Фанариоти

Фанариоти (на гръцки: Φαναριώτες; на румънски: Fanarioţi; на турски: Fenerliler) са заможните и влиятелни семейства, обитаващи цариградския квартал Фенер (на гръцки „Фанари“), част от които произлизат от старата византийска аристокрация, оцеляла след падането на Константинопол.^[1]

Семантика

На български думата е с две значения: (1) знатни гръкоезични християни в османската столица Цариград (вж. също рум миллет) и (2) служители на гръцката Цариградска патриаршия, особено по време на борбата за църковна независимост.^[2]

Предистория

В квартал Фенер след 1601 г. е седалището на Вселенските патриарси и там живеят повечето богати православни християни в града. Те продължават да умножават богатството си чрез търговски операции, откупуване и събиране на държавни приходи и др. Някои от тези фамилии носят имената Палеолог, Кантакузин, Ласкарис и др. Към тях се присъединяват множество гърци (под „гърци“ до ликвидирането на миллетската система се разбират всички православни християни в Османската империя, т.е. рум миллета), забогатели от търговия и лихварство, откупуване на данъци и придворни доставки, придошли от цялата империя.^[1]

Етнически произход

Повечето от фанариотските семейства и фамилии имат смесен наднародностен произход. Някои са от гръцки произход (Маврокордатос, Ипсилантис, Мурузис), други – от албански (Гика, Суцос), отвъддунавски (Раковица, Калимахи) или италиански (Росети) и т.н.^[3] Виден българин от тази среда през XIX век е Стефан Богориди.^[1]

Път към властта

По време на Кандийската война възниква необходимост от издигането на етнически гърци в управлението на Османската империя и с оглед предстоящата интеграция на Крит, Архипелага и крайбрежията им към империята. За целта се създава длъжността „велик драгоман“, на която традиционно се назначават етнически гърци от най-видните и влиятелни фамилии. След последвалата Голяма турска война и „слизането“ на Свещената Римска империя към Балканите, възниква опасност от бунене на населението от османската страна на военната граница. С цел туширане на сепаратизма в дунавските княжества, от началото на XVIII век е ликвидирана остатъчната им автономия и започва директното назначаване на местните владетели от Високата порта. За такива портата по правило започва да излъчва етнически гърци, с цел изключване на колаборацията с местните боляри и население на княжествата. Това позволява точно тези гръцки фанариоти да се замогнат и укрепят в управлението на империята, още повече че след Кандийската война османското население от гръцки произход в империята се увеличава чувствително.

Установяване във властта

Благодарение на богатството и гъвкавостта си те проникват в държавния апарат. Някои получават добро за времето си образование, научават чужди езици и стават крайно необходими на властите поради мюсюлманското схващане, че правоверният не трябва да говори езика на неверниците. Фанариотите получават достъп до султанския двор като лекари или преводачи и оказват влияние (най-вече чрез отпусканите от тях заеми) в избора на патриарх и митрополити.

Реалното установяване на фанариотите се случва в духовната власт на Османската империя, чрез превземането на Константинополската патриаршия неканонично, защото митрополитът на Хераклея издейства султански ферман от 1741 г. по силата на който „избора на Вселенски патриарх“ се осъществява само от петимата „древни“ митрополити на Хераклея, Кизик, Никомедия, Никея и Халкидон, които традиционно са от гръцки произход. По-късно към петимата са добавени още трима матрополити – на Деркос, на Ефес и на Кесария във Витиния (Γερμανικόπολις), което гарантира обсебването на катедрата на Вселенския патриарх от гръцките фанариоти. По този начин с т.нар. геронтизъм (Γεροντισμός), или „системата на старейшините“, Вселенската патриаршия е овладяна и завладяна от етнически гърци, посредством предопределения неизменен избор на вселенски патриарси от гръцки произход.^[4]

Влияние и заслуги

Фанариотите навлизат в османската администрация като секретари и преводачи в канцелариите на висши служители и при началника на флота. Постепенно се формира длъжността главен драгоман при Високата порта (велик драгоман) и драгоман (преводач) на флота. Драгоманът на Високата порта служи като преводач при приемането на чужди посолства и при водене на дипломатически преговори с чужди държави. За пръв християнски драгоман на Портата е назначен Панайотис Никусиос, образован и ловък дипломат.^[5] През 1669 г. той изпъква при преговорите с Венецианската република за слагане на край на 21-годишната обсада на Кандия.^[6]

По време на Карловацкия конгрес (1698 – 1699) султанът остава така доволен от дипломатическите умения на великия драгоман Александрос Маврокордатос, че го прави свой личен съветник.^[7]

След Прутския поход (1711) на Петър Велики, заради своето сътрудничество с русите, румънските владетели във васалните на султана Дунавски княжества губят доверието на Високата порта. Тогава Николаос Маврокордатос бива последователно назначен за княз на Молдавия (1711) и Влашко (1715). В течение на следващите сто години двете княжества се управляват от князе от фанариотските семейства Суцо, Караджа, Мурузи, Ипсиланти, Гика, Маврокордатос.^[5]

Слизане от политическата сцена

С Гръцкото въстание (1821) фанариотският режим в дунавските княжествата е елиминиран. Непосредствено след 1821 г. Влашко и Молдова са управлявани от българина Стефан Богориди. Породеното от това въстание недоверие на Портата към фанариотите, и в частност към гърците, и обявените с Гюлханския хатишериф (1839) реформи окончателно подриват влиянието на старите фанариотски семейства.

