Филипини

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Република Филипини
Repúbliká ng̃ Pilipinas
Republic of the Philippines
Знаме на Филипините
Герб на Филипините
(знаме) (герб)
Девиз: Maka-Diyos, Makatao, Makakalikasan, at Makabansa
(За Господ, народа, природата и страната!)
Местоположение на Филипините}}}
География и население
Площ 300 000 km²
(на 70-то място)
Столица Манила
Най-голям град Кесон Сити
Официален език филипински и английски
Население (пребр., 2016) 102 939 500
(на 12-то място)
Управление
президент Родриго Дутерте
История
Независимост

 -обявена
от САЩ
4 юли 1946
Икономика
БВП (ППС, 2009) 160,991 млрд $
(на 47 място)
БВП на човек (ППС) 1 745 $[1]
Валута Филипинско песо (PHP)
Други данни
Часова зона +8
Интернет домейн .ph
Телефонен код 63

Република Филипини (на филипински: Repúbliká ng̃ Pilipinas, на английски: The Republic of the Philippines) е страна в Югоизточна Азия, на 1 210 km от брега на континентална Азия. Филипините се състоят от 7 107 острова, около 700 от които са населени. Най-големите острови са Лусон, Минданао, Палаван и Миндоро. Страната е бивша испанска колония, което предопределя да е една от двете католически държави в Азия, наред с Източен Тимор. Населението на страната е около 100 милиона души.

Столицата на Филипините е Манила. В метрополиса на Манила живеят над 11 милиона души, което го прави един от 20-те най-големи метрополиса в света. Страната е президентска република, получила независимост от САЩ през 1946 г.

Името на страната идва от испанския пътешественик Руй Лопез, който кръщава островите Самар и Лейте „Филипинските острови“ (Las Islas Filipinas) на името на испанския крал Филип II през 1543 г. През различни периоди архипелагът е известен под различни имена като Испански източни Индии, Нова Кастилия (Nueva Castilla) и острови на Св. Лазар (Islas de San Lazaro). Накрая, името Филипини започва да се използва за целия архипелаг. Площта им е 322 823 km², от които 320 854 km² суша и 1 969 km² водна площ.

История[редактиране | редактиране на кода]

Праистория[редактиране | редактиране на кода]

Филипинският архипелаг е бил населен още през палеолитната ера. Най-ранните човешки кости, открити на Филипините, са датирани отпреди 20 хил. години, но някои учени предполагат, че на островите е живял хомо сапиенс още преди 50 хиляди години. Ниски чернокожи хора, наречени негритос, предци на днешните итас или филипинци-аборигени, идват от Средна Азия преди 30 хиляди години. Около 2 хил. години пр. Хр. хора, говорещи австронезийски, идват от Тайван и южен Китай с плавателни съдове или по съществуващи тогава земни мостове. Китайски търговци започват да посещават островите през VIII век. През XIV век мюсюлмански мисионери от Малайзия донасят исляма на Филипините. Част от южните острови са включени в султанат.

Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

През XI и XII век на бреговете на Филипините акостират многобройни мюсюлмански, японски и китайски търговски кораби, чиито моряци постепенно започнали да се заселват на островите. През 15 век южните острови били ислямизирани вследствие на пристигането на многобройно мюсюлманско население от малайски произход, които създали свои собствени султанати.

Испанското завладяване и колонизация[редактиране | редактиране на кода]

Португалският мореплавател Фернандо Магелан, плавайки под знамето на Испания, достига Филипините през 1521 г. Той е посрещнат добре от повечето местни вождове, но те го въвличат в битка с друго местно племе, начело на което е днес считаният за национален герой на Филипините Лапу-Лапу. Няма сигурни данни как това е станало, но при битката на остров Мактан местното племе побеждава испанците и Магелан е убит. Въпреки това новината за новите земи е занесена в Испания. На 27 април 1565 г. испанският конкистадор Мигел Лопес Легаспи, заедно с още 500 въоръжени войници, установява първото испанско селище на остров Себу. Католически мисионери, придружавани от войници, започват да обикалят островите в търсене на хора и успяват да покръстят мнозинството от местните жители. Построени са множество църкви и укрепления. Градът Манила, днешната столица на Филипините, е основан от Легаспи през 1571 г. Скоро се установява регулярна морска линия между Манила и Акапулко, известна като Манилския галеон.

Непоносими такси, наказания и други злодеяния, прилагани към местното население, пораждат единични случаи на бунтове в планинските части на северен Лусон и районите по крайбрежието. Мюсюлмани от южните острови на Минданао също оказват съпротива. Испанските сили са принудени да се бият с китайски пирати, японски, португалски, холандски и британски сили, проявяващи интерес към островите.

