхранение на електрическа енергия, с която се захранват уреди и апарати или се задвижват електрически машини в автомобила. Подобна електрическа уредба имат и транспортните и строителните машини, тракторите и други мобилни машини или стабилни съоръжения, които се задвижват от ДВГ. Електроуредбата представлява еднопроводна кабелна система, при която ролята на т. нар. „маса“ изпълнява металната конструкция – шасито, металните части на двигателя и корпусът на транспортното средство. Системите за произвеждане и съхранение на електрическа енергия, системите за първоначален пуск на двигателя и запалване на горивната смес, начинът на осветление и сигнализация са почти еднакви във всички машини. Има и различия, наложени от предназначението и условията на експлоатацията на конкретната машина. Най-много системи и разнообразни консуматори на електрическа енергия има в автомобилите. Въвеждането на на електронен блок за управление към края на ХХ век прави по-лесно комплексното управление на двигателя с оглед неговата надеждна и икономична работа. Чрез електронни схеми и микроконтролери се осъществява и контрол и управление на трансмисията и ходовата част, на контролните прибори и устройства, на осветлението и сигнализацията. Към електрическата уредба в автомобилите се вграждат и използват допълнителни системи, свързани със сигурността, безопасността при експлоатация, охраната на превозното средство, удобството и комфорта на пътуващите. Вижте още »


13 май 2019 - 19 май 2019Седмица 20/2019 г.

Портретна снимка на Ватрослав Облак

Ва̀трослав Игна̀ций О̀блак е виден словенски австрийски славист от ΧΙΧ век, специалист по словенските диалекти и сравнителна славянска филология и езикознание. Облак изучава македонските български диалекти, като допринася за изследването на архаичния солунски говор, на генезиса на старобългарския език (старославянския) и за опровергаването на т. нар. панонска теория, според която Кирило-Методиевият език е този на панонските славяни. С тези си приноси Облак има важна роля в ранното развитие на българското езикознание.

Облак е роден на 15 май 1864 година в словенския град Целе, Австрийската империя, в семейството на художника и златар Игнаций Облак. Основно образование получава в родния си град и в 1874 година постъпва в гимназията в Целе. Повтаря 1-ви, 2-ри и 4-ти клас, като най-слабите му оценки са по словенски и латински език. По-късно обаче започва да напредва добре в училище. В 7-ми клас заболява от белодробна туберкулоза, за една година прекъсва обучението си и постъпва в 8-ми клас през есента на 1885 година. Облак става лидер на гимназиалната общност в Целе, но на 26 ноември 1885 година е изключен от всички австрийски гимназии, тъй като, за да демонстрират словенско национално съзнание, със съучениците си от хора на училището изпяват императорския химн на словенски език. За да завърши средно образование, се мести в Загреб, Австро-Унгария, където се дипломира в 1886 година.

В гимназията Облак първоначално се интересува от история и негов идол е Наполеон, но в 4-и клас започва да чете езиковедска литература и зарязва всички останали предмети. Чете ентусиазирано популярните езикови, исторически и етнографски статии в словенските списания и особено в годишника на Словенската матица „Летопис Матице Словенске“. Привлечен е от популярните, псевдонаучни, романтични статии на отец Даворин Тръстеняк, познат на баща му. Чрез Тръстеняк се запознава с трудовете за славянските наречия на Ян Бодуен де Куртене, виден и оригинален полски лингвист. На 28 декември 1881 година като ученик в 5-и клас Облак пише първото си писмо до Куртене в Казан с искане за книги и оттогава до края на живота си поддържа с него постоянна кореспонденция и става негов верен последовател. В горните класове на гимназията усърдно изучава славянско и общо езикознание, като си изписва книги от Университетската библиотека в Грац. Чете Миклошич, Шлайхер, Гайгер, Шмит, Лескин, Асколи, Паул и други лингвисти. Учи обща фонетика по Брюке, Сиеверс и Техмер, както и фонология и диалектология на славянските езици. В Загреб научава отлично и хърватски. От Загреб за пръв път пише на словенския лингвист Станислав Шкрабец, с когото по-късно редовно кореспондира и дискутира различни въпроси, особено такива, свързани с историята на словенския език. Основното му езиковедско самообразование в гимназията е направлявано от дистанционния му учител Бодуен, който допринася много за оформянето му като самостоятелно мислещ учен, неробуващ нито на традиционния сравнително-исторически подход в славянската филология, нито на възникващия младограматизъм. Вижте още »


06 май 2019 - 12 май 2019Седмица 19/2019 г.