Историческата роля на фанариотите е противоречива. От една страна, те служат като оръдие на османската власт и техните интереси са свързани с нейните. От друга, благодарение на връзките си със Западна Европа през XVIII век те влизат в досег с идеите на Просвещението. Фанариотските владетели на дунавските княжества ограбват местното население,^[8] но и издават някои укази в духа на просветения абсолютизъм (през 1746 и 1749 г. във Влашко и Молдова е отменено крепостничеството). Откритите и с тяхно съдействие в Букурещ и Яш академии (висши училища) стават разсадници на нова, светска образованост.^[9] Отделни фанариоти, на първо място Александрос Ипсилантис, оглавяват борбата по времето на т.нар. гръцка завера.

Бележки

1 2 3 Данова 2003, с. 28.
↑ Например: „И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа“ (Димитър Талев, „Железният светилник“, I.5); „...да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци.“ „...най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.“ Димитър Талев, „Железният светилник“, III.4.
↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.43 – 45; Sturdza, M.-D. Dictionnaire historique et généalogique des grandes familles de Grèce, d'Albanie et de Constantinople. Paris, 1983.
↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.45 – 49.
1 2 Данова 2003, с. 29.
↑ Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.42; G. Hering, Panagiotis Nikousios als Dragoman der kaiserlichen Gesandtschaft in Konstantinopel. – Jahrbuch der österreichischen Byzantinistik, 44, 1994, 143 – 178.
↑ Camariano, N. Alexandre Mavrocordato, le Grand Dragoman: son activité diplomatique 1673 – 1709. Thessaloniki, 1970; Janos, D. Panaiotis Nicousios and Alexander Mavrocordatos: The Rise of the Phanariots and the Office of Grand Dragoman in the Ottoman administration in the Second Half of the Seventeenth Century. – Archivum Ottomanicum, 23, 2005/2006, 177 – 196.
↑ Мохов, Н. А. Молдавия эпохи феодализма. Кишинев, 1964, 359 – 370; Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.46 – 47.
↑ Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974.

Литература

Σταματιάδης, Ε. Βιογραφίαι των Ελλήνων μεγάλων διερμηνέων του Οθωμανικού Κράτους. Aθήνα, 1865
Станев, Н. България под иго: Възраждане и освобождение, 1393 – 1878. 2-ро изд. С., 1935, 92 – 103
Symposium L'Epoque phanariote. Thessaloniki, 1974
Papachristou, P. The Three Faces of the Phanariots: An Inquiry into the Role and Motivations of the Greek Nobility under Ottoman Rule, 1683 – 1821. Simon Fraser University, 1992
Patrinelis, C. G. The Phanariots before 1821. – Balkan Studies, 42, 2001, 177 – 198
Данова, Надя, Апостолос Христакудис. История на нова Гърция. София, Абагар пъблишинг, 2003. ISBN 954-584-291-1. с. 367.

[Данова200328-1] 1 2 3 Данова 2003, с. 28.

[2] Например: „И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа“ (Димитър Талев, „Железният светилник“, I.5); „...да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци.“ „...най-напред народът да влезе в общината, народът, еснафите. Сетне ще изгоним фанариотите от църквата. Ще се откажем от патриката, както по много други места. Ще ги изгоним от църквата. Ще ги изгоним и от училището.“ Димитър Талев, „Железният светилник“, III.4.

[3] Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.43 – 45; Sturdza, M.-D. Dictionnaire historique et généalogique des grandes familles de Grèce, d'Albanie et de Constantinople. Paris, 1983.

[4] Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.45 – 49.

[Данова200329-5] 1 2 Данова 2003, с. 29.

[6] Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.42; G. Hering, Panagiotis Nikousios als Dragoman der kaiserlichen Gesandtschaft in Konstantinopel. – Jahrbuch der österreichischen Byzantinistik, 44, 1994, 143 – 178.

[7] Camariano, N. Alexandre Mavrocordato, le Grand Dragoman: son activité diplomatique 1673 – 1709. Thessaloniki, 1970; Janos, D. Panaiotis Nicousios and Alexander Mavrocordatos: The Rise of the Phanariots and the Office of Grand Dragoman in the Ottoman administration in the Second Half of the Seventeenth Century. – Archivum Ottomanicum, 23, 2005/2006, 177 – 196.

[8] Мохов, Н. А. Молдавия эпохи феодализма. Кишинев, 1964, 359 – 370; Mango, C. The Phanariots and the Byzantine Tradition. – In: Mango, C. Byzantium and Its Image. London, 1984, XVIII.46 – 47.

[9] Camariano-Cioran, A. Les academies princiers de Bucarest et de Jassy et leur professeurs. Thessaloniki, 1974.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]