Уилям Макилвани

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Уилям Макилвани
William McIlvanney
Уилям Макилвани, 2013 г.
Уилям Макилвани, 2013 г.
Роден25 ноември 1936 г.
Починал5 декември 2015 г. (79 г.)
Професияписател, поет, журналист
Националност Шотландия,
 Великобритания
Активен периодписател 1966 – 2015
1978 – 2002
Жанркриминален роман, лирика, драма, документалистика
Направление„тартан ноар”

Повлиян от
ДецаЛиъм Макилвани
Уебсайт
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Уилям Макилвани (на английски: William McIlvanney) е шотландски журналист, поет и писател на произведения в жанра криминален роман, лирика, драма и документалистика.[1][2][3][4][5]

Биография и творчество[редактиране | редактиране на кода]

Уилям Ангъс Макилвани е роден на 25 ноември 1936 г. в Килмарнок, Шотландия. Той е най-малкия от четирите деца в семейство на миньор. По-големият му брат е спортният журналист Хю Макилвани. Завършва гимназия в родния си град. Завършва през 1960 г. с магистърска степен английска филология в университета на Глазгоу. След дипломирането си работи като учител по английски език в Кралската академия на Ървин и помощник-директор в „Greenwood Academy“ в Дрегхорн, Северен Еършър до 1975 г., когато напуска и се посвещава на писателската си кариера.[3][4][5]

Първият му роман „Лекарството е никакво“ (Remedy is None) е публикуван през 1966 г. Романът печели Мемориалната награда „Джефри Фабер“. Романът му „Дохърти“ от 1975 г. е история на миньор, чиято смелост и издръжливост са изпитани по време на депресията. Романът печели наградата „Уитбред“.[2][4][5]

Романът му „Големият“ (The Big Man) от 1985 г. е историята на Дан Скоулар, безработен мъж, който се включва в боеве с голи ръце, за да си изкарва прехраната. Романът е екранизиран през 1990 г. от режисьора Дейвид Леланд в едноименния филм с участието на Лиъм Нийсън, Джоан Уоли и Били Конъли. Романите „Дохърти“ и „Големият“ представят типични герои на Макилвани – твърди, често жестоки мъже, вкопчени в борба със собствената си природа и произход. През 1996 г. е издаден романът му „Пещ“, който представя историята на Там Дохърти, внук на героя от романа „Дохърти“. Романът печели наградата „Салтир“ за шотландска книга на годината на дружеството „Салтир.[2][3][4][5]

През 1977 г. с романа „Лейдлоу“ (Laidlaw) започва поредицата „Джак Лейдлоу“. Детектив Джак Лейдлоу тръгва по следите на разследване на убийство дълбоко в дъното на Глазгоу от времето на 1970-те, свят, който познава отлично. Романът се смята за първият, който използва жанра „тартан ноар“. Последният му роман от поредицата, „Тъмните останки“ (The Dark Remains) е довършен от писателя Иън Ранкин. Първите два романа от поредицата получават наградата „Сребърен китжал“ на Асоциацията на писателите на криминални романи.[2][4]

Уилям Макилвани също е известен поет, автор на „The Longships in Harbour“ (1970) и на „Surviving the Shipwreck“ (1991), която също съдържа журналистически произведения, включително есе за Т. С. Елиът.[2][5]

В допълнение към писателската си кариера той пише редовно за вестници от 1978 г. започвайки с поредица от статии за вестниците „Обзървър“ (Великобритания) и „Хералд“ (Шотландия) за участието на Шотландия на Световното първенство по футбол през 1978 г. в Аржентина. После в периода 1984 – 1985 г. пише седмични рецензии като телевизионен критик за „Хералд“ (Глазгоу), а в следващите години и за други медии. Той има социалистически възгледи и е противник на тачъризма.[3][5]

Уилям Макилвани умира след кратко боледуване на 5 декември 2015 г. в Глазгоу, Шотландия.[2][3][6]

През 2016 г. университетът на Глазгоу посмъртно го удостоява с почетна докторска степен. На негово име, като създател на стила „тартан ноар“, през 2016 г. е учредена литературната награда „Макилвани“ на Шотландския международен фестивал за криминална литература. Синът му, Лиъм Макилвани, също е писател. През 2018 г. той печели наградата „Макилвани“ с криминалния си роман „The Quaker“ (Квакерът).[4]

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Самостоятелни романи[редактиране | редактиране на кода]

  • Remedy Is None (1966) – награда „Джефри Фабер“[1][2][3]
  • A Gift from Nessus (1968)
  • Docherty (1975)
  • The Big Man (1985)
  • In Through the Head (1988)
  • The Kiln (1996) – награда „Салтир“
    Пещ, изд.: ИК „Еднорог“, София (2001), прев. Владимир Германов
  • Weekend (2006)

Серия „Джак Лейдлоу“ (Jack Laidlaw)[редактиране | редактиране на кода]

  1. Laidlaw (1977) - награда „Сребърен кинжал[1][3]
  2. The Papers of Tony Veitch (1983) - награда „Сребърен кинжал
  3. Strange Loyalties (1991)
    Странни приятелства (откъс), сп. „Пламък“ (2001), прев. Боряна Джанабетска
  4. The Dark Remains (2021) – с Иън Ранкин

Участие в общи серии с други писатели[редактиране | редактиране на кода]

Серия „Другаде“ (Elsewhere)[редактиране | редактиране на кода]

1. Here (2012)
от серията има още 3 романа от различни автори

Сборници[редактиране | редактиране на кода]

  • The Longships in Harbour (1970) – поезия[1][3]
  • Landscapes and Figures (1973) – поезия
  • Walking Wounded (1989) – разкази
  • Surviving the Shipwreck (1991) – поезия и есета

Документалистика[редактиране | редактиране на кода]

  • Shades of Grey (1990)[1]
  • Dreaming Scotland (2014)

Екранизации[редактиране | редактиране на кода]

  • 1968 Loch Lomond – късометражен документален филм
  • 1974 The Line to Skye – късометражен документален филм
  • 1980 Play for Today – тв сериал, 1 епизод
  • 1990 Големият, The Big Man
  • 1991 Screen Two – тв сериал, 1 епизод

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата William McIlvanney в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​