Племето игоротес, населяващо северната планинска част на архипелага, ислямското население на юг, както и много други племена, се съпротивлявали срещу колонизирането. Голяма част от селското население запазила своя поминък. Благодарение на намесата на испанските монаси, те никога не били задължени да плащат данък на колонизаторите. Някои от въстанията на местното население, включително на китайската общност на островите, били потушавани с мирни средства именно от монасите. Историята на испанската колонизация на Филипините е подобна на тази на латиноамериканските страни. Въпреки това има три основни особености и различия: 1) защитата на местното население от страна на религиозните ордени, 2) разположени на важни морски търговски пътища островите служели като разпределителна база на стоките, които тръгвали от югоизточна Азия към метрополията, 3) подчинението на Филипините директно на вицекралството Нова Испания и създаването на Генерално Капитанство за Филипините. От друга страна испанското правителство в Манила администрирало Марианските острови, Палаос, Каролинас, Сабах и за кратко някои укрепления на бреговете на остров Формоза (днес Тайван).

Пристигането на испанците на Филипините спомогнало за обединяването в една държава на многобройните етнически групи населяващи архипелага. Европейските колонизатори донесли със себе си ралото и колелото, които не били познати до този момент (което спомогнало за образуването на градски центрове) и създали мрежа от пристанища, мостове и пътища, което спомогнало за процъфтяването на островната и международната търговия. Испанските мисионери разпространили католицизма, който днес е преобладаващата религия във Филипините и спомогнали за развитието на образователната система на острова като основали многобройни училища и университети.

По време на Седемгодишната война островите са окупирани от британски войски, но договорът от Париж 1763 г. възстановява управлението на Испания и британците напускат през 1764 г.

Доминиканските монаси основали Университета Свети Томас през 1611 г., а йезуитите – Университета Свети Карлос през 1595 г. Днес съществува спор кой от тези два университета е най-старият в Азия. В по-важните градски центрове като Манила, Себу и Илоило в началото на 19 век испанският вече се използвал като основен език. Той бил използван и от образования слой на обществото на островната държава. През 1863 г. се създала безплатна образователна система, която спомогнала за създаването на креолски интелектуалци, метиси и коренни жители, които били наречени „Просветените“. Няколко години по-късно именно те участват активно в Революцията от 1890 г. Първите свидетелства за испано-филипинска литература датират от средата на 19 век. Този тип литература е в разцвета си през 20-те години на 20 век.

Националните освободителни движения започват в края на 19 век. Те се предвождат от кръга на „просветените“, които искат сами да определят съдбата на островната държава и се борят за пълна независимост. Други фракции биха се задоволили само с извоюването на право да избират и да бъдат избирани. Революцията за независимост започнала през 1896 година подстрекавана от испанското масонство, което имало ложи на островите. Водачът Андрес Бонифасио, лидер на въоръжената групировка бореща се за независимост, Катипунан се вдъхновява от идеите на младия масонски лекар Хосе Рисал изложени в двата му романа – Noli me tangere и El filibusterismo. На 12 юни 1898 година се обявява независимост. Конституцията, която се приема (известна като Малолската конституция) е написана на испански език и прокламира испанския за официален език на новата филипинска държава.

Филипините са управлявани от Мексико (тогава Нова Испания) до отварянето на Суецкия канал и провъзгласяване на независимостта на Мексико в началото на 19 век. От края на 16 век между Манила и Акапулко (Мексико) започва да се развива процъфтяваща корабна търговия.

Отварянето на Суецкия канал през 1869 г. намалява значително времето за пътуване до Европа и много филипинци от горната класа получават образованието си там. Появяват се искания отначално за по-адекватно представителство в испанския парламент, а по-късно – и за независимост. Появява се тайно общество, поставящо си за цел да отхвърли испанската власт. Разкриването на това общество от испанците води до Филипинската революция (18961898). Много представители на филипинската интелигенция по това време са обвинени в конспирация и организиране на революцията и са екзекутирани без съд. Революцията свършва с примирие, а революционерите са изпратени в изгнание в Хонконг.

САЩ, които имали свои интереси на филипинския архипелаг (също така в Куба, Пуерто Рико, на остров Гуам и други испански острови в Тихия океан), обявяват война на Испания през 1898 година, която е спечелена от САЩ. Вследствие на нея Испания губи последните си задокеански колонии. Както вече се бе случило на Хаваите, САЩ се намесват във вътрешните борби на островите под предлога да запазят американските интереси във въстаналите територии. САЩ побеждават Испания с по-модерните за времето си морски въоръжени сили. Испанско-американската война от 1898 година завършва с Парижкия мирен договор подписан на 10 декември 1898 година. С него Филипините и всички колонии на испанската корона в Карибския регион преминават под управлението на САЩ..

През 1898 г. започва Испано-американска война, след която САЩ получава суверенитет над Филипините.