Портрет на Йохан Себастиан Бах от 1746 година

Йохан Себастиан Бах е немски композитор и клавирен майстор, признат за един от най-великите гении в световната музикална история. Представител е на немската музикална школа и музикалното изкуство в периода и стила барок. До днес са оцелели и каталогизирани над хиляда негови произведения, а друга, навярно по-малка, част е изгубена. Приживе е почитан най-вече като виртуозен изпълнител на орган и клавесин. В творчеството му са представени всички значими тогавашни жанрове освен операта и е признат майстор на полифонията. След смъртта на Бах музиката му бързо излиза от мода и се изпълнява все по-рядко, но през XIX век интересът към нея се засилва благодарение на някои ентусиасти, сред които най-известен днес е Феликс Менделсон Бартолди. Творчеството на Бах оказва силно влияние върху музиката на поколения композитори и изпълнители след него, включително и през XX век. Педагогическите произведения на Бах се използват по предназначение и до ден-днешен.

Йохан Себастиан Бах е най-малкото дете в семейството на музиканта Йохан Амброзиус Бах и Мария Елизабета Лемерхирт, осмо по реда на раждане, но шестото, което успяло да порасне, тъй като 3 от децата им умират малки. Баща му е изпълнител на цигулка и клавесин, както и органист в църквата „Св. Георги“ в Айзенах. Родът на Бах става известен с музикалните си таланти още през първата половина на XVII век. За негов родоначалник се счита хлебарят Файт Бах, който живее в Тюрингия. Много от дедите на Йохан Себастиан са професионални музиканти. През този период Църквата, местните власти и аристокрацията поддържат музикантите, особено в Тюрингия и Саксония. Бащата на Бах живее и работи отначало в Ерфурт, а по-късно в Айзенах, като придворен и градски музикант. По това време в града живеят около 6000 жители. Работата на Йохан Амброзиус включва организирането на светски концерти и изпълняването на църковна музика. още »


29 април 2019 - 05 май 2019Седмица 18/2019 г.

Снимка на връх Мальовица през зимата

Рѝла е най-високата планина в България и на Балканския полуостров. Намира се в югозападната част на страната, и по-точно в северозападния край на Рило-Родопския планински масив. Най-високият връх на Рила планина — Мусала̀, със своите 2925 m е и най-високият на Балканския полуостров и цяла Източна Европа. По билото на Рила минава Главният български вододел, който съвпада с Главния балкански вододел, разделящ водосборните басейни на Черно и Егейско море.

В Европа Рила се нарежда на 6-то място по височина след планините: Кавказ (връх Елбрус — 5642 m), Алпите (връх Монблан — 4807 m), Сиера Невада (връх Муласен — 3482 m), Пиренеите (връх Ането — 3404 m) и Етна (3340 m). От планината извират едни от най-големите и пълноводни български реки — Искър, Марица и Места. В планината има многообразие на растителни видове — около 2000 и разнообразни представители на животинския свят.

Средната надморска височина на Рила е 1487 m, а общата площ — 2629 km2. По-голямата част от високите върхове (2500 — 2700 m надморска височина) имат алпийски изглед. Типичен пример за това е Мальовица. Останалата част, най-вече в Източна Рила, представляват високопланински ливади. още »


22 април 2019 - 28 април 2019Седмица 17/2019 г.

Задната част на бункер „Тип 10“, изграден по програмата „Лимес“

Линията „Зигфрид“ е отбранителна линия, представляваща плетеница от укрепления, бункери и противотанкови съоръжения, издигнати от Германия през Първата световна война, част от отбранителната линия „Хинденбург“ (1916-1917). Изградена е на границата с Франция и обикновено се свързва с Втората световна война, но е започната като отговор на френската отбранителна линия „Мажино“, през 1930 година. Новата линия е наричана в Германия (от 1938 г. досега) „Вествал“, но съюзниците я наричат на името ѝ от Първата световна война.

Линията „Зигфрид“ се простира на 630 km, включвайки около 18,000 бункера, ровове, противотанкови препятствия и командни постове, като всички са можели да си помагат взаимно. Простира се от Клеве, на границата с Нидерландия, по западната граница на Германия, чак до град Вайл на Рейн, на границата с Швейцария.

Пропагандирано от Адолф Хитлер като приоритет, изграждането на линията „Зигфрид“ е планирано през 1936 година, а построяването ѝ започва през 1938 и продължава до 1940 година. Непосредствено преди началото на изграждането на защитния вал, през 1936 година Германия нарушава Версайския договор и Договорите от Локарно като ремилитаризира Рейнската област. още »


15 април 2019 - 21 април 2019Седмица 16/2019 г.

