Умберто Еко

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Умберто Еко
Umberto Eco
италиански писател и семиотик
Умберто Еко, 2005 г.
Умберто Еко, 2005 г.
Роден
Починал
Религияатеизъм[1]
НационалностFlag of Italy.svg Италия
Учил вТорински университет[2][3]
НаградиАвстрийска държавна награда за европейска литература (2001)[4]
Литература
ПсевдонимDedalus
Периодот 1956 г. до 2012 г.
Жанровеесе, роман, литературна критика
НаправлениеПостмодернизъм
Известни творби„Името на розата“ (1980)
НаградиКомандор на ордена на Почетния легион Офицер на ордена на Почетния легион Командор на Ордена за изкуство и култура на Франция Орден за заслуги през ФРГ Орден „Pour le Merite“ на Германия за заслуги Кавалер на големия кръст за заслуги към Италианската република
ПовлиянДжойс, Борхес, Конан Дойл
Философия
РегионЗападна философия
ЕпохаСъвременна философия
ШколаКонтинентална философия
ИнтересиСемиотика
ИдеиOpera aperta
ПовлиянПърс, Кант
ПодписUmberto Eco signature.svg
Уебсайтumbertoeco.it
Умберто Еко в Общомедия

Умберто Еко (на италиански: Umberto Eco) е италиански писател, философ-семиотик и медиевист.

Най-известен е със своите романи и есета. Автор е на литературните класики „Името на розата“, „Махалото на Фуко“ и „Баудулино“. Романите му са преведени на над 30 езика и са продадени в 10 млн. екземпляра.

Умберто Еко, 2002 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 5 януари 1932 г. в Алесандрия, в италианската провинция Пиемонт. Баща му е счетоводител и е мобилизиран по време на войните през 1930-те и 1940-те години. По време на Втората световна война с майка си Джована живее в малко планинско село. След войната учи средновековна философия и литература в Торинския университет и се дипломира с работа върху Тома Аквински през 1954 г.

През следващите години Умберто Еко работи като културен редактор в RAI, където се сприятелява с група авангардни художници, музиканти и писатели. През 1956 г. публикува първата си книга „Il Problema Estetico di San Tommaso“, разширение на докторската му дисертация, и започва да преподава в университета в Торино. След 1964 г. преподава във Флоренция и Милано, става професор в Болонския университет през 1971 г.

Умира от рак на 19 февруари 2016 г. в дома си в Милано на 84-годишна възраст. Тялото му е кремирано. [5][6][7]

Семиотика[редактиране | редактиране на кода]

„ Семиотиката поначало е дисциплина, която изследва всичко, което може да бъде използвано, за да се лъже[8]. “

Семиотиката заема централно място в заниманията на Еко от средата на 70-те години до края на века. За по-ранните си работи той казва: „В моите пред-семиотични трудове, като Отворената творба, бях силно вдъхновяван от феноменологията, от Хусерл до Мерло-Понтии, от психологията на перцепцепцията, от транзакционалистите до Пиаже“[9].

През следващите години той посвещава на семиотиката редица трудове, съдържащи всеки път главно синтез и популяризация, и не собствен принос. Но дори и така интересите му търпят известна еволюция. Доста от рано той се ориентира към прагматистки вдъхновени схващания, следващи Чарлс Пърс. Това го отличава от европейската традиция, която се придържа повече към постановките на Фердинанд дьо Сосюр. Основното различие е, че при нея изследователите изхождат от понятието за знак, което се счита предзададено и то като артефакт на културата. Прагматисткият подход отказва да предрешава въпроса, дали нещо е знак или не, и изхожда от по-неясното понятие за семиозис и респективно – означване. За така разбираната семиотика решаващият въпрос е доколко разглеждането и анализът на дадено явление като семиотично са резултатни и ползотворни. Виждане на практически всевъзможни явления като знаци, и най-вече допускането на „естествени знаци“, от Еко се приемат без специални уговорки. Разбираемо, неговата семиотиката лесно прераства, не само в обща културология, но и във всеобща наука за познанието.

В последните си книги (Кант и Птицечовката), аргументирайки се, че при сетивността вече е налице семиозис,[10] Еко прави опит за сближаване на семиотиката с днешните когнитивни науки.

