Условно наклонение

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Условното наклонение, или кондиционал, е граматическа категория на езика, която означава действието като евентуално възможно, като зависещо от някакви условия. Наклонението има аналитични и синтетични форми, вторите обаче почти са изчезнали в съвременния език.[1]

Формообразуване[редактиране | редактиране на кода]

Аналитичните форми на български език се образуват със специалната форма на глагола съмбих.[1]

ед. ч. мн. ч.
1. л. бих учил бихме учили
2. л. би учил бихте учили
3. л. би учил биха учили

С условно наклонение може да се изрази учтива молба, въпрос или подкана към събеседника да извърши действието.

Формите на условното наклонение не могат да се преразказват: Приятелите на Иван предполагат, че той би харесал подаръка.

Синтетичните форми освен възможност изразяват и готовност за извършване на действието: Ядваш ли, куме, печена кокошка?

В произведения на автори от миналия век може да се открие употреба и на двете форми:[1]

Да имах мощ, обрисвах ти калта
и в твоя чистий бляск те бих показал
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои бих наказал.

И. Вазов

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Влахова-Руйкова, Радка. Практическа граматика. Български език. София, PONS, 2013. ISBN 9789543440535.