Noam Chomsky, 2004.jpg

Ноам Чомски (Noam Chomsky, р. 7 декември 1928), е американски лингвист, философ, когнитивен изследовател и политически активист. Той е професор емеритус по лингвистика в Масачузетския технологичен институт. Чомски е добре известен в академичните и научните среди като един от бащите на съвременната лингвистика, той е основна фигура в аналитичната философия. След 60-те на 20 век, той става по-известен като политически дисидент и анархист, и се описва като либертарен социалист. Чомски е автор на над 150 книги и приема международно внимание за своите възгледи, макар че обичайно отсъства от мейнстрийм медията.

През 50-те на 20 век Чомски започва да развива своята теория за генеративната граматика, която преминава през много преработвания и има силно влияние върху лингвистиката. Неговият подход върху изучаването на езика набляга на "присъщото множество, редица от лингвистичи принципи, които са споделени от всички хора", подход, познат като универсална граматика, "първоначално състояние и положение на изочаващия езика" и откриването на "баланс за лингвистична вариация чрез по-общи възможни принципи." Той развива тези идеи в издадената през 1957 Синтактични структури, която полага основите на концепцията за трансформативна граматика. Той също така създава Йерархия на Чомски, една класификация на формалните езици по отношение на тяхната генеративна сила. През 1959 Чомски публикува широко влиятелната рецензия върху теоретичната книга на Б.Ф. Скинър Вербално поведение. В тази своя рецензия, както и в други свои текстове, Чомски широко и агресивно предизвиква бихейвиористичните подходи към поведението и езика, доминиращи в онова време, и допринася за когнитивната революция в психологията. Неговият натуралистичен подход към изучаването на езика е повлиян от философия на езика и ума. още »


08 април 2019 - 14 април 2019Седмица 15/2019 г.

Триизмерна схема на структурата на ензима ацетилхолинестераза

Ензимите са молекули, които катализират биохимични процеси в клетката. Типичните ензими представляват белтъци или белтъчни комплекси, но съществуват и рибонуклеинови киселини с ензимна функция — т.нар. рибозими. Синтетични молекули наречени изкуствени ензими също показват каталитични способности.

С помощта на ензимите, биохимичните реакции в организма могат да бъдат ускорени до 1 000 000 пъти. Принципът на действие включва снижаването на енергетичната бариера за протичането на дадена реакция, до стойности гарантиращи осъществяването на процеса, без това да влияе на термодинамичното равновесие. Именно тази основна функция на ензимите, както и възможностите за контрол върху ензимното действие ги прави важен компонент на всяка жива система.

Досега са открити над 4 000 ензима, а повече от 1 000 са сравнително добре описани.

С изключение на малка група каталитично активни РНК молекули, наречени рибозими, всички познати ензими са белтъци. Като типични белтъци ензимите са изградени от линейното подреждане на аминокиселини в полипептидни вериги. Дължината на тези вериги варира от стотина до десетки хиляди аминокиселини. Функцията на ензима зависи не само от правилното подреждане на отделните аминокиселини, но преди всичко от триизмерното нагъване на полипептидната верига в пространството. още »


01 април 2019 - 07 април 2019Седмица 14/2019 г.

Портретна снимка на Анастас Иширков

Анастас Тодоров Иширков е български учен, географ и етнограф, университетски преподавател, общественик и дарител, професор в Софийския университет и академик в Българска академия на науките. Основоположник на географската наука в България. 17-и ректор на Софийския университет (1915 – 1916) и три пъти декан на Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Основател и председател на Българското географско дружество.

Работи в областта на икономическата география, географията на населението и селищата на България и страните, етнографията, антропогеографията, картографията, орохидрографията, геоморфологията, хидрологията и климатологията.