Република[редактиране | редактиране на кода]

Между 1898 и 1911 г. – период, в който продължава Филипино-американската война, един милион филипинци са убити в борбата си да сложат край на американската окупация на островите предвождана от генерал Артър Макартър. Войната започнала, когато филипинците, след победата над Испания, не получили обещаната от САЩ независимост. Филипинците били победени от силната армия на САЩ и Малоската конституция, с която се обявявала Първата филипинска република с испански като официален език била отменена. След пълната победа на американците във филипино-американската война, започва съпротивата на средната испаноезична класа бореща се против налагането на английския език и ограничаването на използването на испанския, език който американците не допускали в политическия живот на страната и в образователната система. В този период, чак до 30-те години на 20 век, започнали да излизат различни вестници на испански език, които критикували политиката по отношение на испанския език на правителството на САЩ.

В началото на Тихоокеанската война като част от Втората световна война, Филипините били окупирани от Япония. По време на борбата срещу японската власт се зародило движението Хук, което било подкрепено от селското население и се борело за идеите на социалистическото движение. След първоначалните си неуспехи, САЩ успява да неутрализира Япония от тази територия и Филипините преминават под управлението на генерал Дъглъс Макартър. САЩ признават независимостта на Филипините през 1946 г., но това останало само на хартия. Архипелагът продължавал да бъде под икономическата зависимост на САЩ.

Политика и държавно устройство[редактиране | редактиране на кода]

Филипините са република, в която президентът е държавен глава, министър-председател, и върховен военнокомандващ. Президентът се избира пряко от населението за срок от 6 години. Двукамарният конгрес включва сенат (членовете на който се избират на национално ниво) и камара на представителите (членовете на която се избират по райони). 24 сенатора се избират за срок от 6 години, като половината се сменят на всеки 3 години. 250 представителя от камарата на представителите се избират за тригодишен срок.

Държавата е разделена на 79 провинции, групирани за улеснение в 17 региона. Регионите нямат отделно самоуправление, с изключение на автономния регион в мюсюлмански Минданао.

Филипините са член на ООН от нейното основаване на 24 октомври 1945 г.

Страната е в диспут с Тайван, Китай, Виетнам и Малайзия за богатите на нефт и природен газ острови Спратли, намиращи се в Южнокитайско море и с Малайзия за Сабах – втората по големина провинция на Малайзия, разположена в северната част на остров Борнео – бивша територия на султаната Сулу, чийто наследник са Филипините.

География[редактиране | редактиране на кода]

Филипините – сателитна снимка

Филипините съставят архипелаг от 7 107 острова с обща земна площ от около 300 000 km2. Архипелагът лежи североизточно от остров Борнео и южно от Тайван между 116° 40' и 126° 34' източна дължина и 4° 40' и 21° 10' северна ширина. На изток е Филипинско море, на запад – Южнокитайско море, а на юг – морето Сулавеси. най-близката островна държава на изток е Палау. На юг е Индонезия.

Най-често островите се делят на три групи – Лусон, Висаяс и Минданао.

Климатът е горещ, влажен и тропичен. Средната годишна температура е около 26,5 °C. Има три сезона – топъл (или летен) от март до май, дъждовен – от юни до ноември, и студен – от декември до февруари.

Повечето планински острови са били покрити в миналото от тропически дъждовни гори и са вулканични по произход. Най-високата точка е връх Апо на остров Минданао – 2 954 m. Много от вулканите са активни. Страната се намира в пояса на тайфуните на западния Тихи океан и около 19 тайфуна преминават през нея всяка година. Филипините също така лежат на тихоокеанския огнен обръч, поради което изпитват чести сеизмични трусове и вулканична активност. Около 20 земетресения на ден са регистрирани на Филипините, въпреки че повечето са твърде слаби, за да бъдат усетени.

На остров Бохол (десетият по големина остров на архипелага) се намират известните „Шоколадови хълмове“.

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Остров Памаликан е считан за едно от най-добрите места за почивка в света

Икономиката на Филипините е все още предимно селскостопанска, въпреки че леката промишленост бележи ръст. Филипините са 118-ти от 178 държави по БВП. Някога най-богатата в Азия след Япония, филипинската икономика се свива в началото на 1980-те като резултат от намалено търсене на филипинската продукция. Опитите да се подобри икономиката са затруднявани от големите дългове (вътрешният дълг е 77% от БВП).

Филипините са член на Азиатската банка за развитие, Световната банка, Международния валутен фонд и други международни икономически организации. Главните търговски партньори на Филипините са САЩ и Япония.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Филипините са 12-тата страна в света по население. Мнозинството от жителите са християни-католици. Почти 2/3 живеят на остров Лусон.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Филипините на сайта на МВФ. //

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]