В България[редактиране | редактиране на кода]

Домът на науките за човека и обществото в София провежда на 27 – 28 ноември 2004 г. международна научна конференция „Около Умберто Еко. Знаци, репрезентации, интерпретации – европейската културна идентичност“.[11][12]

Doctor honoris causa[редактиране | редактиране на кода]

От 1985 г. Умберто Еко е отличен с над 30 титли доктор хонорис кауза от различни академични институции по света като Католическия университет в Льовен (1985), Университета Одензе в Дания (1986), Университета в Одеса (1986), Чикагския университет „Лойола“ (1987), Държавния университет на Ню Йорк (1987), Кралския колеж за изкуства в Лондон (1987), Университета „Браун“ (1988), Университета Париж-III: Нова Сорбона (1989), Лиежкия университет (1989), Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1990), Глазгоуския университет (1990), Мадридския университет Комплутенсе (1990), Университета на Кент в Кентърбъри (1992), Индианския университет (1993), Университета на Буенос Айрес (1994), Университета на Тел Авив (1994), Атинския университет (1995), Университета Лавренций в Канада (1995), Варшавския университет (1996), Тартуския университет (1996), Университета Санта Клара (1996), Академията за изящни изкуства във Варшава (1996), Университета „Овидий“ в Констанца (1996), Университета на Кастилия-Ла Манча (1997), Университета „Стендал“ в Гренобъл (1997), Московския държавен университет (1998), Свободния университет в Берлин (FUB) (1998), Университета на Квебек (UQAM) (2000), Open University (2001), Еврейския университет в Йерусалим (2002), Университета на Сиена (2002), Университета „Рутгерс“ (2002), Университета на Франш Конте в Безансон (2004), Университета за средиземноморски изследвания на Реджо ди Калабрия (2005), Университета на Любляна (2007), Университета в Упсала (2008), Севилския университет (2010), Университета Пантеон-Асас (2010), Университета на Бургос (2013) и Федералния университет на Рио Гранде в Порто Алегре (2014).

Пълният списък може да бъде намерен в неговата официална автобиография.

В завещанието си Умберто Еко е поискал след смъртта му, в течение на 10 години, да не бъдат организирани конференции, колоквиуми и пр. събития, посветени на творчеството му.[13]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Романи[редактиране | редактиране на кода]

Умберто Еко през 1984 г.

Есеистика[редактиране | редактиране на кода]

Областите във философията, в които пише Еко са предимно семиотика, лингвистика, естетика и морал

  • (1956) Il problema estetico in San Tommaso (Естетическата проблематика на Тома от Аквино), 1988 – ново преработено издание
  • (1962) Opera Aperta (Отворената творба)
    The Open Work (1989), англ. превод на изданието от 1976 плюс други есета.
  • (1963) Diario minimo (Малък дневник)
  • (1964) Apocalittici e integrati (Апокалипсисът е отложен)
  • (1965) Le poetiche di Joyce (Поетиката на Джеймс Джойс)
  • (1975) Trattato di semiotica generale
    Трактат по обща семиотика, София: Наука и изкуство, 1993
  • (1984) Semiotica e filosofia del linguaggio
    Семиотика и философия на езика, София: Наука и изкуство, 1993
  • (1990) I limiti dell'interpretazione (Границите на интерпретацията)
  • (1992) Interpretation and Overinterpretation – с Ричард Рорти, Джонатан Калър, Катрин Брук-Роуз
    Интерпретация и свръхинтерпретация, София: Наука и изкуство, 1993
  • (1993) La ricerca della lingua perfetta nella cultura europea (В търсене на съвършения език)
  • (1994) Six Walks in the Fictional Woods
    Шест разходки в горите на измислицата, София: Сиела, 2014, 156 с.
  • (1997) Cinque scritti morali
    Пет морални есета, София: Лик, 1999
  • (1999) Как се пише дипломна работа, София: ИК „Александър Панов“
  • (1997) Kant e l'ornitorinco
    Кант и птицечовката: есета върху езика и възприятието, София: Дом на науките за човека, 2004
  • (2000) Experiences in Translation (Опити в превода)
  • (2003) Mouse or Rat?: Translation as negotiation (Мишка или плъх?: Преводът като споразумение)
  • (2003) Dire quasi la stessa cosa
    Да кажеш почти същото, София: Колибри, 2021 ISBN 978-619-02-0704-7[16][17]
  • (2003) Sulla letteratura (Върху литературата)
  • (2004) Storia della bellezza
    История на красотата, София: Кибеа, 2006, представяне от Умберто Еко, в съавторство с Гироламо де Михел.
  • (2006) A passo di gambero. Guerre calde e populismo mediatico
    Връща ли се часовникът назад, София: Сиела, 2010. ISBN 978-954-28-0841-1
  • (2007) Storia della bruttezza (История на грозотата)
  • (2007) Dall'albero al labirinto: studi storici sul segno e l'interpretazione (От дървото до лабиринта: студии върху знака и интерпретацията)
  • (2008) The Infinity of Lists: An Illustrated Essay (Безкраят на списъците: илюстровано есе)
  • (2010) Това не е краят на книгите, София: Enthusiast ISBN 978-954-2958-02-4, с Жан-Клод Кариер
  • (2011) Costruire il nemico e altri scritti occasionali
    Да сътворим врага и други писания по случайни поводи, София: Бард, 2013 ISBN 978-954-655-407-9
  • (2012) Scritti sul pensiero medievale (Текстове върху средновековното мислене)
    Cредновековното мислене, София: Изток-Запад, 2018, ISBN 978-619-01-0217-5[18][19]
  • (2012) Confessions of a young novelist
    Изповедите на младия романист, София: Сиела, 2014 ISBN 978-954-28-1478-8[20]
  • (2013) Storia delle terre e dei luoghi leggendari
    История на легендарните места и земи, София: Изток-Запад, 2015, ISBN 978-619-152-646-8[21]
  • (2015) Pape, Satàn, Aleppe
    Хроники на едно течно общество, София: Колибри, 2020, ISBN 978-619-02-0701-6[22][23]