Анастас Иширков е роден на 5 април 1868 г. в Ловеч. Той е единственият син в семейството на Тодор Иширков и Мария Хитрова (Иширкова). Кръстен е на вуйчо си, ловешкия деец на тайния революционен комитет, Анастас Цочов Хитров. Негови братовчеди по майчина линия са професор Стефан Ватев и генерал-майор Иван Ватев. Баща му, който произхожда от старо заможно семейство, занимаващо се с кафтанджийство, почива през 1869 г. С отглеждането на Анастас Иширков се заемат майка му Мария, дъщеря на богатия кожухар Цочо Дочев Хитров, и баба му Недка, която е майка на баща му и дъщеря на Кочо Тюфекчията, родом от Казанлък. Мария Хитрова е завършила втори клас в училището в Ловеч при даскал Манол Лазаров и подпомага сина си в неговото учение. По време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. майка му загива, а скоро след това почива и баба му Недка. Отглеждат го дядо му Цочо и баба му Гаца, по майчина линия. Домашното му възпитание е поверено на най-малката сестра на майка му Станка. До 1884 г. Анастас Иширков живее при тях, след което заминава да учи в Априловската гимназия в Габрово. Там учи от IV до VII клас. Заради бунт в гимназията през януари 1888 г., се налага да завърши в гимназията в Търново. По време на гимназиалното си образование събира народни умотворения. Те не са отпечатвани, но част от тях са използвани от проф. Беньо Цонев в дисертацията му „Източнобългарски вокализъм“. Вижте още »


25 март 2019 - 31 март 2019Седмица 13/2019 г.

mini

Смехът е звучно изразяване на веселие, радост, забава или вътрешно чувство на щастие и удоволствие, придружено от характерни изражения на лицето и дори гримаси. То може да се получи като психологична реакция от шеги, от физическо докосване, каквото е гъделичкането или по други причини. Вдишване на азотен оксид може да предизвика смях; някои наркотици като марихуаната също могат да доведат до периодичен силен смях. Силният и продължителен смях понякога може да предизвика просълзяване или дори болки на определени мускули.

Смехът е част от човешкото поведение и е регулиран от мозъка. Той помага на хората да изразят по-ясно своите мисли, чувства и намерения в социалното обкръжение. Смехът придава емоционален контекст на разговорите и служи за сигнал, че някой е част от групата, тоест сигнализира за приемане и позитивизъм към останалите. Понякога е зара̀зен: смехът на отделния човек може да провокира смях у останалите. още »


18 март 2019 - 24 март 2019Седмица 12/2019 г.

Black hole (NASA).jpg
Черната дупка е струпване на огромна маса в малък обем с толкова силно гравитационно поле, че втората космическа скорост е по-голяма от тази на светлината. Поради това дори и светлината не е в състояние да преодолее тази скорост, оттам и името „черна“ дупка. Наименованието е широко разпространено, въпреки че не става дума за „дупка“ в обичайния смисъл, а по-скоро за област в пространството, която поглъща всичко в непосредствена близост и нищо не може да я напусне след това.

Съществуването на черни дупки се допуска в общата теория на относителността. Според нея никаква материя или информация не може да проникне от вътрешността на черна дупка до външен наблюдател, т.е. оттам не може да се извлече никаква маса или да се получи образ или друга информация за материята вътре в черната дупка. Квантовата механика допуска някои отклонения от това правило. Съществуването на черни дупки във Вселената е доказано чрез астрономически наблюдения, в частност от наблюдението на свръхнови звезди и на рентгеновото излъчване от активното галактическо ядро. още »


11 март 2019 - 17 март 2019Седмица 11/2019 г.

Ясер Арафат

Ясер Арафат (на арабски ياسر عرفات), роден като Мухамад Абд ал-Рахман ар-Рауф ал-Кудвах ал-Хусайни и известен още с партизанския си псевдоним Абу Амар, е президент на Палестинската автономия (неин водач става през 1993 г., а през 1996 г. е избран за петгодишен мандат); водач на Фатах и ръководител на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) от 1969 г., и един от тримата нобелови лауреати за мир за 1994 година. Партизански водач, Арафат е смятан палестинците и техните поддръжници за борец за свобода, а от САЩ, Израел и техните поддръжници — за терорист. още...


04 март 2019 - 10 март 2019Седмица 10/2019 г.

Снимка на Луната

Луната е единственият естествен спътник на Земята и петият по размери в Слънчевата система. Традиционните български названия месец и месечина днес се използват единствено поетично. Нейният символ е полумесец (). Средното разстояние между Луната и Земята е 384 403 километра. Лунният диаметър е 3476 километра.

Първият космически апарат, който каца на Луната, е съветския Луна 2 (1959 г.), а първите фотографии на невидимата от Земята страна са направени от Луна 3 през същата година. Първият космически апарат, осъществил успешно меко кацане на лунната повърхност, е Луна 9, а първият, който успешно влиза в орбита около спътника, е Луна 10. През 1969, Нийл Армстронг и Едуин Олдрин стават първите хора, стъпили на Луната. След края на програма Аполо човешкото изследване на спътника е прекратено, въпреки че след това няколко спускаеми и орбитални апарати са пратени до Луната с изследователска цел. Въпреки всичко няколко страни са заявили че имат планове за изпращане на хора до Луната към 2020 година.

