Умберто Нобиле

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Умберто Нобиле
Umberto Nobile
италиански изследовател

Роден
Починал
30 юли 1978 г. (93 г.)
Националност Флаг на Италия Италия
Научна дейност
Област Инженер
Образование Неаполски университет Федерико Втори

Уебсайт Страница в IMDb
Умберто Нобиле в Общомедия

Умберто Нобиле (на италиански: Umberto Nobile) е италиански строител на дирижабли, изследовател на Арктика, генерал.

Ранни години (1885 – 1914)[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 21 януари 1885 година в малкото италианско градче Лауро, в непосредствено близост до вулкана Везувий, в семейство на общински чиновник, по образование юрист. Основно образование получава в частни и държавни училища из страната и лицей в Неапол.

Завършва с отличен успех инженерно-математическия факултет на Неаполския университет Федерико Втори и получава привлекателно предложение от германската фирма АЕГ, но се отказва от него поради заболяване на майка си и постъпва на работа в пътното управление. След една година преминава на работа в генералната инспекция на железопътните линии.

През 1910 г. в Неапол за първи път вижда полета на френския летец Кине на биплана „Фарман“ и се увлича от въздухоплаването. Подава документи в училището в Рим, което подготвя специалисти по строителство на въздухоплавателни апарати, завършва и него с отличие и се завръща в Неапол при болната си майка.

Строител на дирижабли (1914 – 1926)[редактиране | редактиране на кода]

През 1914 г., в началото на Първата световна война, постъпва на работа във военен завод, където се строят и изпробват въздухоплавателни апарати за военноморския флот. Участва в изпитанията на няколко вида дирижабли.

През 1916 г. предлага разработен, заедно с Уго Пеше, проект за нов дирижабъл „О“ (от италиански: observatore – „наблюдател“). Проектът е одобрен и заводът произвежда 15 броя такива дирижабли. През 1917 е назначен за заместник-директор на завода и завинаги свързва живота си със строежа на дирижабли. През 1919 – вече като директор, пристъпва към строителството на нов вид дирижабъл „Т-34“, проектиран за трансатлантически полети.

През пролетта на 1924 г. в Италия пристига известния норвежки полярен изследовател Роалд Амундсен, за да поръча строителството на два хидроплана „Дорние-Вал“ за полет към Северния полюс. Посещението на Амундсен и плановете му за предстоящата експедиция широко са отразени във вестниците. Именно тогава Нобиле идва до извода, че за географски изследвания е по-целесъобразно използването на дирижабли отколкото на самолети. И когато след една година, след неуспешния опит да достигне до полюса на хидроплани, Амундсен го поканва в Ослоза важна и конфиденциална беседа“, това не е изненада за Нобиле. Срещата се провежда. Амундсен действително го интересува въпроса, способен ли е италиански дирижабъл да извърши полет, но не до полюса, както предполага Нобиле, а през целия Северен ледовит океан от Шпицберген до Аляска, разстояние повече от 3500 км. След кратък размисъл, Нобиле отговаря утвърдително и се съгласява да участва в експедицията.

Експедиционна дейност (1926 – 1928)[редактиране | редактиране на кода]

Полет над Северния ледовит океан (1926)[редактиране | редактиране на кода]

През април 1926 г., усъвършенствания за полети в условията на Арктика дирижабъл „N-1“ или „Норвегия“, както го кръщава Амундсен, излита от Рим и през Англия и Осло достига до Ленинград, като покрива за пет дни разстояние от 4300 км. Там се налага да се задържат няколко дни заради силните снеговалежи в Шпицберген. Едва на 5 май „Норвегия“ излита от Ленинград и на 7 май се приземява в Кингсбей, Шпицберген.

Дирижабъла „Норвегия“ в полет

В утрото на 11 май 1926 г. „Норвегия“ започва полета си над Северния ледовит океан. Екипажът на дирижабъла се състои общо от 17 човека: шестима италианци, шестима норвежци, един швед и трима участници в експедицията, нямащи отношение към управлението на въздушния кораб: Роалд Амундсен, Линкълн Елсуърт и журналиста Рам. Командир на кораба е Нобиле.