Книги за деца[редактиране | редактиране на кода]

  • „La bomba e il generale“ (1966)
  • „I tre cosmonauti“ (1966)
  • „Gli gnomi di Gnu“ (1992)
  • „Tre racconti“ (2004)
    Три приказки, София: Лист, 2020[24]
  • „La storia de „I promessi sposi“ (2010)
Годениците. Преразказана от Умберто Еко. София: Сиела, 2013, 80 с. ISBN 978-954-28-1434-4

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ www.corriere.it. Архив на оригинала.
  2. ↑ www.washingtonpost.com. Вашингтон Поуст. Посетен на 20 февруари 2016 г.
  3. ↑ www.repubblica.it. Република. Посетен на 25 януари 2019 г.
  4. ↑ www.kunstkultur.bka.gv.at. Посетен на 8 май 2009 г. (на немски)
  5. ↑ Дария Карапеткова, „От височината на небето“, в-к „Литературен вестник“.
  6. ↑ Йордан Костурков, „Умберто Еко. Гарантирано безсмъртие“, в-к „Дума“, бр. 172, 30 юли 2016.
  7. ↑ Виолина Христова, „Умберто Еко намразил „Името на розата“, в-к „24 часа“, 20 февруари 2016.
  8. ↑ Еко У., Трактат по обща семиотика, София: Наука и изкуство, 1993, с.33.
  9. ↑ Еко У., Кант и Птицечовката, София: Дом на науките за човека, 2004, бел.4, с. 601.
  10. ↑ Еко У., Кант и Птицечовката, пар. 3.2, с. 171.
  11. ↑ „Програма на конференцията Около Умберто Еко“, в-к „Култура“, бр. 43, 12 ноември 2004.
  12. ↑ Галина Гончарова, „Конференцията около Умберто Еко - между знаците и идентичностите“, в-к „Култура“, бр. 2, 21 януари 2005.
  13. ↑ Bradatan C., Always Narrating: The Making and Unmaking of Umberto Eco, LA Review of books, March 9, 2020.
  14. ↑ Толя Радева, „С Умберто Еко по следите на намереното време“, в. „Култура“, бр. 28, 11 юли 2003 г.
  15. ↑ Лучета Скарафия, „Скандалът с Пражкото гробище на Умберто Еко“, в. „Култура“, бр. 2 (2620), 21 януари 2011 г.
  16. ↑ Йордан Ефтимов, „Хилядата лица на превода“, рец. във в-к „Литературен вестник“, бр. 14, 2021.
  17. ↑ Амелия Личева, „Както винаги, много за учене“, рец. в сп. „Култура“, бр. 3 (2976), Март 2021.
  18. ↑ „Cредновековното мислене. Разговор с проф. Цочо Бояджиев и проф. Кристиян Банков“, БНТ, 23 април 2018.
  19. ↑ „Cредновековното мислене“. Откъси от книгата, Портал за култура, изкуство и общество, 7 юни 2018.
  20. ↑ Откъс от „Изповедите на младия романист“ на Умберто Еко, mediapool.bg, 20 февруари 2016.
  21. ↑ „История на легендарните места и земи. Разговор с преводачката Ирена Кръстева“, БНТ, 12 януари 2016.
  22. ↑ „Хроники на едно течно общество“. Въведение и три есета от сборника, Портал за култура, изкуство и общество, 1 октомври 2020.
  23. ↑ „Умберто Еко – една трудноопознаваема вселена. Разговор на Радослав Чичев с преводачката Вера Петрова в Артефир“, БНР, 5 октомври 2020.
  24. ↑ „Яснота, звънкост и въодушевление от живота. Разговор с Нева Мичева за „Три приказки“ от Умберто Еко и превода на литература за деца“, в-к „Литературен вестник“, бр. 42, 2020.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Интервюта
CC BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Umberto Eco в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Нормативен контрол
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Умберто_Еко&oldid=11521542“.