За Луната е характерно синхронно въртене, поради което само едната ѝ страна (или нейната „близка страна“) е видима от Земята. Другата ѝ страна („далечната страна“ или „обратната страна“) остава винаги скрита от земния наблюдател освен малки части в близост до хоризонта вследствие на лунната либрация. Далечната страна на Луната е била напълно непозната за човечеството преди космическата ера. Синхронното въртене на Луната е резултат от действието на приливните сили на Земята, които са намалили значително ъгловия момент на Луната скоро след нейното формиране. още »


25 февруари 2019 - 03 март 2019Седмица 09/2019 г.

Пийнътс („Peanuts“, в превод от английски: „Фъстъци“) е поредица карикатури, създадена, писана и рисувана от американския карикатурист Чарлс М. Шулц, която съществува в периода от 2 октомври 1950 до 13 февруари 2000. Карикатурите са едни от най-популярните и вдъхновяващи в историята. В най-върховия си момент „Пийнътс“ се печата в над 2600 вестника, четени от 355 милиона души в 75 страни, и са преведени на 40 езика. Спомага за установяването на четири-кутийните карикатури като стандартни в САЩ. Все още стари карикатури от поредицата се препечатват в много вестници.

Роден на 26 ноември 1922 в Сейнт Пол, Минесота, Шулц живее и работи повече от 30 години в Санта Роса, Калифорния. Преди да се премести в Санта Роса, карикатуристът има собствено студио в Себастопол, Калифорния, което е разрушено от пожар през 1966. Музеят „Чарлс М. Шулц“ в Санта Роса проследява живота и творчеството му. През 2000 на него е наречено летище — "Чарлз М. Шулц Еърпорт". На логото на летището е изобразен Снупи, летящ на покрива на червената си колибка със специфичните си слънчеви очила и шал. В парка „Депо“ (Depot Park) в централната част на Санта Роса има бронзова статуя на Чарли Браун и Снупи.

„Пийнътс“ произхожда от „Li’l Folks“ (в превод „малки хора“), седмична поредица карикатури, която излиза в периода 1947-1949 във вестника Сейнт Пол Пайниър Прес, издаван в родния град на Шулц. Когато работата му е забелязана от синдиката „Юнайтед Фийчър Синдикейт“ (United Feature Syndicate), те решават да издават новата поредица, върху която той работи. Тази поредица е подобна на другата, но има основни герои, а не различни безименни образи. Може би името е щяло да бъде запазено, ако не е било толкова близо до това на Малкия Ебнър на Ал Кап и забравената „Little Folks“. За да няма объркване синдикатът се спира на името „Пийнътс“, заглавие, което самият Шулц не харесва. В интервю от 1987 той споделя „Съвсем нелепо е, няма смисъл, просто е объркващо и няма достойнство — а аз мисля, че моят хумор е достоен.“ още »


18 февруари 2019 - 24 февруари 2019Седмица 08/2019 г.

Пътна табела за начало на селото

Ръ̀жево е село в Тракия, в община Калояново, Област Пловдив, България. Селото е в границите на България от 1885 година. Официалното му име до 1878 година е Вържова — име, което се среща по някои австрийски и германски карти и през 20-ти век. Произношението на името в местния тракийски диалект е Ръ̀жово, и съответно името на жителите му — ръ̀жовци. Името Ръжово също е фиксирано в някои карти от началото на 20 век. Правилното изписване на името на селото на латиница е Razhevo.

Селото често е бъркано със съседното по-голямо село Ръжево Конаре, основано през първата половина на 17 век от преселници от Северна България и от Ръжево, което е наричано в региона само Конаре, а жителите му — конарци.

Село Ръжево е разположено на 30 километра северно от Пловдив и на 30 километра южно от Карлово, на левия, нисък бряг на река Стряма, ляв приток на Марица, разделяща Същинска от Сърнена Средна гора. Намира се в центъра на едно от най-равните места в България и при малко по-лошо време, освен тракийските могили, във всички посоки се вижда единствено Тракийската равнина без никакво възвишение. При добро време се вижда Средна гора и Стара планина зад нея.

Климатът в региона е преходноконтинентален, зимата е мека, а лятото сухо и горещо, като температурите често минават 40 °C. Почвата в землището на селото е алувиална. Покрай селото минава така наречената Майорска река — напоителен канал, отклонен от река Стряма. още »