На 12 май „Норвегия“ достига Северния полюс и от борда на дирижабъла хвърлят три флага: норвежки, американски и италиански. Полетът продължава по-нататък, като „Норвегия“ се движи по 150º з.д. и на 13 май пресича северното крайбрежие на Аляска. По план дирижабълът трябва да кацне в Уайнрайт, но след като проверява останалото гориво Нобиле го насочва към Ноум. Беринговия проток ги посреща с ураганен вятър и гъста мъгла, което налага нова промяна в маршрута и дирижабълът се приземява в ескимоското селище Телер, на 100 км от Ноум.

Полетът от Кингсбей до Телер с дължина 5300 км над неизследваните простори на Северния ледовит океан става едно от най-значителните достижения в историята на въздухоплаването. „Авиационния фактор решава успеха на експедицията, и, следователно, най-голяма слава заслужава Нобиле, който конструира, построява и управлява този въздушен кораб. Но неопровержимо е и това, че експедицията се явява плод на многогодишните усилия на Амундсен, предприети под сянката на норвежкия флаг и по негова инициатива“ – това пише по този повод директора на Норвежкия полярен институт Адолф Хул.

Полет до Северния полюс (1928)[редактиране | редактиране на кода]

Поради бляскавия успех на експедицията италианския диктатор Бенито Мусолини решава да организира втори полет, този път до полюса и само с италиански екипаж на дирижабъла „Италия“, като командир на кораба отново е Нобиле. „Италия“ стартира от Кингсбей на 23 май и при силен попътен вятър още на следващия ден достига полюса. След като се снижават на 100 метра, членовете на експедицията хвърлят на леда италианския флаг и голям дъбов кръст, връчен им от папа Пий XI, след което набират височина и се отправят обратно. На следващия ден, 25 май, поради обледеняване на балона и прекомерно натежаване, дирижабълът претърпява катастрофа. В спасителната операция се включват голямо количество хора и техника. На помощ се притичва и Амундсен със своя хидроплан „Латам 47“ и в опита си да помогне на пострадалите, самия той изчезва безследно. Смята се, че машината е катастрофирала в Баренцево море и Амундсен е загинал или при падането, или по-късно в ледените води. На 23 юни шведския пилот Лундборг вдига от дрейфуващия лед със самолета си тежкоранения Нобиле, а останалите участници са спасени от съветския ледоразбивач „Красин“. Заради провала на експедицията Мусолини отнема генералското звание на Нобиле и той изпада в немилост в Италия.

Следващи години (1928 – 1978)[редактиране | редактиране на кода]

По покана на съветското правителство през 1932 г. Нобиле заминава на работа в СССР, където престоява до 1936. Там конструира въздушния кораб „V-6“, с който през 1935 съветските летци поставят световен рекорд по продължително летене.

През 1939 Нобиле заминава за САЩ, където преподава аеронавтика. След края на Втората световна война се връща в Италия, където е реабилитиран и върнат в италианските военновъздушни сили. През 1946 е избран за депутат в Италианския парламент. Последните години от живота си посвещава на литературна дейност, като написва няколко книги и множество статии.

Умира в Рим на 30 юли 1978 година на 93-годишна възраст.

Трудове[редактиране | редактиране на кода]

  • „In volo alla conquista del segreto polare“ (1929);
  • „L'Italia“ al Polo Nord“ (1930);
  • "La preparazione e i risultati scientifici della spedizione polare del „l'Italia“ (1938);
  • "Addio “Malygin" (1948).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Географы и путешественики. Краткий биографический словарь, М., 2001 г., стр. 333 – 336. http://www.ozon.ru/context/detail/id/2789255/
  • Магидович, И. П. и В. И. Магидович, Очерки по истории географических открытий, 3-то изд. в 5 тома, М., 1982 – 86 г.
Т. 5 Новейшие географические открытия и исследования (1917 – 1985), М., 1986 г., стр. 49 – 51. http://www.bookshunt.ru/b31132_ocherki_po_istorii_geograficheskih_otkritij_t.5